Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (6)

6.

Костос, пират, който бе и щурманът на кораба се върна на мостика и заповяда на новодошлите, освободени затворници от форта да се строят в редица. Те се затътриха по палубата, като на някои от тях просто не им се вярваше, че ще са пирати.

— Ами да излизаме, генерале! — заповяда пък Джакомо от кабината. — Ще те запозная с много „тайни“ в моята база.

Корабът, управляван изкусно от Костос се отправи към устието на река, вливаща се в морето. Реката бе достатъчно широка, за да поеме пиратския кораб безпрепятствено. Надвесените над нея върби бяха високи и закриваха почти една трета от повърхността й. Затова и не се виждаше ръкавът, който трябваше да бъде една от „тайните“ на входа към базата на пиратското общество на острова.

Минаха покрай две скали с остри върхове и Костос, неочаквано за новаците на кораба, нареди да спрат. Маневрата бе също необичайна, защото бе изключително трудно да се завърти плавателният съд на сто и осемдесет градуса в кипящата вода. Двете скали представляваха ориентири, за да може корабът да влезе в ръкава, който бе почти невидим за плаващ по течението на реката плавателен съд.

— Аха, тук съм минавал и друг път, Джакомо, но никога не съм и предполагал, че може да има такава отбивка — промълви генералът, обръщайки се с престорено любопитство към пирата.

— Това не е всичко — Джакомо се усмихна ехидно, обръщайки се към все още вързания пленник. След това извика на останалите: — Всички да слизат на брега!

Костос даде заповед за пикиране назад, като самият той започна да управлява. Разстоянието до скалите бе толкова минимално, че едно невнимателно движение и корабът можеше да се заклещи завинаги там. Но Костос бе правил тази маневра стотици пъти и за голямо учудване на Максимус, минаха само на сантиметри, без дори да ги докоснат.

„Де да имах такъв щурман в моята флота!“ — помисли си генералът, но начаса се сети, че сега всичко вече е съвсем различно.

Пиратите хвърлиха дървения мост и заслизаха на брега.

— Ами сега? — запита Титос, който също наблюдаваше с удивление маневрите на кораба. — Не виждам накъде бихме могли да продължим.

Наистина брегът бе широк само около няколко метра и след това бе скала, която се извисяваше почти в небесата.

— Тук ще ни убиете, Джакомо, проклет да си! — каза си тихо Пелопония, която бе все още замаяна от ударите на пирата. Отрязаният от Джакомо пръст я болеше вече толкова много, че й се искаше да се хвърли в реката. Но като си помислеше, че все още има шанс да бъде с Титос завинаги, то тя се въздържа.

Всички слязоха от кораба и капитанът-пират се провикна към почти незабележим досега обрасъл пират, сгушил се в короната на едно дърво, явно чакащ кораба:

— Издигай „бурето“, Скарвей!

Изведнъж от повърхността на реката започна да се издига нещо, което приличаше на буре, но многократно по-голямо. Изплува като коркова тапа и започна да се приближава към брега. Бе изцяло от дърво и с железни обръчи, точно като буре за вино. Беше дълго около десет метра и два метра широко, и почти толкова високо. Имаше и входна врата. Вода се стичаше отвсякъде. „Бурето“ бе захванато от двата края с въжета, които изглежда играеха ролята на контрольори за подводно плаване. Ръкавът, в който влезе кораба, явно бе подземна река, която идваше изпод скалите.

„Значи тук е леговището ти Джакомо, под тези скали — помисли си генералът и продължи да мисли: — Тук с това буре си се превозвал под водата. Затова и не сме те открили досега, кучи сине. Ще ми е интересно да видя какво има под скалите и какво представлява твоето укритие. Вече тридесет години не можахме да те хванем.“

— След вас, генерале! — Джакомо прекъсна мислите на Максимус.

Скарвей, който бе превозвачът към базата на пиратите, се отправи към вратата на „бурето“ и я отвори с някакъв ключ, който блестеше, като че ли бе от злато и каза:

— Капитане, можете да плувате под скалата! Дриомос ще ви чака оттатък. Много ще се изненада на „лова“ ви. Този е Максимус, нали!?

— Затваряй си плювалника, негодяй и си върши работата. Този Максимус ще е твой началник вече, така че внимавай какво говориш! — Джакомо изрече тези думи, явно с убедителен тон, защото дори генералът се замисли дали всичко това, пиратът не го цели наистина.

