Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (33)

33.

В три часа през нощта Бери се прибра благополучно в хотела. Влезе в стаята, където намери бележка, написана от Теодора.

„Скъпи приятелю, къде се губиш? Вече е един часа? Аз съм с Диона в бар «Нордсий», намиращ се в комплекса. Близо е. Ела да ме прибереш, ако имаш желание, разбира се. Ако не, пожелавам ти лека нощ. Аз ще се прибера сама, но не знам кога. Твоя Теди.“

Бери взе набързо душ и се облече с тъмносиния си ленен костюм и бяла риза. Премести пръстена в сакото си, а костичката съхрани в куфара си, в малкото джобче. Искаше да я изследва при „Стоймат“ и най-вече да има ДНК-то на стария МакЕвън.

Излезе от хотелския апартамент и отиде да търси бар „Нордсий“.

На рецепцията нямаше никой. Вероятно служителката бе в другата стая. На улицата пред хотела бе пусто, само няколко таксита стояха, в очакване на клиенти. Бери погледна към тях, но не видя колата, нито на индиеца, нито на Шон. Навярно спяха вече. Тогава Бери се обърна към шофьора на най-близкостоящото такси и го попита за бар „Нордсий“.

— На сто метра е оттук, господине — отвърна му той. — Ще го намерите, като вървите все направо в тази посока и като стигнете магазин „Аква“, вземете улицата вдясно. След секунди обаче той се замисли и добави: — Също можете да отидете там и по стъпалата, тук в дясно. По-бързо е, но не е така добре осветено.

Бери му благодари и се запъти в показаната от тъмнокожия шофьор посока. Тъмнината го обгърна, но той пак си зададе въпроса, защо така добре вижда, дори и в тъмното? Какво става, по дяволите, с него? „Бледник съм вече!“ — помисли си той. — „Само това е отговорът“. Ще се изследва на всяка цена. Само да се пробере в Амстердам. „А сега към бара“ — каза си той и се забърза. Вземаше стъпалата по три наведнъж и това му правеше удоволствие.

Влезе в бара. Имаше доста посетители на възраст около тридесетте. Бери седна на висок стол, с надеждата да види Теодора. Искаше по-скоро да си тръгват и да спят, защото ги чакаше дълъг ден, изпъстрен с много, предварително вече планувани от съпругата му активни посещения на замъци и сгради от миналото на Единбург.

Бери се огледа, но никъде не я видя. Само леко поклащащи се, танцуващи, млади двойки го заобикаляха. Поръча си питие и попита бармана дали е видял наскоро две жени на средна възраст, с руси коси.

— Имате предвид холандката ли? — засмя се барманът, който бе поне два метра висок и с красиво женствено лице.

— О…, тя вече и тук ли се е прочула? — направи се на учуден Бери.

— Ами сигурно… — с още по-сияеща усмивка каза дългучът. — Всички я питаха за дрога, след като понаучиха оттук-оттам, от мен, че идва от Амстердам.

— Да…, да…, да, тя е разговорлива, особено след като вземе няколко питиета. Уиски бе нейното питие, нали? — закикоти се Бери и доверително прошепна на бармана на ухото — Тя ми е съпруга!

— Ако е така, то бих ви препоръчал да я настигнете, защото тя и приятелката й току-що си тръгнаха.

— По осветената част най-вероятно? Аз минах по стълбите, за да стигна дотук, но никъде не ги видях.

— Сигурно — каза барманът и намигвайки добави: — Вие можете да поостанете още малко. Виждам, че ви е приятно с мен.

— О…, сгрешили сте, скъпи. Не съм от тези, които вие търсите. Тръгвам си. Колко ви дължа? — изстреля отговора си Бери и понечи да плати.

— Три паунда.

Бери бръкна в джоба на сакото си и извади някакви монети. Между монетите блесна и пръстенът. За миг той озари цялата зала. Няколко двойки помислиха, че е отражение на диско-музикалните светлини, но на бармана това не убягна от окото и каза с удивление:

— Какво е това в ръката ви, господине? За пръв път виждам толкова силна светлина да излъчва парче желязо.

— Това не е парче желязо, това е пръстенът на МакЕвън — не се стърпя и каза истината Бери.

— Добре, добре, а аз съм кралица Мери… Ха ха, ха — закикоти се още повече барманът.

— До утре, „скъпа“ — намигна му на свой ред Бери и излезе от бара.

Пое обратния път към хотела, в очакване на лека разпра със съпругата си.