Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (25)

25.

Шотландия — 1666 г.

1000 години след създаването на легендата.

„Не заспивай, не заспивай, не заспивай!“ — повтаряше си наум съществото, което бе смъртно уморено от шеметното препускане през градината-лабиринт на графиня Клери Дънкън. Търсеше изхода.

Утрото вече бе настъпило и лъчите се плъзнаха по тялото му. Кожата му стана, като че ли бе от сребро, люспеста и огледална. Съществото, наричащо себе си лорд МакЕвън, всъщност не бе нищо друго, освен един трансформиращ се през нощта хуманоид, в особен сорт вампир, наричан от хората тук в Шотландия с думата „бледник“. Мразени от обществото, този сорт създания трябваше доста добре да прикриват външния си вид и да не издават произхода си.

Идваше края на годината, дългата 1666 и всички искаха по-скоро да се отърват от злокобното число 666, числото на „звяра“. Според духовниците, точно това било причината да се появят тези бледолики същества в образа на хора. Много от тези изчадия вземаха високи постове и никой не подозираше почти нищо.

Лорд МакЕвън беше един от тях. Той знаеше много добре всичко за произхода си, но в момента нямаше време да мисли за това, защото животът му бе в опасност. Едно заспиване в този момент щеше да му коства главата. Също голямото количество изтекла кръв от раната на ръката му го правеше уязвим, но само докато се прибере вкъщи, в имението си на края на гората. Там бе в безопасност. В подземието го чакаше дървения нар с оковите и няколко часа сън през деня му бяха необходими, за да си възвърне човешката си същност.

След като балът с маски, организиран от граф Шон Дънкън, бе вече почти превалил, то самият той лично бе заповядал на началника на охраната да преброди с кучетата — полувълци всяко кътче от градината. Бе му казано, че има посетители на бала, които са вероятно бледници.

С маска на лицето, лорд МакЕвън бе танцувал тази нощ доста пъти с Клери и незабелязано от другите, шепнейки си на ухо, те се забавляваха, като си говореха глупости. Клери бе законна съпруга на Шон Дънкън, но това че той бе васал и един от многото любимци на кралица Мери, не правеше младата жена щастлива. Разбира се, всички присъстващи на бала знаеха за тайната връзка на лорда с пъстрата маска, МакЕвън и домакинята Клери. Само Шон така и нищо и не подозираше, но вътрешно чувстваше, че с Клери нещо не е наред и че не всичко върви добре между тях. И то откакто й каза истината за този проклет златен пръстен.

Клери чувстваше, че този пръстен притежава мистериозни качества, когато имаше пълнолуние. Знаеше също, че тази скъпоценност е била притежавана от красавицата Изура, любовница на пират, на име Джакомо.

Историята за направата на пръстена също й бе позната от легендите, които се носеха от уста на уста, за живелите преди почти хиляда години в древна Византия, Титос и Пелопония. Когато бе още малка, Клери бе чула разказа за мистериозния пръстен от съседката й Шиният, но никога не бе и предполагала, че ще може да го носи самата тя. Шиният й бе разказала тогава как след залавянето на пирата Джакомо и любовницата му от флотата на Империята, последвало незабавно обезглавяване и на двамата. Пръстенът бил изтръгнат с голяма трудност от отсечения пръст на Изура. Така той попаднал в кесията на палача на церемонията. В същия ден пък палачът бил умъртвен от мъж с неестествено, бледолико лице, което приличало изумително много на настоящите бледници в Шотландия. Говорело се, че те са издънки от рода на Титос.

Легендата бе дълга и Клери не я помнеше цялата. Знаеше само, че след това пръстенът изчезнал за векове. Наскоро, обаче мореплаватели от кралството твърдели, че намерили зарит в пясъка на брега на остров Тасос подобен пръстен. Разбира се, никой не вярвал, че това е точно пръстенът от легендата и затова го предали на главния ковчежник на кралица Мери, лорд Монгомъри и то само срещу няколко златни монети.

Чул за това от самия Монгомъри на един пир, Дънкън, чрез умела кражба, го скрил в джоба си при посещението му в двореца и на следната сутрин й го подарил. Той й бе казал, че го е купил за куп пари от съкровищницата, но в една бурна пиянска оргия бе сбъркал и й бе излял истината за кражбата. Оттогава тя намрази съпруга си, не спеше повече с него, но пък пръстенът й носеше щастие, затова и го запази. Щастие, изразено в настроение за балове и празници, но и лудост. Всички в графството забелязваха лудостта в очите й, но не й го казваха, защото ги бе страх от Дънкън.

Само лорд МакЕвън се осмели една вечер да й го каже под формата на шега и оттогава те бяха все заедно на баловете. Клери го обичаше силно и той чувстваше това. Само се чудеше кога и как да й каже що за същество е. Че е бледник и че това ще бъде края на скритата любов между тях. Все още изчакваше. Искаше да се наслаждава още малко на щастието и на двамата.

