Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (39)

39.

В същия ден, няколко улици по-нататък, когато лейди Парис Ашли се събуди, Сторх видя как миглите й потрепнаха и нестандартно големите й сивкави очи се впиха мълниеносно в неговите. Той не очакваше така бързо тя да се събуди от сеанса и това го озадачи. Професор Сторх, дългогодишен психиатър към Амстердамския Медицински Институт и голямо научно величие в Западна Европа, знаеше, че по правило пациентът трябва да премине задължителните три нива на психохипнозата и чак тогава да отвори очи.

Тук нещо не бе наред.

Явно имаше вмешателство на необяснима сила, която все още не бе позната на петдесет и девет годишния холандски учен. Разигралото се събитие, което той бе изтръгнал от подсъзнанието на пациентката, само по себе си говореше за психологично влияние от високо естество.

Мястото, откъдето бе тръгнало всичко, бе повече от мистично. Неслучайно казваха за Гърция, че е страна на митовете и легендите.

Пациентката бе лейди Ашли, издънка от рода на аристократичните Ашли, известни с монопола им в бизнеса с породисти коне. С тридесет и пет години зад гърба си и красота на манекенка, младата аристократка бе завършила Оксфордския университет с пълно отличие. В личния й живот нещата бяха обаче други. Така и не можа да намери любовта си. Краткотрайни връзки с мъже от рокендрола й носеха винаги болка и раздяла. Наскоро тя дори бе нашумяла негативно в пресата с връзката си с ирландския милиардер Греъм Нейсон. Той пък бе вдовец от около два месеца и бе забъркан в противодържавни дела. Но изглежда, най-после любовта бе кацнала на рамото й, защото с него бяха направили пътешествие до Гърция, с известната му на всички яхта, струваща половин милиард паунда. До тази яхта, разбира се, не всеки можеше да се добре и само по себе си говореше, че любовта е взаимна.

За жалост обаче, след това екзотично пътуване лейди Ашли се бе разделила, незнайно поради какви причини, с Греъм и започна да посещава нощни клубове с не толкова респектиращо име. Психиката й не бе издържала на събитията, случили се в Гърция.

Затова и бе прелетяла Ламанша, с частния си самолет и с личната препоръка на английския принц Чарлс, извоювана от майка й, графинята, за да се добере до професор Сторх.

Известният психиатър имаше доста строг график и разбира се, за да го наруши, се изискваше или намесата на влиятелни личности, или случай, който не подлежи на отлагане и хонорар, с поне четири нули отзад.

След уредения набързо от секретарката му уговорен час, Сторх и лейди Ашли се запознаха във фоайето на частната му клиника в старинния Амстердам. Първите му впечатления за външността й бяха не така обикновени, както при другите му пациенти.

Младата жена външно изглеждаше много добре и човек не би казал, че тази привлекателна брюнетка се нуждае от спешна помощ. Разликата обаче ясно се виждаше в погледа й. Там липсваше дори и капка живот, необходима за продължаването на дните й. Празнотата бе завладяла окончателно съзнанието й. Движенията й бяха меланхолични, говорът бе бавен и едва се разбираше значението на изговорените от нея думи.

— Господин Сторх, надявам се да се доберете до лошите духове, обладали тялото ми — бе казала тя.

Фоайето бе просторно и приветливо, с удобни кресла и видимо засмяна рецепционистка, която наблюдаваше разговора на двамата, с готовност да се намеси при нужда.

Професорът помоли лейди Ашли да се настани в едно от креслата. С видимо удоволствие тя потъна в едно от тях, кръстосвайки обути в скъп, копринен чорапогащник великолепни крака. Той седна срещу нея, но така и не успя да каже встъпителни, успокоителни думи, защото тя извади веднага от шикозната си чантичка омачкано, но не отпечатвано все още писмо. На плика бе изписано името на доктор Клифърт Чейни, завеждащ психиатричната клиника в Лондон.

