Тери Хейс
Аз съм пилигрим (52)

38.

Сарацина извадил памуците от ушите си и тръгнал по улицата. В края на селото спрял пред малка купчинка камъни, която бил направил там, после започнал да брои крачките си напред. След девет крачки отстъпил вляво, за да избегне заложена пехотна мина.

Цялото село било минирано — задача, с която се заел веднага щом затворил пленниците в гробницата. Тръгнал с товарните коне по плетеница от стръмни пътеки, които водели още по-високо в планината. След няколко погрешни завоя, защото паметта му изневерявала, открил — сред купчина брулени от вятъра морени — входа на комплекс от пещери.

Планините са осеяни с такива пещери — някои естествени, други — прокопани с динамит — и всички са били използвани от муджахидините по време на продължителната им война срещу Съветския съюз. Тази — склад за муниции — била направена от Сарацина и другарите му, а после изоставена, в края на войната.

Той запалил фенер и влязъл в най-дълбоката галерия. Лъчът се плъзнал по стените и осветил сандъци с пехотни мини, гранати, мини за минохвъргачки и други муниции, останали недокоснати в продължение на двайсет години. Почти всички били доставени от ЦРУ и следователно били с добро качество — за разлика от съветските и пакистанските боклуци, — а разреденият планински въздух ги бил съхранил по-добре от всеки подземен бункер.

Сарацина открил каквото търсел, прехвърлил го в сиви сандъци за муниции и се върнал в селото. Целия следобед и късно през нощта залагал импровизирани взривни устройства и капани по улиците и из разрушените сгради. Причината била проста — за разлика от отношението му към руснаците, изпитвал респект към американските войници и много от съюзниците им.

Още откакто замислял опита си с живи хора, бил наясно, че войници на ООН ще започнат да търсят пленниците — с още повече решимост, след като не се е получило искане за откуп, — и макар да бил убеден, че няма да се доберат до далечното изоставено село, предпочитал да не поема никакви рискове.

Сега, когато мисията му била към своя край, трябвало внимателно да следва собствените си тайни знаци, за да не прекъсне невидима жица и да не отвори врата, която не трябва. Една грешка и щял да се присъедини към италианката и двамата й приятели.

Върнал се в кухнята, нахранил конете, приготвил си вечеря и спал по-добре, отколкото от месеци. Събудил се призори и след ритуалното измиване и молитвата излязъл. Вече бил изкопал голяма яма зад къщата на селския старейшина и сега изсипал в нея чувалите негасена вар, които донесъл специално за целта. Варта щяла да разяде телата и всякакъв друг материал до степен никой специалист по криминология да не е в състояние да разбере какво се е случило на това самотно злокобно място.

Облечен в защитния костюм, с един от последните резервоари с кислород на гърба, Сарацина пробил с ръчна бормашина малка дупка в дебелата дървена врата. Мушнал през нея пластмасов маркуч, свързан с контейнер лизол и крачна помпа, и впръскал голямо количество дезинфектант върху телата и във вътрешността на килията. Когато преценил, че е впръскал достатъчно, сменил дезинфектанта със стара армейска туба бензин. Впръскал горивото вътре, накиснал труповете, сламата, дървените греди, камъните. Извадил маркуча, мушнал в дупката натопен в бензин парцал, запалил го с клечка кибрит и се отдръпнал на безопасно разстояние.

Колебаел се дали да опожари килията, за да подпомогне стерилизирането й, защото се опасявал, че димът може да привлече внимание, но денят бил ясен и слънчев, а дървенията вътре била толкова стара, че би горяла бързо и чисто. За това се оказал прав, но го изненадала силата на огъня — сякаш самата природа се гневяла заради направеното в килията.

След като пламъците изгаснали, той изгасил въглените с още лизол и без да сваля предпазния костюм, с помощта на конете, въжета и няколко куки за месо довлякъл труповете до ямата.

Последвало ги всичко, което тримата били докосвали или използвали при престоя си — чинии, прибори, спринцовки, обгорените останки на одеялата. След това залял предпазния костюм с лизол, съблякъл се гол, намазал и тялото си, облякъл се и хвърлил костюма в негасената вар.

Било здрач и вече почти бил запълнил гроба. Върнал се в кухнята, за да вземе последните два чувала негасена вар, които да изсипе отгоре, за да отблъскват дивите животни.

Конете го чакали — готови за оседлаване. Самотата и тишината на планината били потискащи. Дори шумът на вятъра спаднал до шепот.

Не чул нищо и нямало как да получи предупреждение за проблема, който приближавал с триста километра в час — ако не били конете.