Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (11)

11.

Няколко минути по-късно, след като Джакомо бе влязъл зад скалата, „бурето“ се бе отправило пак към залива, за да прекара останалите пирати от кораба. Всички искаха час по-скоро да влязат в пещерата, за да се насладят на обяда, приготвен от готвачите. Ром и вино ги чакаше в изобилие.

Отвориха вратата на съоръжението и няколко пирата се втурнаха към вътрешността на „бурето“, за да заемат по-добри позиции, където не друсаше толкова много. Тъмнината ги обзе, но те знаеха на пръсти пространството и дори нямаха нужда от светлина.

Разбира се, факлата на превозвача винаги бе запалена и сенките на пиратите стремглаво се носеха към сигурните ъгълчета.

В едно от тези ъгълчета обаче вече имаше някой.

— Ти пък кой си? Да не си забравил да слезеш преди малко? — зафъфли брадат пират, изненадан, че някой може да вземе мястото му.

— Къде се намирам? — запита разтревожено младежът, който явно бе объркан.

— Ти не си ли Титос, синът на…? — понечи да каже брадатият, но така и не успя да се доизкаже, защото вече друг пират се настани до младежа и го избута от ъгъла.

Факлата освети лицето на Титос. Нямаше съмнение, че е той. Пиратите го оставиха на мира.

Идвайки на себе си, от престоя в пещерите на бледниците в планината Кайрнгорм, Титос така и не си спомняше почти нищо. Само откъслечно гъстата мъгла и падането надолу с разперени ръце в някаква страна, наречена Шотландия. Пръстенът бе все още в джоба му и той го напипа, за да се увери, че Пелопония ще го има пак.

Бурето се задвижи по улея и заскърца с неприятен звук. Явно се движеше с добра скорост, защото повечето пирати чувстваха, че идва края на пътуването и с разширени ноздри чакаха по-скоро да пристигнат в бърлогата-пещера.

Водата се стичаше по дъгите, капеше по лицата и раменете на пиратите, но това не правеше впечатление на никого. Гозбите бяха много по-важни за тях.

Най-после се чу звук на отваряне на врата и всички се втурнаха навън. Само Титос не знаеше какво да предприеме. Дали да остане в бурето и незабелязано да се върне или да избяга. Но Пелопония бе тук. Не, ако щеше да се умира, поне да бе с нея.

Скалата се помести и пред Титос се показа залата на пиратите. Джакомо тъкмо се канеше да излиза навън, за да провери дали Титос не е някъде наблизо, но остана доста облекчен, като го видя пред себе си.

— Къде си бе, сине? Всички така се притеснихме за теб? Даже си бил в царството на мъртвите, според Лукреция.

— Лу, тук ли е? — запита младежът и продължи: — Търся я от векове. Само тя може да ми помогне. Не знам какво става с мен и този пръстен. Полудявам, като мама ли?

— Сега ще ти я покажа, сине — каза пиратът, усмихнат до уши и го прегърна — Ето там е магьосницата.

— И не ми викай „сине“! — сопна се Титос.

— Хайде, хайде… — снизходително му отвърна Джакомо и оставяйки се да бъде осмян от погледите на присъстващите, продължи: — Син си ми и това е! Дори Изура го потвърди. Ха, ха, ха!

Влизането на Титос обърка доста пиратите, особено след казаното от магьосницата Лу. Някои дори се стъписаха и заотстъпваха назад. Правеха му път, с почитание и наведени глави.

— Лукреция, къде си? Титос се завърна!

— Искам първо да видя Пелопония. Къде е тя? — търсейки я с поглед, Титос си проправяше път към средата на огромната и величествена пещера. Там се бяха събрали най-много пирати и той предполагаше, че тя е там. Дори видя генерала, с все още вързани ръце.

— Добре, добре… Само ми кажи къде е този проклет пръстен, че моята Изура вече припада няколко пъти заради него — побутвайки го напред, тихо му прошепна пиратът.

— Ти сам каза, че той ще бъде за Пелопония и ние се съгласихме да бъдем с теб — напомни му младежът.

— Да, така е, но не мога да изгубя моето съкровище Изура. Тя ме радва, тя ми е опората в моето начинание.

— Начинание? — учудено се ококори Титос. — Та ти си само един пират, който заслужава бесилото.

— Не така, сине. Не така! Баща съм ти все пак — с ехидна усмивка продължи пиратът.

— Този пръстен не е на Изура. Този пръстен е поръчка от генерала за неговата дъщеря, за рождения й ден. Аз го направих за нея, не за Изура, „тате“! — извърна се Титос към него и заби нахално очи в неговите.

— Но къде е този пръстен, тогава? Бил е за последно на пръста на моето съкровище.

— Да, а преди това бе на пръста на моята Пелопония, нали? И ти го отряза, проклет да си, кръвожаден убиецо!

— Ами не знаех, че тя е твоята любов, синко. Ако знаех, то…, о-хо… — каза пиратът и понечи да бръкне в джоба на младежа, защото оттам се виждаше издутина, приличаща на пръстен.

Титос се отдръпна навреме, взе творението си и го показа. В същия момент слънчев лъч се промъкна и го огря. Цялата пещера се освети в ярка, златиста светлина. Всички се обърнаха заслепени към Титос, с ръка на очите.