Сторх си спомни за миг студентските години в Амстердамския институт, изкарани с червенокосия „Клифи“. Спомни си и за многото смешни, дори достигащи до унижение случки на приятеля му от Англия. Тези случки засягаха предимно него, бъдещия английски доктор и нежния пол, в името на опитните „холандски лалета“.

Лейди Ашли му подаде писмото, като леко го докосна с малкия си пръст. Сторх го взе и погледна ненатрапчиво пръстите на ръката на бъдещата си пациентка. На малкия пръст, с който тя го докосна така изкусно, имаше белег от изгорено. Мястото опасваше целия пръст. Там явно имаше в миналото пръстен и то поне два сантиметра широк. Нежният допир на жената докосна, като че ли част от душата на учения. Той усети дори и нечие невидимо присъствие, но на кого, така и не можа да определи в този момент. Замисли се за миг върху всичко това, защото знаеше, че светът не е само материален.

Продължи с писмото. В началото изрично бе отбелязано, че случаят не е обикновен и изисква намесата само на професор Сторх. След което бе поставена и диагноза, която не бе в класификацията на обикновената медицина, а именно „Маниакална депресия, с изявен страх от обсебване от демони, стигаща до ръба на шизофрения от първа степен“.

По лицето на професора се изписаха неминуемите нотки на усмивка. Все пак той се опита да остане, доколкото може сериозен, но не му се отдаде изцяло. Лейди Ашли, като че ли знаеше какво става в съзнанието му и каза:

— Господине, не подценявайте ситуацията ми. Аз съм безнадежден случай — продължи тя, като устните й се изопнаха до скъсване и напрежението започна да набира сила в лицевите й мускули.

„Хм…?! Наистина няма да е лесен този случай! Но не мога да откажа на принца, а пък и Клифърт е замесен“ — помисли си професора и продължи да чете, с неотслабващо внимание, рапорта.

„Пациентката е открита от полицията с разкъсани дрехи, разрези с острие по роклята, откъм гърба и силно изцапана с мастило. Тялото й е татуирано на доста места от професионалист и то, според експертизата на полицията, само часове преди да бъде намерена. Най-внушителната татуировка представлява златист кръг, с ярка червена сянка, наподобяващ пръстен, с големина около четиридесет сантиметра. Разположен е изцяло на гърба на пациентката. Останалите татуирани фигури са по-малки, изобразявайки изкривени до болка лица на демонични същества, преплетени в пръстена. На лявата ръка има кръг, с вписано числото 13, а на другата ръка същото, обаче с числото 666.“

Сторх пое въздух и погледна скрито ръцете й над китките. Не се виждаше нищо по тях, въпреки че бяха покрити с полупрозрачни ръкави.

Лейди Ашли, като че ли четеше мислите му и откопча ръкавите, казвайки забавено и меланхолично:

— „666“! Какво ли си мислите, господине? Не е на добре, нали? Числото на Сатаната…, не е на добре, докторе — откопча и другия ръкав и добави: — „13“! Фаталното число… и това не е добре. Но аз знам защо това е изписано по тялото ми. Знам…, но няма да ви го кажа! Трябва да ме съблечете гола, за да видите истината. Ха, ха, ха…

Сторх се направи, че не чува и продължи да чете писмото, вече с по-изострено внимание.

„След приемането в клиниката, пациентката е неадекватна и не реагира на никакви опити за контакт. Вниманието й е обсебено от гледане в една точка и мълвене на думи, непознати и различни от английския. Може да се сравни езика, на който говори пациентката, със смесица от гръцки, източноевропейски и дори на места изпъква старо — латински. Записите са направени с професионални видеокамери и вдигнати на сървъра на клиниката в «ави» файлове. При необходимост може да се свалят за експертиза.“

Професорът вдигна глава и попита жената тихо:

— Лейди, говорите ли и други езици?

— Малко френски, колкото да си купя това, което ми подхожда от Париж, разбира се — полузасмяно каза тя и добави: — А вие, господине?

