Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (29)

29.

На другия ден Бери и Теодора излетяха със самолета на КЛМ от Амстердам точно в четиринадесет тридесет и пет. В самолета предложиха кафе и някакви бисквити, но Бери отказа. Поиска бира Хайнекен, която действието влизаше директно в мозъка на такава височина. На Бери не му оставаше нищо друго, освен да се остави на действието на алкохола и да започне да „вижда“ сцени от бъдещето, което го очакваше в Единбург, шотландската столица. Тази му способност да „вижда“ бе също един от симптомите на това да си бледник.

Алкохолът действително подейства бързо, защото Бери „видя“ замък в старинно градче и градината с много лабиринти, водещи към входната му врата. Той почувства лекота. Като че ли летеше с разперени ръце над лабиринтните пътеки. След това се озова в празна стая, в която, според него, се намираше прапрадядо му лорд МакЕвън. Тя бе изградена цялата от камъни, без прозорци. По-скоро това бе или затвор, или част от подземно помещение. Камъните бяха типични за времето, когато са се строили замъците. Видението бе за кратко време, като част от светкавица. Бери се уплаши за миг, но все пак се остави да „гледа“ в стаята. Лорд МакЕвън! Защо мислеше, че е той? Защото съвпадаше с описанието, което баба му Елизабет му бе разказала за прапрадядо му. Мъж на средна възраст, с добре поддържана брада, дрехите му бяха от кожа и добре скроени по тялото му. Личеше, че е човек от отбраното общество. Но какво имаше по ръцете и лицето му? Нещо като сребърно покритие, което може да се каже, че е и люспесто, смесено с фини и ефирни оттенъци. Ръката на лорда бе обаче разцепена на две и от нея течеше кръв. Пръстите на ръката му висяха и се държаха само на кожата. На единия от тях Бери „видя“ пръстен. Златен пръстен, който така силно блестеше, че осветяваше лицето на МакЕвън.

Изведнъж очите на лорда се стрелнаха към погледа на Бери. Направиха контакт. МакЕвън посочи пръстена… и всичко се стопи в мъгла.

Бери дойде на себе си. Погледна навън. Самолетът снишаваше височината и щеше да кацне след минути. Теодора четеше, необезпокоявана, роман от любим гръцки автор.

— Кацаме, скъпи. Как си? — попита тя.

— Ами…, поспах малко…

Самолетът докосна меко пистата на летището в Единбург и всички пътници изръкопляскаха с радост, че са се приземили успешно.

Взеха автобус номер тридесет и пет и тръгнаха за хотел „Ошън терминал“, намиращ се точно на морето. Теодора бе прочела по Интернет, че името на хотела съвпадаше с това на комплекса, където спираха презокеанските кораби. Освен терминала за корабите, в комплекса имаше и много магазини, ресторанти и дискотеки, и дори филмови зали. Тя искрено се надяваше за едно приятно изкарване в този огромен комплекс.

Автобусът бе от рода на традиционните английски автобуси на два етажа. След като напусна летището, то той се понесе по магистралата за градчето. Бери и Теодора се бяха настанили на втория етаж най-отпред и гледката бе отлична. След около десетина километра напуснаха магистралата и се появиха предградията на Единбург. Бери гледаше захласнат в каменните къщички и си мислеше за това как неговите прадеди са живеели тук по тези земи. Изведнъж, вдясно от пътя, се мярна за миг обширна градина, цялата в лабиринти. Точно, както във видението му. По-нататък той видя и входа на голяма сграда, явно църква, или пък бе подобие на малък замък. Помисли си, че полудява. Как може така, видението му от самолета да се появи веднага тук. Но дали действително бе тук? Или просто си въобразяваше неща, които му се искаха да са така. Той запомни улицата и мястото, като ги вкара в мобилния си телефон.

Двамата съпрузи пристигнаха в хотела и се настаниха на петия етаж, с гледка към морето. Изгледът от прозореца бе невероятен. Тъкмо бе спрял един огромен кораб, със знамето на Норвегия.

Теодора пък бе много радостна, че има такъв голям комплекс наблизо и нямаше търпение да го посети, затова каза:

— Ах, умирам от глад! Иска ми се да вечеряме, колкото се може по-бързо. Какво ще кажеш да посетим комплекса. Вече ти казах за него, нали?

— Разбира се, че ще вечеряме. И то още сега. После ще разопаковаме багажа — каза Бери и понечи да хвърли Теодора на леглото, но тя ловко се отскубна.

— Не си и помисляй. Сега съм просто много, много гладна. А след вечерята ме чака Диона. Така, че ще почакаш, скъпо палаво момче! — намигна му Теодора и започна да си оправя грима.

— Диона? — учуди се Бери.

— Моя приятелка, работи тук. Съпругът й е посланик на Гърция, тук в Единбург Не съм ли ти казвала за нея?

— Не помня. Но както и да е… Значи така — нацупи се Бери, но не го показа външно, защото се изправи, облече сакото си и засмян продължи с друг тон: — Ами и аз ще отскоча след вечеря до едно място. Място от мой сън.

