Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (42)

42.

Теодора зави надясно по пътя, за да излезе на моста, водещ до зданието, наречено „Мюзикхебау аан ет Ай“. В залата на грандиозната постройка, издигната предимно от стъкло и бетон, тази вечер имаше концерт на Берлинската филхармония. Уговорката й с нейната добра приятелка Силвия щеше да се състои в девет часа, преди концерта.

Теодора познаваше почти всички в тази Мека за музикантите. Преди да постъпи в университета по гръцка филология, тя бе заместник-директор там и се чувстваше като у дома си.

— Здравей, Силвия! — каза Теодора, прегръщайки своята приятелка. — Как си?

— О, Тед! — отвърна на прегръдката й Силвия. — Благодаря, добре съм! А, ти се завърна от Шотландия? Колко се радвам!

— Беше прекрасно, но после ще ти разказвам — блондинката я разцелува три пъти по холандския обичай и я поведе към входа на голямата зала.

— О-хо, не бързай толкова, приятелко моя. Първо ми кажи какъв е този пръстен?! Такъв блясък никога не съм виждала! — Силвия гледаше с ококорени очи сиянието, идващо от ръката на Теодора. Този път, действително силата на излъчването бе много голяма и почти се доближаваше до това на дъга след дъжд.

— Ами идва от силните прожектори тук, но като че ли и има нещо вълшебно в него. И това е, защото е подарък от моя любим Бери, скъпа! — засия лицето на петдесетгодишната жена. — За рождения ми ден е. Но подарък, който има необикновена история, която ще ти я разказвам след концерта. Но да вървим, че ще затворят вратите на залата!

— За теб тези врати винаги ще бъдат отворени и ти го знаеш много добре, Тед. Ако искаш да попитаме служителката на входа? — закачливо провокира Силвия.

— Марлете ли е сега там? А да, виждам я — засмя се блондинката и добави: — Може и да не ме пусне, след като веднъж почти я бях уволнила. И знаеш ли защо? Защото бе пуснала сина на кмета без билет. Ха, ха, ха!

— Да бе, този случай с кмета?! Спомням си. Клас се казваше сина му, нали? Извънредно нахален младеж.

— Имахме разговор в кметството след това с Йоп. Той е много разумен мъж и добре ръководи града ни, но синът му е невъзможен. Метнал се е на майка си, може би?! — ухили се Теодора и ехидно продължи: — Нали я знаеш коя е? Жанин се казва. Бизнесдамата на бордеите на Червените фенери. Неслучайно всички я наричат „Мадам“.

Теодора си спомни за проведения разговор при срещата й с Йоп, в неговата стая в кметството. Тогава той й направи много добро впечатление на галантен и добродушен мъж. Дори имаше в него нещо, което я привличаше. Разговорът премина неусетно и тя му бе обещала, че няма да повдига обвинение и да дава под съд сина му за непристойното му държание в концертната зала. Дори тя изрази добрите си чувства към Йоп, като го покани на един концерт на известния, израелски пиано изпълнител Ашкенази. Разписа концертния билет с химикалка. При подаването му, обаче се случи нещо необикновено. Химикалката се изплъзна от ръката й и започна да пада на земята. Точно преди да падне на пода, то Йоп със светкавична бързина се наведе и я хвана. За обикновен човек, това не бе нормално движение. Оттогава Теодора си мислеше постоянно за този мъж, приличащ по много неща на нейния собствен Бери.

— Да вървим, че тълпата идва и ще ни притиснат до стената. Никой не знае, че си била преди заместник-директор тук. Дори няма и да ти се извинят, ако някой те настъпи, Тед — загрижено каза Силвия.

Двете приятелки се устремиха засмени към входа.

Действително много посетители на концерта бяха току-що слезли от метрото и изпълнили целия мост по дължина. Мостът, който свързваше пътя със сградата бе уникално стоманено съоръжение, с дължина от около 100 метра. Под него бе вода, която пък бе смесица от морето, идващо дотук посредством канал, дълъг 40 километра и от реката Амстел, която си пробиваше път чрез каналите на Амстердам. Тези канали ги наричаха тук храхтове и бяха гордостта на града и неговата велика история.

Тълпата влезе в зданието, като разбира се, първо всички се запътиха към гардероба, за да свалят палтата си.

— Кого виждам? Тед, Силвия? — Марлете се спусна и запрегръща двете жени.

— Я се дръж прилично, какво е това? Ти си на служба, госпожо! — първо сериозно, но явно и с артистична поза се обърна към нея Теодора, след което и трите се закискаха в неудържим смях.

— Вие не сте ми вече шеф, така че ще правя каквото си искам. Да започна с целувките! — Марлете наистина ги зацелува по бузите, шепнейки им: — Не сте идвали отдавна. Тед, ти си разкошна с този шал. Но какво е това на пръста ти? Как сияе само! Виж дори в тавана се вижда отражението на светлината от прожекторите. Дори с цветовете на дъгата.

— О, дълга история, но после. Виж идват вече посетителите — каза Теодора, като се огледа.

