Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (46)

46.

Бери и Жанин, хванати под ръка, се носеха към концертната зала и по-специално към кафето, където очакваха да си поговорят и да се почерпят за новото им запознанство. Наречената от многото хора, тук в Амстердам „Мадам“, бе дори вече и малко влюбена в новото си откритие, Бери. Напомняше младините й и лудуванията й с другите мъже от „Червения дистрикт“. Свеж мъж, с приятна осанка, а за бързината и рефлексите му, тя не искаше да мисли, защото си имаше един такъв вкъщи и това не трябваше да й прави впечатление. Потопена в тези си мисли, тя не забеляза, когато стигнаха пред зданието „Мюзикхебау аан ет Ай“.

— Виж тези мъже как се промъкват през стъклените врати! — понечи да каже Бери и загрижено продължи: — Та те са нелегално тук! Това място е забранено за посетители.

— Къде? — каза „Мадам“, която се заинтригува от забележката на Бери.

— Ето там, госпожо — посочи мъжът стъклената врата.

При обръщането си към нея, то той почти я докосна с устните си по бузата. Това бе неволно, но тя си помисли, че той се шегува с тези стъклени врати и иска незабелязано да я целуне.

— Вижте какво, Бери — хвана го тя за шала, уви го около нея, след което впи брутално устни в неговите. — Аз също ви харесвам.

Бери се опита да се дръпне, защото не мислеше да се целува с току-що запознала се жена, но тя го държеше доста силно в прегръдката си.

— Господи, какво е това? Та това е Йоп, съпруга ми! — отблъсна тя Бери и се намери до прозореца, откъдето се виждаха стъклените врати и движещите се две фигури вътре.

— Казах ли ви, че това са нелегално влезли посетители — засмя се Бери, надявайки се, че „Мадам“ греши в определението си за личностите вътре. Не би било логично и правдоподобно, кметът на града да е влязъл нелегално в зданието.

— Това е той! Сигурна съм сто процента! — прошепна Жанин на ухото му и продължи: — Ела, ще ги проследим тайно. Най-после ще го хвана в „престъпление“! Или той е гей?! Това другото е мъж.

— Жанин, да ходим да пием кафе — каза отчаяно Бери и добави: — Това не е кметът на града. Вие си въобразявате. Толкова ли много го обичате, че ви се привижда вече?

— Това е той! — отряза тя, като почти насила го помъкна след нея.

— Както кажете, госпожо! — смирено възрази той.

— И престани с това „госпожо“! Аз съм Жани за теб, Бери. ОК! Вече се целувахме — усмихна се тя невинно, но предизвикателно.

— Да, разбира се! Щом трябва, тогава да минем на ти — ухили се мъжът.

— Добре, добре, а сега да побързаме — понесе го тя, почти насила, към вратата, в която влизаха само артистите.

— Но тук е забранен вход… — понечи да каже той, но без успех.

Портиерът, слаб и висок, типичен холандец ги спря незабавно и каза с недвусмислен тон:

— Само за артисти, моля!

— Ами ние сме артисти! — Жанин промълви с многостранна усмивка и се опита да внуши на мъжа, че това е истина.

— Името ви? Не ви познавам, госпожо. Или по-скоро ви познавам, но не си спомням откъде — заупорства портиерът, но вече с по-примирен тон в гласа.

Бери не издържа на създалата се ситуация и се изправи срещу портиера, като зашепна на ухото му:

— Това е „Мадам“, глупако, съпругата на Йоп, градоначалника на Амстердам — и продължи с настоятелен тон: — Тя си мисли, че той й изневерява и си въобразява, че го е видяла да минава през гримьорните на артистите.

— Аха, така значи — с подозрителни нотки в гласа каза сухият холандец, добавяйки думи, преливащи в заразяващ смях: — А аз съм Майкъл Джексън, ха, ха, ха!

— Пусни ни веднага, ако не искаш да си имаш проблеми, момко! — Бери го хвана за дрехата, като за малко не му откъсна ревера.

— Ах, сетих се! Мадам, да…, така кажи. Ами аз съм постоянен клиент в „Червения дистрикт“. О, да…, вие сте си артисти, наистина! — портиерът отвори вратата и все още заливайки се от смях се опита да стане сериозен: — Извинете ме, госпожо. Няма да се повтори. Моля ви не му казвайте, не искам да ме уволнят.

— Ами вие си изпълнявате просто задълженията. Няма да му казвам, разбира се. Благодаря ви! — каза Жанин, хвана за ръка Бери и поеха към коридора, водещ към гримьорните.

След като видяха, че вратите бяха отворени, те влязоха в крилото за мъжете и с удивление и ужас видяха на пода да лежи неподвижно мъж, с пяна на устата.

Бери го позна незабавно, та това бе световноизвестният Бен Ашкенази. „Какво ли е станало тук, та така бързо кметът бе трябвало да напусне това място? А дали това бе наистина кметът? Дали Жанин не грешеше? Дали това не бе убиецът на композитора?“

С тези мисли в главата си, Бери не знаеше какво да предприеме. Остави се на Жанин да реши.

Жената също бе изненадана и уплашена:

— Бери, тук нещо не е наред. Да проследим накъде тръгнаха тези двамата.

— Няма ли да вдигнем всички на крак? Портиерът вече знае, че ние сме тук и ще ни хвърлят на нас вината, ако е станало нещо нередно! — започна да мисли той рационално.

— Не вярвам, но си прав по принцип! Да вървим да видим докъде ще ни заведе този коридор.