— Ох…, престанете с това „господине“. Казвайте ми Яп — каза Сторх, учуден от собствените си думи. Рядко някой си позволяваше да го нарече на първо име и той го знаеше това, но сега…, какво ли му стана. Явно докосването с малкия пръст на младата жена бе изиграло роля до някаква степен.

Лейди Ашли се усмихна и замислено каза:

— Добре, Яп. Ще те наричам вече така. Означава ли това, че вече съм приета при вас за лечение?

— Момент, госпожо. Бих желал да прочета рапорта на моя стар приятел, Клифи до края — каза Сторх и се наведе пак, забождайки очи в писмото, но не за дълго, защото Ашли стана рязко от креслото и започна да съблича една по една дрехите си.

— Но, госпожо…! Недейте… тук — започна Сторх да се чуди какво да предприеме, пред погледите на присъстващите клиенти, които гледаха също с интерес.

Рецепционистката се спусна да помага, но Сторх я спря с вдигане на ръка.

Ашли се обърна към Сторх и ехидно заяви:

— „Госпожо“? О-ооо…, не…, Яп, ще ме наричате Парис. ОК! — вече полусъблечена, тя бе показала целия си гръб на всички.

Татуировката, намираща се там, бе изключително добре направена. Сторх рядко бе виждал такива екземпляри. Амстердам се славеше с едни от най-добрите майстори на това изкуство, но това което видя професорът, бе надминало всички граници. Дори за миг му се стори, че един от преплетените в пръстена демони се помръдна и зае друга поза. Искаше да му каже нещо, но устните му бяха залепени и не излизаше нищо от тях.

Сторх почувства уплаха и реши, че ще се изложи пред присъстващите, ако го признае, затова той продължи с тон, който бе тренирал толкова години тук:

— Парис, бих желал да се облечете, за да мога спокойно да прочета писмото. Нали и вие искате да започнем по-скоро лечението, нали…?

— Да, така е — послушно започна да се облича англичанката, като при последното й движение, Сторх усети болка на лицето й. Болка, която идваше от демоните, преплетени в татуировката й.

Професорът, все още леко треперещ, зачете нататък писмото.

„След прилагането на директен венозен «Ксероксат», пациентката реагира положително и след настаняване в единична стая, в крило Де, последва двадесет и четиричасов сън. Първият разговор, който бе краткотраен, бе проведен в стаята на пациентката от мен, доктор Чейни. Запис на разговора е приложен във филм Б2-Д и се съхранява в архива.“

„От проведения първи разговор явно личи, — се продължаваше в писмото — че в близкото минало лейди Ашли е преживяла случка, която дълбоко я травмирала. Като първо впечатление, мога да констатирам, че тя страда от неописуема уплаха с психотични изяви.“

В писмото бе поместен целият доклад на доктор Чейни, състоящ се от няколко страници. Сторх нямаше времето да прочете всичко и затова си помисли, че ще е по-хубаво да свали материалите от сървъра на Чейни. Разбира се в края на писмото, приятелят му бе добавил, че паролата за вход може да се поиска чрез телефона и то лично от него.

На професор Сторх вече всичко му бе ясно, той бе овладял донякъде нервите си и бе съставил бързо план за действие. Първо трябваше да настани лейди Ашли, колкото се може по-бързо, в стаята за пациенти, приети по спешност и после да се обади на Чейни за вход до материалите.

— Парис, можем да кажем, че сте моя пациентка. Всичко ще се оправи. Обещавам ви. Сега се нуждаете от почивка и настаняване във вашата стая — каза Сторх с престорена любезност, като впоследствие се обърна към медицинската сестра, следяща за развитието на действията във фоайето: — Сестра Майер, моля приемете госпожата, колкото се може по-скоростно, за да може да си почине от дългото пътуване.

— Но аз не съм изморена, Яп! Моля те да започваме веднага — заупорства красивата брюнетка.

— Да, разбира се, но първо трябва да разуча материалите на доктор Чейни. Трябва да му се обадя и то още сега. Вие отивайте със сестрата. Аз ще ви посетя след малко.

