Тери Хейс
Аз съм пилигрим (98)

33.

Преди всичките тези години Дивизията пристигна на този кей масирано. Малко след залез осем агенти — по джинси, неколцина с раници на гърба — дойдоха на този бряг с доста добър малък кораб.

Приличаха на група младежи, тръгнали да си прекарат добре. Аз не бях сред тях. Като младши член на екипа, работата ми беше да пристигна отделно, да взема специално закупен ван, да стигна с него до скалите и да паркирам възможно най-близо до павилиона. В случай, че нещо се обърка, трябваше да евакуирам нуждаещите се до друга лодка, която чакаше в Бодрум. В най-лошия случай трябваше да закарам ранените до лекаря, който беше ангажиран специално за такива спешни случаи.

Бях неопитен и ме беше страх — бяхме дошли на това далечно място в Турция, за да убием човек.

Казваше се Финли Робърт Финли — и да, това не беше истинското му име, истинското му име беше руско, но така го познавахме — възпълен тип, наближаващ петдесетте, с голям апетит за всичко, включително предателството. Бил млад служител в руското посолство в Кайро, когато ЦРУ успяло да го вербува. Освен че му плащало солиден месечен хонорар, Управлението не направило нищо с него — бил спящ агент и го оставили да си живее живота и щастливо да ходи по курви, доволен, че се изкачва по стълбата. Бил умен и никой не се учудил, когато след няколко години станал шеф на групата на КГБ в Техеран, където работел под дипломатическо прикритие.

Тогава Управлението решило, че е време да поиска доход от инвестицията си. Били разумни и вземали от него само най-висококачествена информация, като държали да не поема никакви неразумни рискове. Били вложили твърде много любов и злато в него, за да го излагат на опасност поради лакомия. Той бързо станал един от най-добрите активи на Управлението, още повече че заемал важни дипломатически постове. След това се върнал в Москва, във вътрешния кръг на руското разузнаване.

Обаче в живота на хора като Финли Финли винаги остават дребни улики, които рано или късно привличат вниманието на контраразузнаването. Финли разбирал тази опасност и един следобед, в лятната си дача край Москва, огледал кариерата си и стигнал до неизбежното заключение, че съвсем скоро въпросните фрагменти ще достигнат критичната маса. След това го чакала единствено „высшая мера“.

Уредил да посети семейството си край Ленинград и един топъл летен ден се качил на лодка. Малко след това закопчал на кръста си непромокаем пакет с дрехите си, плъзнал се през борда и доплувал до Финландия. Разстоянието не било голямо, но предвид размерите му било истинско постижение.

Добрал се до американското посолство, представил се на шокирания дежурен служител и попаднал в топлите прегръдки на своите водещи агенти от ЦРУ. След като го разпитали, прегледал банковите си сметки и осъзнал, че благодарение на редовните хонорари и премиите, получавани за всяка информация от високо ниво, всъщност е станал заможен човек. Управлението му дало нова идентичност, настанило го в Аризона, държало го под око и тогава — след като се уверили, че се е приспособил към новия си живот — го изпуснали от вниманието си.

Никой обаче не бе очаквал, че Русия ще попадне в ръцете на престъпници, маскирани като политици. Печелеха се състояния, когато активите на страната се предаваха в ръцете на хора с нужните връзки, много от тях бивши служители на КГБ. Финли следял какво се случва от дома си в Стоксдейл — нищо особено, приятна къща с три стаи — и все повече се ядосвал. Нашият приятел Финли обичаше парите, да.

Бил прекарал в секретния свят достатъчно, за да заключи някъде кутия с няколко различни самоличности и за да е наясно с цената на това, което още било в главата му. Една сутрин отишъл с колата си до Чула Виста — южно от Сан Диего — и преминал граничните бариери към Мексико. Според фалшивия паспорт, който носел, бил канадски гражданин, живеещ в Съединените щати. Под фалшивото име летял до Европа, свързал се с бившите си другари от КГБ и се срещнал с тях в кафене на летището в Цюрих.

Финли — или името, което е използвал тогава — им дал възможност да вкусят, да дегустират, ако щете — по малко от всичко, което знаел за персонала и двойните агенти, наети от бившите му приятели от ЦРУ. Всичко било толкова качествено, че руснаците платили вечерята и приветствали още един агент, завърнал се от студа.

Финли не бил глупак — пазел най-доброто от материалите си, раздавал ги пестеливо, през цялото време маневрирал, за да се доближи максимално до хората с връзки. Когато влязъл в играта както трябва, успял да размени най-добрите си тайни срещу лиценз за проучване за добив на газ и индустриален комплекс на нищожна цена.

Когато ЦРУ най-накрая разбрало, че бивш негов актив го предава, извика Дивизията.

Финли беше богат човек. Имаше къща зад шестметрова стена в Барвиха — едно от най-скъпите предградия на Москва — и макар да не беше толкова богат, колкото някои от съседите му, беше успял да си купи луксозен апартамент с тераса на покрива в Монако.

Беше сменил името си няколко пъти, както и външния си вид, благодарение на чудесен пластичен хирург, но ловците на плъхове от Дивизията го откриха. Можехме да го убием в Москва или Монако — можеш да убиеш човек навсякъде, — обаче успехът на всяка екзекуция не е в некролога, а в измъкването след това. При Москва съществуваше проблемът с влизането и излизането от страната, а по-малкото от квадратна миля княжество Монако — с повече от четири хиляди камери — беше най-внимателно наблюдаваната пощенска марка на света.

Апартаментът на Финли обаче предлагаше друго предимство. Панорамните витрини и френските прозорци към терасата даваха възможност разговорите вътре да се подслушват със специален микрофон. Системата не беше перфектна, изпускаше се много, но в един от уловените фрагменти ставаше дума за яхта. Знаехме, че той няма яхта, така че бързо озъртане из марината, където бяха скъпите яхти, разкри факта, че Финли и малка група ще пътуват, за да присъстват на може би най-странното парти на света.

Всяка година, шест часа преди да се обърне приливът, то се устройваше край Бодрум.