Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (43)

43.

Бери се настани удобно на бар-стола и си поръча любимата бира „Лефе“. Познаваха се с бармана от години, затова нямаше нужда да упоменава името на бирата. С годините те, Франк и Бери, бяха станали почти приятели. Франк бе от седем години на работа в изискания ресторант на британската звезда в готварството, Оливер. Защо ресторантът бе наречен „Фифтийн“, Бери така и досега не разбра, но поне си имаше приятно местенце за размисъл и отпускане след напрегнатия ден.

Франк бе извънредно интелигентен мъж и с него можеше да се говори на почти всяка тема. Разбира се, не само говоренето спадаше към задълженията му, но и професионалното му държание към клиентите, както и прецизната работа зад бара.

— Как си Бери, не съм те виждал поне седмица? — подхвърли Франк, поднасяйки му студената халба с бира.

— Ами добре, Франки. Бях на Шотландия за малко с Теодора. Празнувахме петдесетгодишнината си — отговори Бери и допълни с ентусиазъм в гласа: — Ако знаеш какви работи ми се случиха, не е за говорене.

— Защо, аз имам време в изобилие, а и дори за това ми плащат! — засмя се барманът.

— Ами не знам откъде да започна, приятелю, но може би… — Бери не успя да довърши казаното, защото забеляза как жената, с черна лъскава коса, вече настанила се до него, при ставането от стола, без да иска, бутна чашата си с червено вино. Виното щеше несъмнено да се разлее върху бялата й рокля от коприна, ако Бери не бе се хвърлил към летящата чаша със скорост, която не би била нормална за обикновен човек.

Жената виждаше как чашата вече заливаше роклята й и си мислеше вече какво ли ще прави след това. Как ще трябва да се прибере, как ще трябва да ходи до дамската тоалетна, в опити да отстрани донякъде червената боя от виното.

За нейно щастие, Бери в последния момент хвана чашата и успя да укроти виното, намиращо се в нея.

Франк и брюнетката се спогледаха и с отворени уста понечиха да се попитат как е възможно такова движение, когато Бери пръв започна с обяснението:

— Тренирам от години рефлексите си с китайски изкуства. Не се безпокойте, всичко е наред.

— Та то дори и Брус Лий не би могъл да направи това, човече! — чернокосата явно бе под голямо впечатление от случилото се.

— Приятелю, какво бе пък това? — барманът също зададе въпрос, на който Бери нямаше желание обстойно да обяснява.

— Нали ви казах. В нова непалска секта съм. Много тренировки и така… — заоправдава се Бери.

— Секта? — жената, въпреки че вече си тръгваше, искаше на всяка цена дори да се запознае с необикновения мъж. — И моята приятелка е в секта, но може би много по-различна от тази вашата, господине.

— И тя каква е? — намеси се барманът.

— Сатанинска! — заобяснява жената, като допълни: — Тя и мен искаше да ме завербува, но не е за мен. Само татуировката ми остана от това ми безразсъдно увлечение — с един замах, чернокосата разголи рамото си.

Бери и Франк се опулиха, като невиждали женско рамо. Брюнетката се усмихна, като задържа ръкава си вдигнат.

От рамото й надничаше дяволско лице, с червени очи. Татуировката бе майсторски направена. Личеше си професионализма в изпълнението й.

Бери се загледа по-продължително и тогава видя как сатанинското лице изведнъж се изкриви и очите му станаха още по-червени, дори достигащи оттенъка на черното.

Барманът също гледаше с удивление промяната на лицето на дяволското изчадие, не се стърпя и извика уплашено:

— Коя сте вие? Какво правите тук в моя бар? Дяволска поклонница!

— Спокойно, нали ви казах, че това е минало. Не мога да я изтрия от рамото си. Какво да правя? Май трябваше да си мълча по-добре — чернокосата пусна ръкава си и понечи да си тръгне, вече разочарована от реакцията на бармана.

Бери отправи укорителен поглед към Франк и каза:

— Франки, по-спокойно. Госпожата не е виновна за това. ОК!

— Да, тръгвам си. Вече не ми е приятно тук. Колко ви дължа? — чернокосата се обърна към бармана.

— Не ви искам парите. Отивайте си и не се връщайте повече тук — Франк бе извън себе си. И знаеше защо. Преди време сестричката му бе въвлечена в такава секта и й костваше живота. Умря от наркотици.

— Франк, не толкова грубо, приятелю — Бери не знаеше как да успокои създалата се ситуация.

Дамата обидено взе чантичката си и напусна бара, отправяйки се към гардероба. Бери не издържа на, според него, неправилната постъпка на приятеля си и тръгна след нея, казвайки на Франк, че ще се опита да се извини.

— Прави каквото искаш, но тази не е за тук. Само беля ще си навлечеш — отвърна барманът и се обърна с гръб, което бе знак за завършен разговор.

Чернокосата вече бе облякла палтото си от ангорска вълна, излъчващо статус и струващо поне 10000 евро.

— Госпожо, бих искал да се извиня за поведението на бармана — настигна я Бери и я погледна с примирен поглед.

— Жанин, се казвам. Приятно ми е — каза тя със засмяно лице, оглеждаща заинтригуващо поднасящия извинението.

— Ъъъ… Да…, да. Бери. Бери съм. Приятно ми е.

— Най-после един мъж да се застъпи за мен — подаде ръка тя и добави: — Вие не сте длъжен да се извинявате ни най-малко, Бери.

— Да отидем да пием някъде по нещо, Жанин? — Бери изрече тези думи повече да подчертае извинението, отколкото той самият искаше това.

— Защо не?! — Жанин се обърна към него с приятелско изражение на лицето и добави: — В кафето на „Мюзикхебау“. Там имам среща след концерта, със съпруга ми. Сега е осем часа, а концертът привършва към десет. Ще имаме доста време да си поговорим.

— Добре, но само да не стана причина за ревностна драма? — усмихна се Бери.

— О, не, няма. Бъдете сигурен, Бери. Съпругът ми е Йоп Янсен. Кметът на Амстердам! — закиска се чернокосата.

— „Мадам“? — почти извика Бери и си спомни за разказите на колегите му за тази колоритна жена.

— Да! Тава съм аз. Но да ходим, Бери. Кафето не е далече. Дори такси не ни трябва — хвана го тя под ръка и излязоха навън.