— О добре, тъкмо ще ми разказваш след това. Ще те чакам в бара в късните часове на нощта, ако се върнеш въобще… — намигна му тя.

Отидоха в ресторанта. Той си избра пица „Пеперони“, въпреки че жадуваше в момента за кървав телешки стек. Теодора избра спагети. Обичаха и двамата италианска кухня. Преди да тръгнат от Амстердам, Бери бе настинал и не се чувстваше добре, болки в гърлото. „Пеперонито“, обаче бе доста подлудяващо люто и след две бири от простудата нямаше и следа. Забавляваха се с шеги и след десерта се разделиха.

Теодора пое за срещата с Диона, която трябваше да бъде в същия комплекс. Бери се прибра в хотела. Бе забравил мобилния си телефон, а му трябваше адреса на градината с лабиринтите.

След като слезе от стаята си, той отиде на рецепцията, откъдето му повикаха такси. Показа на шофьора адреса, изписан на мобила и поеха пак в посока към летището, където се намираше и прочутата градина.

— Турист ли сте, господине? — запита таксиметровият шофьор. — За местното население този адрес бе повече от познат.

— Ами да, идвам от Амстердам — каза Бери.

— А…, а… Холанд! — възкликна шофьорът, който бе от индийски произход. — Дрога!

— Да…, да… дрога. Има в изобилие. Но не нося със себе си — усмихна се Бери. — Трудно може да се мине през границата ви. Но не това е целта на посещението ми тук.

— Действително, тези които посещават „Лабиринтите“ не са любители на дрогата — изломоти под носа си индиеца и продължи да кара колата в посока към центъра на града. Подминаха площада Андрю и влязоха в Принцессртийт, главната улица. Беше натоварено и валеше дъжд. Въпреки това гледката, която се откри пред Бери не можеше да не го възхити. В средата на града, построен на възвишение, величествено се издигаше замъкът на Единбург.

— За първи път ли идвате тук, господине? — бърбореше индиеца, но Бери като че ли не го чуваше и продължи да гледа като хипнотизиран каменния дворец.

— Да…, да, за първи път идвам — сепна се Бери и продължи тихо, говорейки по-скоро на себе си. — Тук бих желал да живея завинаги.

— Обликът ви е на шотландец, господине. Да не би рода ви да е оттук? — запита шофьорът, колкото да се намери в разговор.

— Да. МакЕвън е мой прапрадядо — каза гордо Бери, — но никога не съм идвал тук. Сега съм за първи път. Невероятно, но е така.

— МакЕвън? Ха, ха, ха — разсмя се индиецът и добави, свивайки по Викториястрийт: — Явно сте шегаджия. Чули сте за легендата отнякъде, нали? И изведнъж сте потомък на МакЕвън.

— Ами, ако искате вярвайте, но мога и да ви го докажа — каза решително Бери.

— Добре, докажете го — направо се заля в сълзи от смях индиеца и продължи: — Пътят ви до „Лабиринтите“ ще е безплатен.

Бери бе настанен на задната седалка на таксито, тип „Мерцедес С–300“. Със светкавично движение, холандецът се премести, може да се каже и че прелетя за част от секундата, на предната седалка на таксито и каза:

— Извинявам се за това, но вие го искахте. Не се плашете. Нищо няма да ви направя.

Индиецът не можеше да повярва, че е възможно това, което видя. Смъртна уплаха се настани в съзнанието на шофьора. Той спря колата. Изостави я и побягна нагоре към възвишението, обръщайки се само един път назад.

Бери съжали, че направи това глупаво представление и сега трябваше да предприеме нещо, но не му идваше нищо на ум. Взе слушалката на таксито и каза на диспечерите:

— Моля ви, пратете такси на…, един момент.

Бери слезе от колата и се огледа за името на улицата:

— Викториястрийт. Всъщност ваш колега ме превозва, но колата му нещо не е в ред.

— Името му — запита диспечерката.

— Името му ли? — отговори Бери. — Един момент…

На таблото висеше табелка с името на индиеца.

— Рамала Мууудж — опита се да изговори трудното индийско име холандецът.

— Да…, добре. А той къде е? Вие кой сте?

— Аз съм турист, но господинът напусна таксито си и избяга. Изглежда лоша шега му представих, госпожо. Дълга история. Пратете, ако обичате, ново такси.

— Добре, добре. Вие почакайте. До няколко минутки ще пристигне превоз за вас — каза диспечерката, като същевременно се обади и на полицията.

Бери чу сирените на полицейските коли и усети, че ще има работа с властите, затова потегли по пътя, по който и индиецът преди малко пое.

Оглеждайки се за подозрителни типове, свидетели на реакцията на индиеца, напускащ таксито си, Бери пресече няколко улици и ускори крачка. Посоката, която бе взел таксиметровият шофьор бе към замъка. Улицата премина в стъпала и Бери започна леко да се задъхва. „Тази пица, ах, трябваше да си поръчам кървав стек“ — потърси мислено той обяснение за задъхването си.

Отмина няколко сувенирни магазинчета и се озова на малко площадче, с висок каменен паметник. Зад паметника обаче той зърна с края на окото си индиеца, който пък говореше разпалено с мъж на средна възраст.