Изведнъж те се намериха на сцената. В залата последните посетители излизаха и не ги забелязаха. Бери скочи от сцената, висока около метър и половина, след което подаде ръце на Жанин. Тя се просна в обятията му, без той дори и да си помисля, че това е необходимо.

Излязоха от залата, като на изхода срещнаха Силвия. Бери я познаваше от многобройните й срещи с Теодора.

— Каква изненада! — каза тя и хилейки се продължи: — Вие с „Мадам“, а Теодора с Йоп?!

— Да. Така е — Жанин нямаше време да отговаря на закачката с подобна такава: — А видяхте ли накъде запраши моя Йопи?

— Имат среща на грандовете, горе в кафето на „Бимхауз“. Ха, ха, ха! И някакъв англичанин е тук.

— „Бимхауз“? Да тръгваме, Бери. Ей там са асансьорите — посочи тя посоката.

След това, те двамата, промъквайки се ловко между посетителите, се добраха до мястото, където се намираше асансьор с дълга опашка пред него.

— Да се изкачим по стъпалата — каза Бери свенливо и посочи многобройните дървени стъпала, които водеха също към кафето на „Бимхауз“.

— Ти луд ли си? — с усмивка запротестира Жанин, но добави: — Може би си прав! Май имам нужда от малко поправка на фигурата си, а?

— Ами…, може би — отговори й той, примигвайки с двете си очи.

Заизкачваха се по стъпалата, които бяха най-малко 200. Мадам се задъхваше, но не спираше. Искаше по-скоро да научи отговорите на изникналите въпроси, свързани с нейния съпруг.

„Дали не бе той убиеца на пианиста Ашкенази? Или бе другият, бягащ с него мъж?“ — мислеше си тя. — „Ако е така, свършено е и с мен, и с него. Скандал!“

Стъпалата намаляваха прогресивно, но задъхването на жената все повече се чувстваше. Бери нямаше никакъв проблем, дори се отегчаваше на бавното темпо на спътничката му.

— Хайде, госпожо, още малко остана. Може би повече от половината разстояние минахме.

— Ох и ти с това „госпожо“! Аз съм Жанин за теб. ОК!

— Моите извинения, Жанин, но трябва малко да се забързате. Ще изпуснем срещата на „Грандовете“ — с леко повишен тон каза Бери и продължи, но мислейки си: — „Какви ли са тези «Грандове»? Ха, ха, ха! Глупости и мании за величие“.

Мадам Жанин наистина увеличи скоростта и забърза нагоре по стълбите, с напрегнато и навъсено лице. Нямаше и помен от любовното й увлечение по Бери. Просто искаше по-скоро да научи какво става тук и що за проблеми я чакат. Започна да се поти и тя го чувстваше, защото капки пот вече бяха избили по бельото й.

„Дали ще мога да достигна кафето?“ — бяха мислите й. — „И то без да се изложа?“

Тя видя как Бери припка пред нея без никакво напрежение. Опитваше се да го догони с огромни за нея усилия. Той й се подхилваше само и я предизвикваше.

Изведнъж тя почувства силни болки в гърдите. Гъста пелена се спусна пред очите й и тя загуби съзнание. Преди това видя само как Бери с неимоверна бързина се пусна с три стъпала надолу и я подхвана с ръце, поставяйки я на скута си. Ако не бе той, тя би паднала надолу по стъпалата и би се сгромолясала чак в началото на първия етаж.

Бери се чудеше какво да прави. На него му бе ясно, че това бе инфаркт, вследствие от прекомерното напрежение по изкачването на стъпалата и от подозрението на жената, че съпругът й е убиец.

Вдигна безжизненото тяло високо над главата си и с бързи стъпки се отправи към кафето, защото знаеше, че ако се върне в тълпата, ще е по-зле. А и си мислеше, че все пак съпругът й е в кафето и той може да продължи своите отговорности към Жанин, като например да извика спешно хеликоптер на помощните служби. Все пак е кмет на Амстердам и събитията биха се развили по възможно най-бързия начин, за спасяването на живота на жената.

Достигна за секунди входа на кафето и там бе спрян от яки момчета в униформа на служители за сигурност. Явно бяха наети, защото Бери не бе виждал такива униформи и знаци по костюмите им.

— Къде сте се запътили с този труп? Вие артисти ли сте? — каза грубо, със силен английски акцент, единият от наемниците.

— Моля ви бързо извикайте спешна, медицинска помощ! Тази жена получи току-що инфаркт! — извика Бери и положи жената на пода.

Жанин, след като бе изгубила съзнание, наистина приличаше на безжизнен труп. Разбира се, това не попречи на охранителите на Греам да продължат със съмненията относно „артистичния акт“, както го бяха нарекли.

— Артисти! Какво ли не им идва на ум, само и само да могат да минат в „забранената зона“ — каза пак служителят и с подчертано засилен тон продължи: — Това няма да мине! ОК! Назад!

Бери не се стърпя, взе Жанин на ръце и подскокна във въздуха. Полетя напред и премина над главите на слисаните служите на Греам. Контролираше летенето, като бе разтворил краката, все едно когато плуваше във вода. Не беше лесно. Почти се удари в горния ъгъл на входната врата, но запази равновесие. Важното, че бе далече зад гърба на охранителите. Те пък гледаха и си мислеха, че това наистина е представление и това са истински артисти, изпълняващи сложни акробатични номера.

Строполили се на земята, Бери и безжизнената Жанин привлякоха вниманието на седящите в кафето.