Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (27)

27.

Граф Дънкън и гардовете му обиколиха цялата градина, но не успяха да намерят бледника. Голямо петно кръв до една от стените, обаче издаваше, че МакЕвън може да е и в замъка. Прибраха се откъм главния му вход и продължиха да търсят и вътре. Взеха само едно от кучетата, това с желязната челюст, за да души за бледници.

Някои от гостите гнусно гледаха към кучето и издаваха неприязън към факта, че може между тях да има такива изчадия, като бледниците. Затова Дънкън бързо премина през хола, пълен все още с полупияни гости, накичени с маски и се запъти към подземията. Само там може би да се криеше лорд МакЕвън.

Свитата от десетина човека влезе в подземието, където бе настанен персонала. Кучето се стрелна веднага към предпоследната стая, където бе Глория и залая силно и настървено. Граф Дънкън знаеше, че там живее Глория, най-добрата му прислужничка, но също подозираше, че и тя е от бледниците. Въпреки това на него не му се искаше да се разчува, ако действително това беше така.

— Отворете тази стая! — нареди Дънкън.

— Тук има бледник, графе! — констатира един от свитата.

— Сега ще проверя сам — каза графът и влезе в стаята.

Глория бе заспала дълбоко и на Дънкън не му се искаше да я буди, затова само я погали по главата и излезе, без да забележи скрития под леглото МакЕвън.

— Няма никакъв бледник в стаята. Да се махаме оттук! — разпореди графът и всички тръгнаха след него, без никой да възрази нещо.

Вечерта бе неусетно дошла и Глория се събуди. До нея бе седнал МакЕвън и я гледаше с признание в очите:

— Благодаря ти, Глория! Ти ме спаси. Нали знаеш кой съм?

— Разбира се, лорде, кой не те знае — сънено каза тя и се изтегна на леглото.

След това се надигна и поиска да види ръката му. Той отказа.

— Всичко е ОК, Глория, благодарение на теб съм жив — каза МакЕвън и добави: — Ще ти се отблагодаря някога.

— Ами какво толкова съм направила? Просто те поставих под леглото ми и това е. Е…, няколкото кожи може би са те позадушили, но това ми дойде тогава на ум — засмя се тя.

— Сега трябва да се измъквам оттук и явно никога няма да се върна повече. Надушиха ме. Ти внимавай, скоро и теб ще започнат да те преследват. Има заповед от Лондон за изтребването на нашия сорт, момиче — прошепна МакЕвън замислено.

— Знам — каза Глория. — Какво мога да правя? Сама съм на този свят. Никого нямам. Ще чакам, пък каквото ще да става…

— Идвай с мен!? — обнадеждаващо й предложи лордът.

— Където и да идем все ще ни намерят. Вече чух как оня ден са избили тринадесет бледници в Абърдийн, лорд МакЕвън — довери му се Глория. — Граф Дънкън разказва всичко на вечерите, когато се събират с другите големци от града. А аз слушам.

— Това е така. Ще ни намерят навсякъде — още повече се умисли лордът.

— Може би няма да ни намерят само в пещерите на Кайрнгорм, при хайландерите — засмя се Глория.

— И ти вярваш на тези глупости, така ли? — понечи да стане от леглото МакЕвън.

— Да…, да! Вярвам! Защото чух графа, миналата седмица на вечерята с кралицата да й казва, че хората на Инквизицията са били там и са хванали трима хайландери. Намушкали ги със сабите си, защото мислили, че са бледници и заминали по пътя си. На връщане обаче нямало и следа от убитите мъже. След няколкостотин метра, същите тези трима ги нападнали и ги убили всичките, осем били на брой — заразказва Глория. — Само един избягал и докладвал за случката. Има ги значи…, има ги!

— Щом идва от Дънкън, може и да е вярно — обнадежден каза лордът. — Тази вечер ще замина за планината. Ако ги намеря, ще дойда да те взема.

— Благодаря ти, лорд МакЕвън.

Глория излезе от стаята, за да провери дали има някой навън и се върна при лорда.

— Тръгвам, момиче! — целуна я МакЕвън по бузата и излезе от замъка съвсем незабелязано откъм задния вход.

Пое пътя към планината, наречена Кайрнгорм.