Жената закопча роклята си, създаде някакъв ред в облеклото си и последва сестрата. Заминаха за новооткритото крило на клиниката, където вече бе инсталиран и първия апарат, наречен „Ковчега“, от фирмата на Стоймат.

Сторх си мислеше, че ако психичното състояние на Парис Ашли е доста сложно, то той би могъл да използва апарата за дълбока хипноза.

А случаят бе може би точно такъв, сложен и залогът за излекуването на пациентката не бе малък. Клиент от Англия и то с препоръка на принца. Репутацията на Сторх щеше неимоверно да се увеличи, а на острова имаше доста високопоставени особи, нуждаещи се от психиатрични услуги.

Яп Сторх си спомни как миналия месец му бяха демонстрирали, в сградата на фирмата „Стоймат“, апарата за дълбока регресия. Бе пристигнал в уречения час и доктор Янмат му бе предложил самият той, професор Сторх, да участва в тестовия цикъл, като терапевт. За пациент той бе взел със себе си, от собствената си клиника, един доста сложничък случай. Мъж, който преди години е бил сексуално тормозен от дядо си и сега страдаше от дълбока депресия.

Бе му обяснено как работи всичко и как ще протече цикълът. Разбира се, професорът не вярваше, че може да излезе нещо от това, въпреки обещаващата и вече, според фирмата, протекла с пълен успех първа фаза.

Всичко се градеше на нанотехнология, с която бе направен апарата, наречен от сътрудниците във фирмата „ковчега“. Бяха го нарекли така, защото формата наподобяваше наистина формата на погребален ковчег.

Изработката бе възложена на университетска фирма от градчето Делфт, където разработките в тази област бяха водещи в цял свят.

В същото това градче, навремето през 1987, Барт ван Веес от Техническия университет на Делфт и Хенк ван Хутен от лабораториите на Филипс, заедно със сътрудници, изучават електричния ток през квантови точкови контакти. Изследователската група очаквала да наблюдава незначителни изменения на проводимост. Вместо това се появила силно изразена и неочаквана, стъпаловидна картина на проводимостта, което довело до мисълта, че свойствата на веществата на обработка на нано ниво са други. Един много прост пример говори достатъчно за това. Обработен материал с нанотехнология може да отразява водата така, че тя, водата, не може да проникне в материала дори на молекулярно ниво. Или с други думи, едно обработено предно стъкло на автомобил или самолет, полято с вода, остава такова, каквото е било и преди да има съприкосновение с течността.

Ван Хутен, заедно със сътрудниците на Барт ван Веес построили нова структура, наречена „микрограф“, която имала своя си собствен закон, непознат досега във физиката.

Наименованието „нанотехнология“ е познато още от 1959 година от американския физик Ричард Файнман в неговата често цитирана, тук в Холандия, лекция „There’s Plenty of Room at the Bottom“.

Тази технология всъщност не е нищо друго, освен контрол над веществото на микроскопично ниво, при размери по-малки от един микрометър.

Веществата вече можеха да се „програмират“ по желание на клиента.

Тогава на вундеркинда Кристофър Орие му бе дошла идеята за внедряването на технологията в медицината и по-точно в психиатрията или така нареченото „ровене в мозъка на човека за откриване на първопричината за заболяването“.

Идеята му бе проста. Да се вкарат малки нанокамерки в главата на пациента и така вече бе възможно да се наблюдава, посредством монитор как и какви процеси се извършват, както в главния, така и в малкия мозък.

След тази му публикация в научното списание „Вейтенсшхап“, той бе нает веднага на работа в „Стоймат“.

Експериментирането и направата на подходящ софтуер, нужен за комуникация с монитора, му отне почти година, но момчето успя да направи връзката. „Ковчега“ бе поръчан в Техническия университет в Делфт и преди седмици вече се тестваше. Резултатите бяха смайващи.

