Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (23)

23.

Кавала, градче с около тридесет хиляди жители, бе построено до пълноводна река. От нея, за жалост, идваха и ятата от комари, които го заливаха привечер. Но хората бяха свикнали с тази напаст и живееха в примирие, защото друг избор нямаха. Земята бе плодородна и си заслужаваше да останат, свикнали даже с ухапванията на комарите.

Събралата се тази сутрин тълпа на площада нямаше проблеми с насекомите, защото бе все още рано. Причината за това събиране бе обезглавяването на Джакомо и Изура.

Титос се бе промъкнал до първите редици и чакаше с нетърпение да изведат затворниците.

Не след дълго се появиха пиратът и чернокосата му любовница, с вериги на ръцете и краката. Те биваха грубо побутвани от стражите, като падаха от време на време в нозете им.

Изкачиха ги на предварително построения от дъски подиум, на който стоеше вече палачът, облечен в червени, замърсени дрехи, с висока оръфана шапка и с маска на очите.

Джакомо бе уплашен и гледаше с поглед на луд. Изура, все така красива, бе с мръсна бяла рокля и сплъстени черни, гарванови коси.

Тогава Титос видя пръстена. Изура бе извърнала лице към него и той видя на ръката й златния предмет, който той бе сътворил преди време. Не можеше да бъде друг. Титос го позна. Но се замисли:

„Това не е възможно! Пръстенът да попадне в ръцете на чернокосата. Та той бе загубен в морето от сина му Лукас. Не, тук има някаква магия. Този пръстен трябва да го имам пак. Той принадлежи на Пелопония.“

Мислите му бяха прекъснати от виковете на тълпата, защото генерал Маркус се бе изкачил на терасата на сградата до подиума. Свитата му бе предимно от войници, които го охраняваха.

— И така, днес тези двамата ще получат своето наказание! — каза военноначалникът и продължи церемонията с по-дълго слово.

След като свърши речта, с одобрителната глъчка на тълпата, то той даде знак на палача.

С помощта на няколко стражи, Джакомо бе поставен на дървената поставка. Пиратът се противеше и викаше с все сила, че иска милост, но никой не го чуваше.

Палачът вдигна остра голяма брадва, замахна и главата на Джакомо отхвръкна на метър от тялото му.

Видяла това, Изура припадна и се просна на земята. Стражите я положиха до трупа на Джакомо и отметнаха косата й, за да оголят врата й.

Изпълнителят на присъдата не се замисли и за момент. Стовари тежката брадва и главата й отхвръкна настрани.

Пръстенът бе докоснат от слънчев лъч и освети очите на дебелия палач. Пръстът, на който той бе поставен, безжизнено се бе отпуснал.

Дебелакът забеляза златото веднага, наведе се, гледайки към тълпата и с умело движение просто отряза пръста на чернокосата и бързо го постави в джоба на робата си.

Никой не забеляза отрязването и наглата кражба на палача, освен един мъж, с бледо лице. Това бе Титос.

След като тълпата се разбяга, доволна от зрелището, площадът се опразни и само няколко кучета останаха да лижат кръвта, полепнала по дървения подиум. Труповете и на двамата бяха прибрани от стражите.

Палачът се отправи към мястото, където го чакаха неговите другари по пиене. В джоба му, пръстът на Изура все още кървеше и се бе овалял с остатъци от хляб. Дебелакът наближи кръчмата, като имаше намерението преди да я стигне, да погледне що за пръстен бе в джоба му.

В страничната уличка се чуха писъци и той погледна натам. Две деца си играеха и викаха по едно куче. Палачът влезе в уличката и започна да хока децата и те избягаха. Тогава той се огледа внимателно, извади от джоба си пръста. С мъка изтръгна пръстена и го постави на малкия си пръст. Лудост заигра в очите му. Кръв нахлу в главата му и той се запъти към кръчмата с утроена крачка.

Там го чакаха приятелите му. Вече взели поредната доза алкохол, те се развикаха към влизащия мъж в глас:

— Димитриси!

— Ти ни избави от злодея. Ела да пийнем по чашка. Ние черпим! — продължи мъж, облечен в черна роба.

