Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (30)

30.

Имението, като че ли бе необитаемо. Никакви наченки на живот. Портата бе заключена с дебели катинари. Единствено можеше да се прескочи оградата, която бе поне два метра и половина висока. Бери се покатери и с лекота се намери в самото имение. Пое по пътеките из лабиринтите. В далечината се чу вой на кучета, но той не се уплаши. Просто продължи напред. След няколко обиколки, Бери осъзна, че се движи в кръг или по-скоро, че ходи по едни и същи пътеки. Това започна да го дразни. Опита друга посока, но все идваше на същото място, което бе забелязал с един кръст.

Кучешкият вой се усили. Явно идваха в неговата посока. Тогава Бери легна на пътеката, простря ръце встрани, затвори очи и си представи, както в съня си, че се отделя от земята. Тялото му остана на земята, но съзнанието му се отдели и той започна да се издига на височина, колкото бе и височината на лабиринта от жив плет. Никога не бе го правил това. Само в сънищата го можеше. Дали и сега сънуваше или просто бе успех от упражнението му по йога. Или стадият на трансформацията му в бледник вече бе доста напреднал.

Тогава той видя как е устроен лабиринта. Но и видя как глутница кучета се намираха само на няколко пътеки разстояние до него. Бери се задържа още малко мислено над живия плет и запечати в паметта си лабиринта. Съзнанието му се върна в тялото и той стана. Радваше се, че може да прави такова нещо и то в екстремни ситуации. Пое по пътеката, която водеше наистина към огромна каменна постройка, приличаща повече на замък. Кучетата взеха погрешна посока. Разминаха се.

Бери се намери пред солидна, но заключена врата, обрасла с трева и буренаци. Огледа се за друг вход, но не намери. После обиколи целия замък и така и не откри друга врата. На няколко метра височина се намираха прозорци, но бяха с кепенци и затворени.

Беше на отказване, когато кучетата се появиха. Явно изгладнели, те се засуетиха и заръмжаха около него. Бяха големи и като че ли от вълча порода. Бери заотстъпва назад към стената на замъка. Тогава те станаха още по-свирепи и нападнаха. Той се опря в стената и понечи да разпери ръце, когато разбра, че може да се катери по стената, която бе само от големи камъни. Така се намери на поне два метра от земята. Оставаха му само още няколко метра до прозорец, който бе като че ли леко открехнат. Хвана се за него и увисна на кепенеца. Кучетата бяха като подлудели. Подскачаха нагоре и се опитваха да го достигнат, но това бе невъзможно. Бери се извъртя рязко и с крак удари прозореца. От удара пантите подадоха и той се намери вътре в замъка.

Помещението, в което влезе, бе явно приемна, защото представляваше огромен хол с мраморни стени и под. Беше тъмно и това даде малко спокойствие в душата на Бери. Нямаше никой тук, затова той скочи от прозореца направо на пода. Опипа стената, за да намери електрически ключ, но не намери нищо. Очите му свикнаха с тъмнината и Бери се запъти към някаква врата в дъното на хола. Открехна вратата и се намери в нещо като тунел, водещ надолу към подземен етаж. Никъде не намери ключ, за да пусне осветлението. Явно тук бе всичко замряло. Миришеше на мухъл.

Бери продължи, опипвайки стените, слизайки по каменните стълби надолу. След няколко метра му се привидя нещо, като незапалени факли, които бяха набодени на стената в специални железни държачи. За щастие до тях имаше и кутийка, която се оказа обикновен кибрит. Бери не се поколеба, запали една факла и освети тунела, по който вървеше.

„Тук наистина не е влизано от доста време“ — помисли си той.

След няколко метра се намери в още по-тясно подземно помещение.

„Дали това е подземието на замъка?“ — запита се Бери и се огледа встрани.

Видя наредените врата до врата, явно бе нещо като или затвор с килии, или просто стаи за персонал. Бари се чудеше коя ли врата може да води към „видяната“ от него в съня си стая. Остави се на чувството си за ориентация да реши, но въпреки това, то наникъде не го насочваше. Тогава напрегна съзнанието си до крайност и пое към предпоследната стая. Имаше нещо, което му подсказваше, че там е търсеното от него място.

Влезе в стаята със запалена факла в ръце. Тя бе абсолютно празна. Опипа стената и тогава осъзна, че това са същите камъни, както тези от „видението“ в самолета. В средата на стаята ясно си спомняше как прапрадядо му бе разперил ръце и как пръстенът се бе закрепил само на кожата на двата му пръста.

Защо не бе изчакал в самолета да „види“ какво се бе случило след това. Сега само можеше да гадае. Но не се наложи да чака много, защото след следващата му стъпка се случи нещо неочаквано за него.

Бери бе стъпил на нещо като плоча, която пък като че ли задейства някакво устройство и въже омота краката му. Явно въжето бе закачено за скоба в единия си край на тавана. Нещо го издигна нагоре на няколко метра височина и той увисна с главата надолу. Факлата обаче бе все още в ръцете му. Това бе капан. Бери се смути и го обхвана паника. Дали пък тук трябваше да умре от собствената си глупост. За какво му трябваше да идва тук. След няколко минути обаче, той се съвзе от уплахата и започна да мисли трезво. Опипа въжето. Не бе от железни нишки, значи можеше да го подпали с факлата, дори и да се сгромоляса на пода.

Тогава Бери се загледа в нещо, точно на два метра над вратата, което привлече вниманието му. Беше някаква ниша, която бе празна, но до нея имаше малък процеп и оттам прозираше лека светлина и осветяваше нещо, обвито в кърпа. Той не се замисли повече… Преви се в посока към тавана, така че факлата да може да подпали въжето над краката му. То бе сухо и се запали мигновено. Тогава холандецът хвърли факлата на земята и зачака да падне. Височината не бе малка и Бери се сгромоляса на паветата, от които бе направен пода. Удари доста силно главата си и изгуби съзнание.

Този път „видението“ се повтори. Бери пак „видя“ МакЕвън, точно в същата стая, в която сега той се намираше. Показваше му пръстена, висящ на пръста му и се усмихваше. След което брадатият му прапрадядо започна да се катери нагоре по стената, като че ли бе паяк. „Спайдърмен“ — помисли си Бери. МакЕвън използваше краката си много добре. Когато стигна нишата над вратата, той погледна пак Бери и посочи процепа до нея. Уви пръстена, заедно с един от вече почти откъснатите пръсти, в нещо като кърпа и без помен от болка го постави в процепа.

Всичко потъна пак в мъгла. Бери се съвзе от падането върху каменния под и погледна нагоре. Значи това не бе светлина, ами просто отражение на пръстена.

„Пръстенът е може би още горе?“ — помисли си Бери и стана. Факлата догаряше, но все още осветяваше добре стаята. Той не се поколеба и взе да се катери нагоре, както бе и направил, когато го бяха подгонили кучетата. Не му се отдаде веднага. Падна пак на пода, като този път не изгуби съзнание. „Май трябва доста да се тренира това катерене, явно още не съм бледник“ — констатира той.