Професор Сторх, обаче бе скептик относно нанотехнологията, понеже бе закоравял психиатър, със стари разбирания за мозъка и неговата работа. Според него всичко бе химия и нищо друго. Но след присъствието му на теста, вижданията на професора коренно се измениха.

След като бе поставен в „ковчега“, на неговия пациент бе приложена дълбока упойка и нанокамерките бяха вкарани, посредством слузесто вещество, наподобяващо зелено желе. Нанокамерките бяха точно толкова, колкото пиксели имаше високорезолюционния монитор в „ковчега“. С други думи, всеки пиксел бе една микроскопична нанокамерка. Специалният софтуер трябваше да подреди пъзела така, че всяка камерка да съответства на един пиксел на екрана на монитора.

Сторх си спомняше как почти извика, когато видя на екрана кадри, като от стар филм, на движещи се, разни предмети. В началото всичко бе объркано в поредността на кадрите, но за опитния психиатър, който бе изследвал пациента си много месеци наред, всичко бе напълно ясно.

Не искаше да се изложи, като веднага си признае, че това е нещо великолепно и каза с престорен тон:

— Хм… Какви са тези неразбираеми кадри, доктор Янмат?

Шефът на „Стоймат“ очакваше такава реакция и даде знак на Крис да вдигне нивото на яснота на по-висока степен.

— А сега, приятелю, какво ще кажеш? — младият учен се облегна на стола на Сторх и го покани да види екрана.

— Но това е невъзможно! — възкликна професорът, след като видя как всичко премина в цветен филм и дори се чуваха и звуци.

На екрана, пациентът му изглеждаше много по-млад и се движеше с възрастен човек. Отидоха в един парк и възрастният човек го накара да легнат на тревата, като започна да вади мъжката си част извън панталона. „Но аз не искам да правим пак това, дядо!“ — имаше дори и говор в тонколоните на „ковчега“.

Сторх бе онемял. „Тези думи той ми ги казваше много пъти на сеансите“ — спомни си психиатърът.

След сеанса, пациентът на Сторх стана от сферата, запъти се към вратата, като минавайки покрай професора му прошепна тихо:

— Аз му простих! Сега съм като новороден, Яп. Дядо ми не е виновен повече в моите очи. Аз съм си виновен…, аз самият. Но знам какво да правя, за да изляза от тази ситуация. Ти ще ми помогнеш. Благодаря ти!

На другия ден фирмата „Стоймат“ веднага бе поискала оферта за закупуване на втори „ковчег“. Сторх искаше да има този апарат, като борда на директорите и инвеститорите в клиниката му бяха лесно убедени в тази инвестиция.

Сега бе моментът да го приложи на Лейди Ашли и да убеди английските си колеги в нещо, което те отричаха напълно, а именно, регресията на мозъка и лекуването на пациентите с тази нова технология.

— Добър ден, говорите с професор Сторх от Амстердам — Сторх намести телефонната слушалка на ухото си и продължи: — Може ли да ме свържете с доктор Чейни.

— Да. Разбира се, професоре. Момент, сега ще се обади — отговори мек приятен женски глас.

— Тук е Чейни, как си Япи? — ентусиазъм се чувстваше в гласа на доктора от Англия.

— Благодаря, добре, а ти, старо, вече повехнало, английско лале? — Сторх започна, както винаги със закачка и продължи със същия дух, без да изчака отговор: — Благодаря ти за пациентката, много е красива, но малко луда, като че ли? Ти какво ще кажеш?

— Ами нали ти пратих рапорт, увехнала марихуано — отговори му ирландецът с не по-малък сарказъм.

— Да, така е, но ми трябва видеозаписа ти, Клифи. Паролата за отварянето на файла от сървъра ти.

— А паролата ли? Ами тя е „хротспя“ — изпя я Чейни, дори и не се запита дали не ги подслушва някой. — Лесна е нали? Няма да я повтарям повече. Ти си умникът, скъпи. Използвай марихуаната в някой от кофишоповете, за да се сетиш за нея. Ха, ха, ха!