Титос бе проследил най-зорко дебелака и сега се свря в най-отдалечения ъгъл на кръчмата и зачака удобния момент.

Компанията на палача вече бе преминала границите на нормалното и се лееха вина. Дебелакът все още не бе казал на никого за пръстена и откъде го има, но от пиенето и обзелата го лудост, той не се стърпя и извика:

— Кръчмарю, дай на всички тук пиене. Залагам този пръстен за бурето, което е зад теб!

Кръчмарят бе мъж на средна възраст, с трезво мислене и лесно не се подаваше на изкушения, но като видя как блести златното украшение на малкия пръст на палача, не се поколеба и каза:

— Дай да го видя по-отблизо, Димитриси!

Дебелакът се опита да го извади, с огромно усилие, но не успя.

— Май ще трябва и аз го отрежа от пръста си — каза по-скоро на себе си той.

Тогава от дъното на кръчмата, Титос, с бързината на светкавица, се намери до дебелака и му каза, гледайки го в очите:

— Ти отряза пръста на чернокосата, по този начин ти ограби един труп. Какво ти се полага сега? Знаеш ли?

— Ти пък кой си, бледолики! Я се погледни, да не би някой да ти е изпил кръвта? — засмя се с пълно гърло един от приятелите на дебелака и изваждайки остра кама от робата си, заплашително добави: — Я се махай оттук, докато не сме ти доизпили и останалата ти кръвчица.

Един от пияниците, който бе застанал зад Титос, взе в ръката си въже и го омота покрай гушата на бледника. Хванаха го здраво и другите мъже за ръцете.

Неочакващ такава акция от пияницата, Титос се задърпа и завика:

— Пуснете ме! Вие сте пияни! Ще съжалявате.

Тогава се намеси дебелакът. Извади малка остра брадвичка и я заби в бедрото на младежа. След това я извади и оттам рукна кръв, но не за дълго. Всички видяха как раната за няколко мига се сви и нямаше и помен от кръв, само разрезът аленееше. Стъписаха се и отпуснаха младежа.

— Това е дяволът! — изрече един от тях и понечи да побегне към изхода.

Титос използва суматохата, размота бързо въжето от шията си и подскокна нагоре. Намери се почти на тавана на кръчмата. Разпери ръце и се приземи меко на гърба на палача. С все сила го хвана за ръката, където все още се намираше пръстена и я изтръгна от рамото му. Кървава струя полетя нагоре и обля лицето на Титос.

Той се замая за миг от червеникавата течност, но се овладя. Мушна ръката на палача в торбата, която бе приготвил и с отмерен скок се намери при изходната врата на кръчмата.

Всички гледаха изумени и не вярваха на очите си. Палачът бе припаднал и кръвта му изтичаше на пода. Някой се опита да притисне раната, но така и не успя да спре кръвотечението. Палачът издъхна.

Титос се измъкна от кръчмата и пое към лодката, която го чакаше на брега, за да се прибере на остров Тасос. В торбата бе безценният пръстен и той с радост си представяше как ще го посрещне Пелопония. Преди да тръгне сам към Кавала, той предчувстваше, че пътуването му няма да бъде обикновено и затова настоя тя и Лукас да не идват с него. Жената го послуша и остана да го чака.

Прекосил разстоянието до острова, с бързина, на която би завидял и кораб, Титос видя брега и си отдъхна.

Завърза лодката за едно дърво до малкия кей и тогава чак се сети да отвори торбата. Изтръгната ръка на палача бе изцапала всичко с изтеклата от нея кръв. По пода на лодката, малкото вода също аленееше. Тя се бе разляла от плисъка на вълните и смесила с кръвта от торбата.

Титос се опита да изтръгне пръстена от ръката, но не успя. Той така се хлъзгаше, че при всеки опит, младежът оставаше с празни ръце.

Тогава той не се стърпя, взе малката кама от пояса си, отряза пръста от ръката на палача и хвърли безжизнената ръка на брега. След това я зарови в пясъка, непосредствено до лодката.