И така, тази нощ, МакЕвън я попита, откъде има този изящен, със старогръцки мотиви, пръстен. Тя не каза нищо, само го свали с лекота от малкия си пръст и го постави в ръката си. Погледна лорда влюбено, погали го по бузата и му го подаде. Той взе пръстена от ръката й и го разгледа внимателно. Постави го на малкия си пръст и той пасна толкова точно, като че ли бе правен за него и небрежно си каза: „Женските пръстени също ми стават.“ Загледа се в блясъка му. Бе пълнолуние и гръцките мотиви, излети върху него, изглеждаха като лабиринт. „Като лабиринта в градината на Клери е!“ — си помисли той и се засмя, казвайки й тихо на ухото:

— Тези лабиринти по пръстена ти водят към моята душа.

— Ти и душа? Ха-ха?! Отдавна съм ти взела душата, скъпи ми приятелю! Душата ти е в мен, заключена и на никого не я давам — пролича веднага лудостта в лицето й.

МакЕвън си замълча и свали маската за момент. Кожата на лицето му бе придобила сребрист оттенък от светлината на луната. Огледа се и целуна нежно младата графиня по пълните й сочни устни. Клери задържа устните си малко повече и целувката се превърна в няколкоминутна. Тогава тя предложи да отидат в градината-лабиринт, намираща се непосредствено до площадката, където балът бе във вихъра си.

След няколко минути те бяха вече там.

Тази целувка, обаче остана не незабелязана от протежетата на съпруга й. Дънкън бе извън себе си, след като му казаха за дългата целувка на жена му с един от уважаваните от него лордове. Това, че бяха отишли в градината бе вече надминало толерантността и търпението му и искаше да накаже и двамата. Взе оръжието си и заедно с другите двама от приближените му отидоха в градината.

В това време от дълбините на лабиринта пък се показа охраната с кучетата-вълци. Миризмата на бледник ги подлудяваше и те стръвно се нахвърлиха върху лорд МакЕвън.

Клери извика на охраната да ги спре, но нищо не можеше да спре кръвожадните преследвачи.

„Явно имаше бледник тук наблизо“ — помисли си Клери — „Дали пък не е МакЕвън?“

Тя се уплаши видимо и погледна лорда с питащ поглед.

— Да, скъпа, такъв съм. Бледник! Исках да ти кажа, Клери, но не желаех да те загубя така лесно — каза й той и се приготви за бягство. Преди да се отправи към един от многото изходи на лабиринта, той целуна още един път изплашената до смърт жена и добави: — Обичам те, Клери!

— И аз те обичам. Обичам те такъв, какъвто си и какъвто и да си. А сега бягай, скъпи! — хвърли се в прегръдките му тя.

— Пръстена, ето ти пръстена, но…, аз не мога да го извадя — простена той и я погледна в очите.

— Подарявам ти го, твой е. Той е твоето спасение, запомни това. А сега бягай! Някога ще се видим. Знам го, скъпи! — Клери се строполи на земята, препречвайки пътя на кучетата и втурналата се подир тях охрана. Те я заобиколиха и продължиха напред. Клери се сви от болка в ръката. Малкият й пръст, където бе пръстенът, бе станал като опожарен. Извика неистово и падна в безсъзнание.

МакЕвън успя да се изплъзне навреме, като пое с невероятна бързина по лявото крило на лабиринта. Подире му пък като стрели летяха кучетата, обучени в залавянето на този сорт същества. Те бяха от специална, кръвожадна, вълча порода и не отстъпваха по бързина на бледниците. Когато го настигнаха, водачът на глутницата, едро куче с изкуствени челюсти от изкована стомана, захапа лорда за ръката и увисна на нея. Със скок, почти около три метра нависоко и почти двойно толкова надълго, МакЕвън успя да се отърве от кучето, като рязко го удари по главата при падането им върху каменната настилка. Но ръката му бе разкъсана от звяра почти на две и от широко отворената рана течеше изобилно кръв, с цвят на старо вино. Пръстенът на Клери едва се държеше на малкия му пръст и бе готов всеки момент да падне. Подаръкът на Клери! Без този пръстен, лордът чувстваше, че ще е загубен.

„Каква ли сила се криеше в него?“ — си мислеше бледникът — „Като че ли полудявам и аз.“

Глутницата се стъписа при гледката на убития им водач и кучетата инстинктивно спряха. Залаяха в едно и отстъпвайки престанаха да преследват МакЕвън. Той си отдъхна за момент, след което продължи да се лута в лабиринта. Накрая се озова до някаква каменна стена.

„Отървах ли се и този път?“ — помисли си МакЕвън.