— „Япсторх“ — с гордост позна думата Сторх — обърната обратно? Та това всеки ще се сети, Клифи!

— Оставаш си умник, но знай, че няма никаква полза от този файл. Ти си на ход, с твоето врене в мозъците чрез регресия, приятелю! — поде ирландецът и се разприказваха за стари неща от следването им в университета в Амстердам, преди толкова много години. Но за тях това бе, като че ли бе вчера.

След като привърши разговорът, протекъл поне двадесет минути, Яп Сторх се отправи към лабораторията, за да даунлоудва файла и да го прегледа на голям екран.

Удивлението му бе голямо, когато, след като развихри файла и го пусна на екрана, видя как лейди Ашли винаги след въпрос, първо гледаше към камерата и след това към изгорения си пръст, с форма на пръстен.

На въпросите, почти нямаше отговори или тя казваше само, че не си спомня нищо. Знаеше само, че е била в Гърция, на Остров Тасос, с Греам, любимия й и нищо повече. Говореше от време на време странен език, наподобяващ на гръцки или нещо подобно. От видеофилма наистина нямаше никаква полза.

Сторх се отправи към стаята на Ашли, като си мислеше, че трябва по-скоро да научи каква травма е претърпяла тази нещастница, на този остров Тасос. Искаше първо да опита с традиционния метод на хипноза и ако не успееше, то той бе решен да използва „ковчега“ на Стоймат.

— Отпусни се, Парис — тихо промълви Сторх, след като вече бе успял да убеди красавицата да заеме място на леглото и да се приготви за сеанс.

В момента лейди Ашли бе в не толкова лошо настроение и професорът се зарадва, че ще може да упражни склонност към хипноза.

— Затвори очи, лейди Ашли — продължи Сторх, забивайки силен поглед в нея и започна да брой. — Едно, две, три…

— Аз не съм, лейди Ашли, Яп! Нали се разбрахме да ми викаш Парис — стана тя от леглото и го загледа втрещено.

„Явно нищо няма да се получи“ — помисли си Сторх и с любезна усмивка върна жената на леглото и продължи да брои.

Накрая Ашли се подаде. Тя затвори очи и се отпусна на леглото. След задължителните нива на хипноза, Сторх чу разказа на англичанката на един дъх.

На психиатъра всичко му бе горе-долу ясно, с изключение на случката с горящия пръстен, който бил купен от Греам за няколко хилядарки от местен прекупвач на антични предмети. Този антиквар твърдял, че този златен пръстен бил на повече от хиляда години и принадлежал на местен майстор от остров Тасос. Разбира се, те бяха чули за легендата на пръстена, легендата на Титос и Пелопония, но никой досега не бе казвал, че го има в колекцията си, поради простата причина че след като бил намерен, преди години, от моряците на шотландската кралица Мери, той обаче бил откраднат и така и досега никой не го бил и виждал на бял свят. Имаше всякакви теории за този пръстен, но нито една не бе вярна. Имаше и измамници, които се опитваха да направят нещо подобно, но с различен успех. Много колекционери се хващаха на въдицата и плащаха луди пари, но впоследствие се оказваше, че тези пръстени са просто фалшификати.

След като видели пръстена, показан им от антикваря, те още същия ден го занесли на яхтата, където имало оборудвана химична лаборатория за изследвания. Лаборантът му казал, че този пръстен действително е на хиляда години. Шансът, че е истинският, бил много голям и Греам не се посвидил да даде не малка сума и да зарадва лейди Ашли.

Но след като го поставила на ръката си, тя видяла как той се изпарил от нея и й изгорил пръста, на който бил поставен. След това се случило нещо, което той не можа да разбере, понеже Ашли говореше на друг език. Често се споменаваше думата Демонус.

Всичко това, Сторх бе чул от монотонния разказ на младата жена, която бе в пълен транс. На него му се искаше да види с очите си какво точно се е случило, затова започна да разхипнотизира легналата в леглото жена. Той искаше да използва „ковчега“.