Вече можеше с лекота да изхлузи златния пръстен. Постави го в джоба на робата си и се отправи към форта, където го чакаше неговата Пелопония.

Генерал Максимус се бе събудил и тъкмо се канеше да извика слугата да подмени подлогата му, когато чу удари по вратата в съседното помещение.

„Сигурно е Лукас, внучето ми?!“ — помисли си той и извика:

— Лукас, престани да биеш по вратата!

Но не беше внучето му. Цяла дузина офицери, придружени от стражата нахлуха при генерала.

— Генерале, може би няма да ти е приятно да ти съобщя новина, която току-що пристигна от Кавала — каза един от офицерите и като се доближи до леглото, допълни шепнешком: — В кръчмата, след обезглавяването на Джакомо, Титос е направил покушения над палача, изтръгнал му цялата ръка и е избягал с нея. Свидетели твърдят, че той е самият дявол.

— Какъв дявол? Що за глупости говорите!? — Максимус се полуизправи на възглавницата и шепнешком промълви на ухото на офицера. — Та той още не се е прибирал от Кавала.

Но това твърдение на генерала не бе вярно. Титос бе вече с Пелопония и Лукас на брега на морето, в собствената си къща.

След като издърпа достатъчно лодката на брега, той се отправи към верандата, където младата жена хранеше детето.

— Виж какво ти нося, любима! — каза той, влизайки в кухнята. — Голяма изненада!

Извади пръстена и й го подаде. Златото, докоснато от слънчев лъч, блесна с ослепителна светлина.

— Пръстена! — извика с пълно гърло Пелопония. — Моят пръстен? Ти ли го намери?

— Не, не… Историята е дълга. Бе на Изура на ръката, когато я обезглавиха.

— Изура? Но това е невъзможно, Титос — с недоумение се стъписа тя.

— Подай си ръката, скъпа! Най-после пръстенът си намери собственика! — каза той и го постави нежно на пръста й.

Пелопония го целуна също нежно и лудостта нахлу в главата й. Подскокна инстинктивно от радост и се намери на сантиметри до тавана, падайки надолу с разперени ръце, задържа се няколко секунди във въздуха и след това тупна меко до Титос.

Йоргус, слугата, бягайки се спусна към двамата си господари и задъхан закрещя:

— Бягайте, бягайте веднага! Стражата бе при генерала и сега идва тук. Искат да те линчуват, теб Титос. Казват, че си дяволът!

— Какво!? — уплашено погледна Титос към детето и любимата си. — Защо?

— Познали са те в Кавала, в кръчмата и са видели как си изтръгнал ръката на палача — заобяснява чутото слугата. — Дори са видели как раната ти на бедрото ти е заздравяла, на минутата. Казват, че е дяволска работа. Титос, бягайте и то веднага!

— Благодаря ти, Йоргус!

— Титос, ще ми обясниш ли какво е станало? — Пелопония се обърна свирепо, като бе хванала малкия Лукас за раменете.

— После ще ти обяснявам, скъпа. Да се махаме оттук!

— Но къде ще отидем?

— И аз не знам, но трябва да бъде далеч оттук.

— Аз отивам с вас, ако може? — каза Йоргус. — Вие сте моето семейство.

— Добре, Йоргус, да тръгваме! — каза Титос и добави: — Вече виждам войниците на дюната.

Взеха необходимото за първа нужда, натовариха мулето и потеглиха през маслиновата горичка, опасла брега. Вървяха така около час, когато се намериха до място със скали, които не позволяваха повече да се движат по брега. Изкачиха се на скалата и стъкнаха бивак там, като зачакаха да се съмне, за да продължат във вътрешността на острова. Титос си мислеше дори за пещерите, от които се бяха избавили преди време.

Стражите не ги намериха в имението им. След това веднага се бяха върнали при генерал Максимус за съвет. Но така и не получиха никаква информация от него. Къде ли можеха да са дъщеря му и Титос?

На следния ден цял Тасос бе обхванат от новината, че Титос е дявол и че трябва да бъде намерен и линчуван. Бе обявена и награда за главата му.

