Тери Хейс
Аз съм пилигрим (57)

43.

Форт Детрик, част от Медицинското командване на Армията на Съединените щати, се състои от група сгради и кампуси, разположени на хиляда и двеста строго охранявани акра земя край град Фредерик.

В един от най-големите кампуси се помещава водещата агенция за биологична война на страната, Изследователският институт по инфекциозни болести — организация дотолкова обгърната в секретност, че любителите на конспиративни теории твърдят, че там властите са създали вируса на СПИН.

Ако се вярва на такива приказки, може би наистина дългата сграда недалеч от така наречената кула Антракс е мястото, където НАСА е инсценирала първото кацане на човек на луната — никой не знае, защото много малко хора, дори такива с достъп до секретни материали като този, с който разполагам аз, изобщо са били допускани да влизат там.

Това е една от лабораториите за биологична защита на базата и тъкмо там пристигнал запечатаният контейнер от Афганистан една неделна сутрин. Понеже никой в „село Недоглеждане“ не знаел с какво си има работа, пратката не била маркирана като спешна.

Поради тази причина била оставена да чака и била отворена едва към девет вечерта. По това време единственият микробиолог на работа бил тип на четирийсет и няколко, на име Уолтър Дракс — дребен намусен мъж, доволен да работи нощна смяна, защото така не му се налагало да се занимава с тези, които наричал „задници и примати“. Според него „З и П“ били голяма кохорта, която включвала по-голямата част от колегите му и категорично всички от управлението — хората, за които бил убеден, че блокират всякакво повишение и по-голямата заплата, която идва с него.

Работел при така наречените условия „Биобезопасност четвърто ниво“, в лаборатория, в която се поддържало ниско налягане на въздуха, с костюм, който приличал доста на костюма на Сарацина, с тази разлика, че получавал въздух през маркуч, спускащ се от тавана. Отворил кутията, извадил малкото парче плат и го подготвил за анализ.

Вгледал се в екрана на електронния микроскоп и не повярвал на очите си. С разтуптяно сърце, облян в пот под защитния костюм, проверил три пъти — дори сменил микроскопа, върнал се на работното си място, направил справка в литературата и секретните наръчници на института — и се убедил.

Пред себе си имал variola major. Инстинктивно бил наясно, че щамът е много вирулентен, но това, което истински го ужасило, било видяното във възела на ДНК по средата: вирусът бил плод на генно инженерство. Не се съмнявал, че е годен да се използва като оръжие — приложимо без правила оръжие за масово унищожение.

Като разгадал възела на ДНК и сравнил изображенията от наръчниците с видяното през микроскопа, веднага разбрал, че някой е добавил специфичен ген. Можел да измисли само една причина някой да прави това — че вирусът е модифициран, за да преодолява ваксината.

Ако действал — а Дракс не видял причина да не е така, — като оръжие той би бил много по-ефективен убиец от всичко на света, дори от нацистите с техните кутии Циклон Б.

Нормалната процедура при такива случаи — ако изобщо нещо в такава ситуация може да се смята за нормално — била Дракс да се обади на шефа си, да го събуди и да го информира какво е намерил. Дракс обаче не искал да направи това. Нямал никакво намерение да осигурява на някой от задниците и приматите място в историята на института — тоест да сподели с други славата, която откритието, бил сигурен в това, щяло да донесе.

„Истината — казал си — е, че всички до ден-днешен говорят за типовете, които откриха вируса ебола в една проклета маймуна“.

Вместо това решил да ги заобиколи и да тича направо към финала. Затова се обадил на братовчедка си. Не я харесвал особено, но била омъжена за специален асистент в Съвета по национална сигурност — мъж, когото Дракс наричал Блясък за устни поради уменията му да се умилква на началниците си.

Когато се свързал с него по телефона, Дракс — без да казва нищо за малкото парче попона — казал, че иска да говори с най-високопоставения шеф на американската разузнавателна общност, с когото би могъл да се свърже посред нощ, в неделя. Блясък за устни се засмял и отговорил, че нещата не стават така, че трябва да му каже за какво става дума и че все пак защо не се свърже със собствените си началници, защото те несъмнено имат протокол за подобни ситуации…

Дракс нямал настроение за шикалкавене.

— О, съжалявам. Може би ти трябва протокол за затваряне на уста. В лабораторията има засекретена линия. Действай — накарай някой да ми се обади. Става дума за заплаха за националната сигурност.

Затворил преди Блясък за устни да отговори и седнал да чака. Не се бил чувствал толкова добре от години.

Фразата „заплаха за националната сигурност“ и фактът, че Дракс работел в толкова важна лаборатория за биологическа защита, убедили Блясък за устни да се обади на един заместник-директор на националното разузнаване, когото познавал добре, защото синовете им, тийнейджъри, играели бейзбол в един и същи отбор.

В резултат заместник-директорът се обадил на Дракс и изслушал с нарастваща тревога разказа на биолога за парчето попона, пристигнало от Афганистан, и различните видове едра шарка.

— Предвид паниката, която може да предизвика това нещо, исках да знаят възможно по-малко хора — затова реших да се свържа направо с върха — обяснил Дракс.

Заместник-директорът го поздравил за предвидливостта, казал му да не разговаря с никого и да чака, докато му позвъни. Заместник-директорът обаче имал един непосредствен и много сериозен проблем — дали Дракс казвал истината? Не бил ли той ученият от същото подразделение на Форт Детрик, който бил заподозрян, че е произвел вирус на антракс и го разпратил по пощата на няколко американски сенатори? От друга страна, докато този, с когото говорил по засекретената линия, определено споменал кошмарни неща, това не означавало непременно, че става дума за някой превъртял от Форт Детрик.

Заместник-директорът се обадил на шефа на института — високопоставен офицер от армията и уважаван учен, накарал го да се закълне да пази тайна, обяснил му какво е чул и поискал от него — не, заповядал му — да отиде в лабораторията незабавно, за да потвърди произхода на пробата и да провери находката на Дракс.

След четирийсет минути, седнал пред електронния микроскоп, шефът на института се обадил на заместник-директора и му съобщил новината, от която онзи се ужасявал. Сега правителствената машина и усещането за паника заработили на пълни обороти. Всичко това се случило, когато само двама души в огромното съоръжение за биозащита — организацията, която би трябвало да е в епицентъра на събитията — имали някаква представа какво точно се случва. Като финален спринт било фантастично.

За нас, другите, беше чудесно — така правителството имаше някакъв шанс да запази ситуацията в тайна. Ако Сарацина научеше, че го преследват, щеше да се покрие незабавно или да ускори плановете си. Секретността беше най-важното нещо в това отношение и следващите няколко часа се оказаха критични…