Неочаквано откъм морето се зададе още един кораб и Титос го забеляза пръв:

— Имаме си компания, Джакомо. Идва точно тук!

— Не се безпокой, сине. Това са провизиите ни за седмицата. Корабът е товарен и е бил в Кавала на пазара, всичко е законно, разбира се — ухили се капитанът.

— И не ми викай „сине“! Все още не мога да свикна с всичко това, Джакомо — озъби се Титос към биологичния си баща.

— Ще свикнеш, ще свикнеш, сине — зашлеви го пиратът с плесница и извика на останалите: — Ние сме първи с бурето, после изчакайте „товарката“ с провизиите и чак тогава останалите. Ясно!

В „бурето“ нямаше нито осветление, нито къде да се седне. Лъхаше на застоял въздух, от който на Пелопония й се доповръща, но все още се сдържаше. Титос я бе обгърнал в обятията си и тайно гледаше към пръстена, който все още бе на пръста на Изура. Тя пък излъчваше такова задоволство от това, че все още го притежаваше, въпреки уговорката той да бъде върнат на Пелопония. Влязоха също и по-важните пирати и „лова“ от форта, начело е генерала.

Вратата се затвори с лекота и резето хлопна. Настъпи тъмнина в „бурето“, което започна да се потапя, така и незнайно как.

Достигнало дъното, съоръжението започна да стърже по него, докато изглежда бе влязло в някакъв улей от скалиста повърхност. Стърженето спря и „бурето“ засили ход. Въжетата изпращяха и то се понесе под скалите с неимоверна скорост.

— Някой път ще ти обясня как става всичко това, „Малки майсторе“ — чу се гласът на Джакомо. — Нали така ти викаха?

„Да! По-добре така, отколкото «сине»!“ — помисли си момъкът и се замисли пак за пръстена. Как би могъл да се добре до него и то още сега в суматохата. Само да се добере до него, ще го потърка в ленената си окървавена риза и ще изрече думите. Как бе това изречение? Бе го забравил, а така искаше да се избави от този кошмар, наречен Джакомо.

Изура се бе долепила до Пелопония и лудостта я бе обзела окончателно. Поривът й да се докосне до Титос така напираше, че тя едва не се хвърли в обятията му.

Бурето се носеше под водата със скорост, която не бе обичайна за спокойно речно дъно. Явно това бе някакво течение и в комбинация с улея, то бе неудържимо.

От тавана започна да се стича вода, проникваща от цепнатините на дървените дъги.

Титос имаше впечатлението, че вали дъжд и то доста силен, защото ризата му бе вече мокра. Усетил, че в тази суматоха ще има шанс да се добре до пръстена, той каза уж загрижено, но и с цел да определи къде се намира чернокосата красавица:

— Изура, да не намокриш пръстена, защото ще ръждяса.

Тя тогава не се сдържа, промъкна се до него и впи устни в неговите. Той това и чакаше. Отговори с целувка, но потърси ръката на Изура. Опипа пръстена. Внимателно го изхлузи от пръста й, без тя да усети това и го постави в джоба на ризата си. Замилва ръката й и я насочи към хълбока си. Жената полудя от страст, защото пък си мислеше, че той така лесно откликна на желанието й и че мястото, където насочва ръката й, бе мъжкото му място.

След това Титос извади пръстена и го потърка в ризата си. Нищо не стана! Потърка го още няколко пъти, но пак нищо не се случи. Без изречението не ставаше. Напрегна се. Изведнъж, като от нищото дошло, в главата му нахлу цитата и той го промълви, поставяйки пръстена пак в джоба си: „Et immortalitatis gloriam tempore infinito!“

Всичко се завъртя в главата му. Титос само си спомни за момент, че бе в „бурето“ с Изура, с Пелопония и другите. Но този момент се разсея набързо, защото всичко потъна в пълен мрак. Нямаше ги нито звуците на падащата вода от тавана, нито устните на Изура, нито усещането за допир на тялото на Пелопония. Чувстваше само собствения си дъх и силно удрящото си сърце. Минаваха минути, минаваха часове. Само тъмнина и нищо друго. Нямаше и понятие какво става с него и къде се намира. Накрая заспа от умора и напрежение.