В този момент вече няколко от прииждащите бяха при тях и за голяма изненада, Силвия забеляза кмета на града Йоп.

— Тед, няма да повярваш, скъпа, кой идва точно зад теб — Силвия прошепна на ухото на блондинката. — Ние говорим за вълка, а той в кошарата.

В момента, в който Теодора се обърна, за да види изненадата, то Йоп вече бе до нея, с нейния шал в ръка.

Шалът й бе снежнобял и при обръщането й назад, то той бе се отвързал и полетял във въздуха. Ако бе паднал на земята, то цветът му със сигурност щеше да се промени и това тя го знаеше много добре.

— Шалът ви, госпожо! — със смирен поглед й го подаде Йоп, загледан в лицето й и продължи, правейки се на изненадан. — Ние май се познаваме? Госпожа Теодора Александридис?

— Да, изглежда е така. И тогава, както и сега, бяхте толкова сръчен в улавянето на падащи предмети, господин кмете?! — засмя се почти влюбено блондинката и пое шала с ръката, на която бе пръстенът.

Йоп забеляза блясъка му и като че ли остана без капка кръв в лицето. То стана мъртвешки бяло. Кметът се олюля, но запази самообладание.

— Този пръстен!? Откъде го имате? — вече запазил равновесие, той започна да задава въпросите си с треперещ глас.

— Ами от Шотландия, господин кмете, подарък от любимия ми. Намери го на пътя! Късмет, във вид на подарък. Ха, ха, ха! — каза Теодора, но забелязала смущението му, както в гласа, така и в държанието му, добави загрижено: — Вие добре ли сте? Изглеждате ми малко блед.

— Ах, добре съм, но като че ли прекалих с телешките стекове — заоправдава се кметът, поглеждайки пак към пръстена. Пак попита: — На пътя, значи? Вие си нямате и представа, какъв е този пръстен, госпожо Александридис!

— Казвайте ми Тед — засмя се жената, като ловко хвана ръката на кмета и го задърпа към входа. — Да влизаме, че ще ни прегазят. Вие на кой ред сте?

— Ами знам ли? Там някъде. Но трябва да се видим след концерта, обезателно, Тед! Това е кметска заповед! Въпрос на живот и смърт! — ухили се той и допълни, разделяйки се от ръката й с нежно погалване: — Вижте вие къде са ви местата и след концерта ви искам сама в панорамното кафе, горе.

— Сама? — каза тя по-скоро на себе и приятно се изчерви. — Добре! Слушам!

Приятелките на Теодора, гледаха зяпнали какво става и не смееха дори да проговорят.

— Хайде, Силвия, да влизаме, че наистина ще ни прегазят — въодушевено изхриптя блондинката и я хвана под ръка.

Бурни ръкопляскания оповестиха отварянето на завесата. По ирония на съдбата излезе конферансието и обяви, че поради грипна епидемия в Берлин, повалила повече от половината състав, се отлага концертът на Берлинската филхармония и че вместо него, за компенсация, ще бъде изнесен концерт на Ашкенази, пиано, съпроводен от флейта.

Всички в залата станаха на крака при този нов обрат. Кой ли не искаше да слуша този известен пианист?! Билетите за такъв концерт бяха несъмнено три пъти по-скъпи от този на филхармонията. Всички посетители бяха видимо доволни.

Теодора бе на първия ред и със Силвия не можеха да се нарадват на това, което им предстоеше да видят и чуят.

Ашкенази излезе на сцената и започна с тихи акорди да омагьосва всички присъстващи. Флейтистката пък добави тънки, нежни звуци и залата замря в наслада.

Прожекторите бяха насочени към двамата изпълнители и само отблясъци от флейтата се носеха към тавана на залата.

В един момент, може би по погрешка, лъчът на един от прожекторите се отклони и попадна върху публиката на първия ред.

Теодора бе поставила ръце на скута си.

Лъчът докосна пръстена. Ослепителна светлина се разля из цялата зала. Дъга, с всички цветове, изпълни пространството и се проектира на тавана.

Ашкенази спря свиренето и онемял загледа към Теодора. Той знаеше какво само можеше да създаде такава светлина. Пръстенът на Титос! Стана и се отправи към първия ред. Слезе от сцената и отиде при Теодора.

— След концерта, госпожо, искам да говоря с вас — прошепна й той, усмихна се и се качи пак на сцената.

„Май много обожатели ще си имам тази вечер?!“ — помисли си блондинката, като отговори на майстора на пианото, че вече е заета, но и че ще се намира в кафето горе.

„Ако знае Бери какви съм ги забъркала?!“ — вътрешно се усмихваше тя на себе си.

Концертът продължи с нечувани нови изпълнения на Ашкенази. Залата аплодираше и аплодираше всяко едно от тях с овации на крака.

След концерта Теодора се отправи към кафето за срещата с тези двама знаменити мъже. Но тя никога не би допуснала, че те и двамата бяха от висшия съвет на „Братството на Шотландските бледници“ и че единствените им цели бяха всъщност да притежават изгубения от дълги векове пръстен на Титос, за да покорят света.