Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (14)

14.

Бездната, в която плуваха не бе чак толкова тъмна. Оттук и оттам проникваше по някой слънчев лъч от цепнатините в скалите. Титос бе хванал любимата си за ръка и се оглеждаше непрекъснато за някакъв изход. Навсякъде се виждаха само скали и се наложи за втори път той да даде въздух на Пелопония.

„Но докога ли ще имам въздух?“ — запита се момъкът. При този си въпрос, той започна трескаво да мисли за намирането на изход в някоя пещера или подводен риф.

Изведнъж до тях се промъкна нещо като сянка, която имаше контури на съществото, което бе срещнал преди в млечнобялата мъгла. Проекция на ръка махаше и като че ли искаше да му покаже пътя към изход. Титос не се усъмни ни най-малко, че трябва да последва посоката.

Хвана девойката, която едва се сдържаше да не поеме вода в дробовете си и я помъкна след сянката. Не след дълго се намериха в пещера, в която имаше въздух.

Излязоха на брега и се огледаха. В пещерата надничаше лъч светлина и огряваше стените й. Бяха сами. От съществото или неговата сянка нямаше и помен. Пелопония се просна задъхана на хлъзгавите скали и погледна любимия си.

— Ами сега? Накъде? В центъра на земята ли сме? — запита тя, като знаеше, че отговор от Титос не би могъл да бъде възможен.

Титос се чудеше какво става с него и въобще как е възможно да плува под вода, дишайки и все пак да има въздух в дробовете, как е възможно да притежава такава енергия и сила. Явно престоя му при съществото и неговия свят бе дал своя отпечатък. Той не бе вече обикновен човек. Той се превръщаше, като тях, в бледник. Той бе заразен.

Младата жена възвърна цвета на лицето си, след като лежа няколко часа, почти в несвяст, с глава поставена на коленете на Титос. Той я милваше, гледаше я невярващ, че тя е до него. Спомняше си, като в сън, части от пребиваването в „Отвъдния свят“, при съществото, което явно и сега му бе помогнало да намери тази малка пещера, изпълнена с въздух.

Станаха и поеха пълзешком към процепа, в една от скалите, откъдето идваше лъчът светлина.

Беше толкова хлъзгаво, че на няколко пъти падаха във водата със смях, но и със загриженост. След многократни, неуспешни опити, Титос каза на девойката да остане на брега, а той сам да опита дали би могъл да се съсредоточи и да скочи. Тя поклати с глава, но въпреки всичко младежът й даде да разбере, че той е вече друг. Скочи към скалата с процепа. Приземи се меко и обхвана един камък с ръце. Започна да се катери с лекота. Пелопония не можеше да повярва на очите си. Той бе като диво животно, скачащо от скала на скала.

При процепа, Титос опря лице в него и се загледа навън. На няколко метра бе морето. Процепът бе само една преграда, в която с лекота можеше да се проврат и двамата. Оставаше сега само Пелопония да може да се добере до него. Но как?

— Любима, оттук може да се измъкнем, виждам морето под нас и брегът не е далеч — с надежда се провикна той.

— Да. Но как ще ида дотам? — унило промълви девойката.

— Ще измислим нещо! Не се бой, сега идвам при теб — каза по-скоро на себе си той и скочи от скалата, с поне десет метров скок, във водата. Заплува към нея.

— Какво става с теб, скъпи? Откакто изчезна с пръстена ми в „бурето“, нещо се промени в теб? — запита го тя веднага, след като той я приближи.

— Ами почти нищо не си спомням, само бяла мъгла и едно същество, изящно, но не бе от плът. Приличаше повече на сянка. Всъщност то ми помогна да довърша пръстена. Синкавите лабиринти са негово дело, но също и здравината, а и отражението на лъчите — заобяснява Титос, хванал ръката й, на която пръстенът сияеше.

Тя погледна сиянието и го насочи към слънчевия лъч. Цялата пещера се огря и стана така светло, че Титос трябваше да си затвори очите. Другата й ръка кървеше все още, въпреки че бе превързана с кърпа. Част от пръста, който Джакомо бе отрязал, се бе възпалил. Болеше я, но тя, сдържайки се, не издаваше колко страда от това.

Титос забеляза болката, но не можеше нищо да направи. Трябваше да се измъкнат час по-скоро оттук.

Той я взе на ръце, като перо и й каза:

— Приготви се, не се страхувай! Здраво се хвани за мен и ще успеем.

Титос се покатери пак на скалата. Девойката се бе хванала за него, като го бе обгърнала отзад и му прошепна:

— Да опитаме! Пък каквото стане.

Скокът, който той направи бе огромен. Като че ли летеше. Разпери ръце и след като премина разстоянието до процепа на скалата се хвана здраво за един сталактит. Товарът не падна от него.

Пелопония сияеше от щастие, след като видя морето и брега. Сега оставаше само да излязат, да преплуват няколкото десетки метра вода и са вън от обсега на Джакомо и неговите проклети пещери.

Промъкнаха се лесно през цепнатината, скочиха във водата и течението ги пое, обаче не към брега, а обратно към подводната скала. Пелопония с мъка успяваше да стои на повърхността, но не издържа дълго. Пак се потопи в дълбокото.

Титос видя как тя потъна. Пак трябваше да се спасяват от природата на остров Тасос. Гмурна се под водата и бързо я настигна, въпреки ужасното течение. Пак се намериха в пещера, която изглежда бе съседна на тази, в която бяха преди малко. За жалост тук въздушното пространство бе толкова малко, че едва държаха главите си над водата, за да могат да си поемат въздух.

Въпреки паниката, която бе обладала девойката, тя все пак се държеше на повърхността, треперейки от студ. Това течение идваше от дълбините на планината и водата бе екстремно студена. Бе тъмно и двамата едва се виждаха в мрака. По-скоро се чувстваха, че са един до друг. На едно място, недалеч от стената, проникваше слаб лъч светлина през малка цепнатинка. Пелопония заплува до мястото и насочи пръстена към него. Цялата пещера засия и Титос видя, че има съседна пещера, която е много по-голяма и висока. Насочиха се нататък, като момъкът подкрепяше под ръка вече изтощената до крайност Пелопония. Стъпиха на брега, когато забелязаха, че тук е пълно с кости и черепи на хора. По стената гъмжеше от скорпиони и стоножки.

Усетили присъствието на топлокръвни същества, те се отправиха към тях, като издаваха звуци, подобни на стържене на метал в метал.

— Май сме попаднали в ада? — каза Пелопония и припадна в ръцете на момъка.

Титос не знаеше какво да прави, за да защити нея и себе си. Спомни си за пръстена и съществото. Трябваше да ги използва пак, надявайки се този път да могат и двамата да избягат.

Скорпионите вече ги достигаха, като някои дори запълзяха по краката на девойката.

Тогава той издърпа здраво захваналия се пръстен от ръката на изпадналата в безсъзнание Пелопония, потри го в ризата си от лен и каза на глас:

— Et immortalitatis gloriam tempore infinito.

Потънаха в гъста мъгла и се намериха и двамата пред същата врата от скреж.

Титос вече знаеше как да отвори вратата, с пръстена насочен напред. Носейки на ръце все още изпадналата в безсъзнание девойка, то те преминаха през нея безпрепятствено.

— Къде се намираме? В рая ли? — изрече Пелопония, отваряйки очи и пак потъна в дълбок сън.