— Този пръстен е само на Пелопония и на никой друг! — извика момъкът и го хвърли в средата на езерото, близо до масата на Джакомо.

Изура незабавно се хвърли в същата посока и заплува. Достигнала мястото, където пръстенът потъна, тя се гмурна надолу в кристалночистите води.

Все още светещ, той напредваше към дъното, като почти бе подминал две подводни скали и сияеше, с не по-малка яркост. След това се закачи на остър камък в цепнатината между двете скали, като всеки момент бе готов да се освободи и продължи пътя си надолу, в бездната на пещерата, където дъното не се виждаше.

Изура бе добра гмуркачка и не се страхуваше от морето. А това, че сега би могла отново пак да има пръстена, я правеше повече от смела и дръзка.

Гмурна се като риба в дълбочината и бързо се добра до мястото, където той се бе закачил. Тя го видя и щастие обля лицето й. Помисли си: „Пак ще го имам, пак!“

Тъкмо се канеше да го откачи от скалата и почувства силно вълнение. Пръстенът се освободи и полетя надолу в бездната. Изура понечи да го последва, но се заклещи в двете скали, така силно, че въпреки дърпането назад, тя не успя да се освободи. Изгледа с мрачен поглед как творението на Титос пада надолу и животът угасна в нея. Дори вече нямаше и желание да се опитва, да се освободи от заклещването.

Времето минаваше и пиратите започваха да се споглеждат. Не всеки би се хвърлил в бездните на езерото, за да спаси Изура.

Титос не се стърпя, освободи се от прегръдката на Джакомо и със светкавична бързина се озова при езерото. Дори самият той не повярва, че има такива способности за движение и бързина. Скочи във водата и заплува, или по-точно, започна да тича по повърхността на водата, без дори да потъне.

Всички ахнаха в захлас. Как бе възможно това?

Със скоростта на най-бързия кораб, който пиратите бяха виждали, младежът се намери за секунди на мястото, където Изура се бе гмурнала. Гмурна се и той и се намери до заклещилата се в скалите жена.

Бяха минали няколко минути и едва ли той можеше да помогне с нещо, но въпреки всичко искаше да опита. Скалите съвсем леко подадоха, след като Титос с все сила се напъна. Стъпил с единия си крак на едната и опрял се с рамо на другата скала, то той се опита да освободи тялото на жената, която бе в безсъзнание. Успя и задърпа Изура, с лекота, нагоре. Извади я на брега и се огледа. Всички го гледаха със страхопочитание.

Лукреция бе дошла вече до езерото и пое чернокосата жена в ръцете си. Започна да й прави изкуствено дишане и водата излезе от дробовете на Изура, която дойде в съзнание.

Тогава, изненадващо за всички, Пелопония също се гмурна във водата и заплува в посока, където пръстенът бе потънал. Титос не се поколеба и той се хвърли пак нататък, като искаше да предотврати втора жертва, заради този проклет пръстен, но не успя. Девойката бе вече между двете скали, но внимателно се промъкна между тях и заплува в още по-дълбокото. Там, където нямаше светлина, само една черна бездна.

Титос не бе добър плувец, но сега чувстваше, че има вече непознати за него сили, на които можеше да разчита. Явно посещението в „Отвъдното“ бе дало своя отпечатък, защото някаква трансформация в тялото му бе в действие. Дали и той не ставаше като съществата, наричащи се „бледници“.

Премина между същите скали и се устреми към дъното. Видя ясно как Пелопония бе пред него и се навеждаше към нещо, което силно блестеше. Със сигурност бе пръстенът. Тя видя лъщящия предмет и се усмихна със затворени устни, но издути бузи, пускащи малки балончета с въздух. Постави пръстена и като че ли нови сили се вляха в нея. Не бе на себе си. Тогава Титос я подхвана с ръка и й посочи накъде да плуват, за да излязат на повърхността, но девойката бе на друго мнение. Посочи му дъното в посока, която бе изпълнена с още по-черен оттенък.

„Тя е луда! Този пръстен й взе разсъдъка!“ — помисли си Титос, но я последва, защото вече бе късно. Пелопония се бе отправила към дълбочините, към неизвестното. Подминаха още няколко остри скали. Чернотата се засили, което изплаши Титос и то с основание. Връщане назад нямаше. Нито въздух стигаше, нито посоката бе ясна. Това бе истинско самоубийство.

Титос видя как неговата Пелопония вече губи съзнание от натиска на водата и я настигна бързо. Не му оставаше нищо друго, освен да вдиша и той смъртоносната течност и да умре заедно с нея.

С изненада обаче той установи, че може да диша във водата. Много пъти насън го правеше. Дишаше във водата и се наслаждаваше на това. Но сега? Сега защо можеше? Или бе вече умрял? Огледа се за Пелопония. Видя я как се поклащаше безжизнена до него. Пръстенът бе на ръката й и блестеше с още по-голяма сила. Момъкът я погали и тогава се сети, че може да опита да й вдъхне въздух в дробовете. Обхвана устните й със своите и вкара част от въздуха, останал в белите му дробове. Това помогна. Девойката се съвзе и се огледа. Видя любимия си и се усмихна. Заплуваха още по-надолу в бездната.