Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (31)

31.

Откъм коридора се чуха стъпки и стържене на желязо, което опираше в каменната настилка. Вратата се отвори широко и в стаята влезе нисък, дебел мъж, облечен с ризница от предните векове. В едната ръка държеше факла. Голям меч, поставен в ножницата на пояса му, лъщеше и опираше в пода.

— Някой е бил тук? — каза тихо и то повече на себе си дебелакът, виждайки на пода почти догарящата факла на Бери.

Огледа помещението, видя скъсаното и обгоряло въже да лежи до факлата.

„Но явно е избягал преди да дойда, но как? Туристи, само туристи правят белите тук. Сега ще трябва да уведомя графа“ — продължи този път мислено, облеченият в средновековни дрехи мъж. След което излезе и се затътри към вътрешността на замъка.

Бери не вярваше на очите си, че може да има все още такива лакеи в днешно време. Този замък или бе някаква атракция за туристи, или просто бе прокълнат.

Той наблюдаваше всичко това от необичайно за посетител място, а именно от нишата, която прапрадядо му му бе показал по време на „видението“. След като бе чул стъпките, идващи отвън, то явно се бе задействал биологичният му механизъм за защита и с бързината на диво животно, той се бе изкатерил, като паяк и то точно, както МакЕвън бе направил. Бе се захванал за грапавата стена с ръцете така, че не можеше да падне лесно.

Бари изчака дебелакът да излезе и чак когато чу затихващите му стъпки да се отдалечават, бръкна с едната ръка в процепа на нишата. Оттам напипа нещо, увито в кърпа и го пъхна в джоба си. Нямаше време да го разглежда сега, но предполагаше какво е. Пръстенът! Сега трябваше да бяга оттук и то колкото се може по-бързо.

Излезе предпазливо, оглеждайки се за дебелака и се върна по същия път, по който бе дошъл. През огромния хол, катерене по стената, този път с помощта на пердетата, скок от прозореца с кепенците и се озова пак при кучетата. Бери скочи и то само на няколко метра от тях. Не го бе страх от тези създания. Чувстваше силата на адреналина, нахлуващ в главата му. Побягна като стрела право срещу тях. Изненада ги, когато подскочи толкова високо, че те не можеха да го достигнат. Само няколко от тях докоснаха обувките му, но нищо повече.

Бери продължи да бяга с такава лекота, че дори се възхищаваше на новите си придобивки. Явно бе станал вече и той истински бледник. Имаше в момента толкова бистър ум, че си спомни за всички пътеки в лабиринта. Летеше по пътеката и кучетата изоставаха все повече и повече, докато се изгубиха окончателно от погледа му.

Той прескочи оградата и се намери в горичката, от която бе дошъл с таксито на Шон. За жалост то си бе заминало и сега щеше да се наложи да мисли как да се върне в хотела.