— Не ни остава нищо друго, освен да отидем и тримата пак „там“, Титос — промълви Пелопония, след като виждаше, колко е безнадеждно положението им. Не виждаха как ще се промъкнат незабелязано до планината, където бяха пещерите.

Те бяха все още на брега на морето и гледаха как догаря запаления от слугата огън. Тогава Титос се изправи и каза:

— Имам идея!

— Каквато и да е тя, то ние сме обречени, скъпи — дори и пръстенът не можеше да повдигне настроението на младата жена.

— Йоргус ще изкопае трап, в който ние ще влезем. След това ще го покрие с онези дъски — Титос посочи няколко изхвърлени на брега полуизгнили дъски от разбита лодка.

— И защо всичко това? — не се стърпя да запита слугата. — Да ви погребвам ли?

— Да! Точно така. Ще ни погребеш и ще извикаш стражите, за да видят гроба, в който си ни поставил. Нашите тела ще бъдат може би тук, но нас няма да ни има. Ние ще бъдем „там“.

— Може би? — запита объркан Йоргус и погледна уплашено. — Какво искаш да кажеш, Титос? Че все пак си дяволът ли?

— Не, не съм дяволът и никога не съм бил, но след отиването ни „там“, много неща се видоизмениха в мен…, в нас.

— Къде е това „там“, господарю?

— Ох…, дълга история. За всичко е виновен този пръстен.

След като двамата мъже изкопаха дълбок трап в пясъка и както Титос бе казал, Йоргус тръгна още сутринта за близкото селище да търси стражите на Маркус.

Титос се спусна на дъното на трапа и пое Лукас и Пелопония. Намерили се в студената дупка, те зачакаха да пристигне Йоргус със стражите.

По обяд се чуха гласове откъм дюните и не след дълго над трапа се появиха войниците, с офицер отпред и следван от Йоргус.

— Ето тук ги погребах, капитане! Отрових ги първо със зелените гъби, изкопах този гроб и сега са долу — каза Йоргус, сочейки телата на тримата, които бяха на дъното на трапа.

— Добре си направил. Ще си получиш наградата за главата на този дявол — каза доволен капитанът и заповяда на войниците да заровят двуметровия трап с пясък.

Тъкмо пясъкът покриваше телата им, когато Титос каза тихо на Пелопония:

— Нека да ни покрият изцяло и ще ми подадеш пръстена, скъпа. Виж само Лукас да не се задуши.

— Няма. Той е умно момче и знае какво да прави, и да не мърда. Нали му обясних всичко. Ще успеем — промълви тя и приготви пръстена, като го извади от безименния си пръст.

В момента, в който стражите заринаха главите и на тримата, Титос взе пръстена от Пелопония, потри го в ленената риза и каза думите „Et immortalitatis gloriam tempore infinito“.

Той бе сигурен, че ще се намерят пак там, до мразовитата врата. Бе хванал и любимата си, и Лукас за ръцете. Зачака.

Мина повече от минута и нищо не се случваше. Започна да чувства, че въздухът вече не достига и че всички ще се задушат. Титос изпадна в паника.

„Какво ли съм сгрешил?“ — помисли си той. Напипа пак пръстена и го потри много настойчиво в ризата си и пак изказа словата със силен глас.

Един от стражите дочу казаното, идващо от гроба, но не посмя да предприеме нищо, защото щяха да му се подиграват.

„Дали наистина това е дяволът?“ — помисли си войникът и продължи да хвърля пясък върху труповете.

Изрекъл словата, Титос почувства как се потапя в познатата му вече отпреди мъгла. Намираха се пред мразовитата, покрита със скреж врата.

Той се озърна и видя до себе си Пелопония и Лукас. Бяха се долепили до него и той с радост каза:

— Успяхме!

— Да, наистина! — хвърли се в прегръдките му младата жена. — Планът ти проработи!

Титос се опипа, за да й върне пръстена, но с изненада забеляза, че той липсва. Пръстенът бе паднал в пясъка, когато той изрече последните слова на заклинанието.

— Пръстенът го няма, скъпа!

И наистина, пръстенът се намираше все още там, дълбоко зарит в гроба, в който обаче липсваха телата и на тримата.