Бери не се поколеба и се запъти към тях.

Индиецът ококори очи и посочи на събеседника си Бери, като едва не припадна от уплаха. Бери се представи и заговори спокойно:

— Много се извинявам за шегата, но все пак имам нужда от помощ.

— Шега? Това не бе шега — разтреперано запелтечи индиецът. — Това си бе чиста истина. Вие наистина сте потомък на клана МакЕвън. Никога не съм виждал толкова бързо движение на човек! Никога!

— Рамала, ти колко часа имаш зад кормилото днес? — намеси се събеседникът на индиеца. — Най-малко петнадесет, нали? Може и да ти се е привидяло. Уморен си.

— Не…, не съм уморен, но това което видях е… просто, не знам как да го опиша, Шон — индиецът закри очите си с ръце и се наведе надолу, като почти допря с глава земята.

Шон се обърна към Бери със засмяно лице и му каза:

— Явно, моят приятел има нужда от помощ, а не вие. Той ми каза, че сте турист, търсещ „Лабиринтите“?

— Да, така е — каза Бери и продължи: — Името ми е Бери и идвам от Амстердам, за да честваме с приятелката ми петдесетгодишнината ни. И двамата сме родени в една година, дори в един месец и един ден. Просто не е за вярване, но е така.

— Забележително! — удиви се Шон.

— Но идвам и с друга цел тук в Единбург — продължи разговора Бери: — Търся действително градина с „Лабиринтите“. Като идвахме с автобуса от летището ги видях. Далече ли са оттук, господине?

— Шон. Шон ми е името. Но не съм Конъри — ухили се мъжът.

Погледнаха индиеца, който се изправяше, видимо овладял вълнението си. Шон помълча известно време, като си мислеше как може да помогне на Бери. Той знаеше за легендата много повече от таксиметровия шофьор, индиец, защото си беше шотландец. Въпреки че работеше в същата компания, с шеф също от индийски произход, то Шон бе по-осведомен за редица неща, случващи се тук в Единбург.

— Вижте какво, Бери — шотландецът погледна Бери право в очите. — „Лабиринта“ не ви трябва. Тази градина е била на протестантската църква и няма нищо общо с това, което вие търсите.

— А какво търся аз? — Бери леко се усмихна.

— Ако действително мислите, че имате общо с легендата за МакЕвън, то моя съвет е да ме последвате — недвусмислено изрече Шон. — Ще ви заведа точно там, където са се развивали събитията по време на чумата през 1665 година. Нали това търсите?

— Ще ви кажа истината, господине. Търся градина с лабиринт, водещ към стая, направена от камъни без прозорци. Разбирате ли, може и затвор да е? — Бери отчаяно се опита да се довери на непознатия Шон.

— Не…, не е затвор, това е подземието в имението на графиня Клери Дънкън — засмя се Шон и допълни: — Вие май не знаете много за легендата за МакЕвън?

— Къде е това имение пък сега? Мислех си, че са видените от мен „Лабиринти“ — разочаровано попита Бери.

— Ще ви заведа дотам, но трябва да отидем с таксито ми. То се намира след две преки — каза Шон.

След това потупа индиеца по рамото и го посъветва да отиде при неговата си кола и да се прави, че нищо не се е случило, защото иначе може да го вземат за луд и ще си изгуби работата.

— А господинът да си плати курса дотук — каза индиецът, тръгвайки назад към колата си.

— Колко ви дължа? — запита Бери.

— Шегувам се, господине. Все пак вие доказахте това, в което аз се съмнявах, нали? — усмихна се най-после индиецът и се забърза надолу по склона.

Тъкмо извървя стотина метра, когато видя полицейските служители. Те бяха явно вече при колата и я оглеждаха подозрително. Бе измислил вече какво да им каже. Бери и Шон пък продължиха нагоре по възвишението, където се намираше Мерцедеса на Шон.

— Извън града ли е това имение? — запита Бери.

— И да, и не, но е далече оттук.

И двамата вървяха доста бързо, без дори да се загатне от страна на Шон за умора. Това озадачи малко Бери, но продължиха. Стигнаха до колата и се отправиха по пътя към друго възвишение, което приличаше на малка планина, но също бе в близост до централната част на града.

Подминаха малката планина и Шон сви по тесен път в гъста горичка, с огромни дървета. След стотина метра те взеха отбивка, където пък се появи ограда с надпис „Личен обект. Вход само за собствениците“. Имаше и знак с оръжие, което подсказваше, че се стреля без предупреждение.

— Аз съм дотук — каза Шон. — Струва ми тридесет паунда.

Бери плати, като му даде бакшиш, равняващ се на курса на индиеца и каза:

— Все пак, предайте този бакшиш на вашия колега.

Таксито взе обратния път, а Бери се отправи към портата, която бе на още около стотина метра навътре в гората. Шон не бе го излъгал. Това бе мястото. Видя лабиринтите. Високи и точно такива, каквито бе ги „видял“ в самолета. Оставаше сега само да намери стаята, където бе прапрадядо му МакЕвън и да огледа. Може и да намери следи, водещи към мистериозния златен пръстен, който така ясно бе „видял“.