Тери Хейс
Аз съм пилигрим (7)

7.

Предполагах, че летим към Монтана. Погледнах през илюминатора на турбореактивния самолет и нещо във формата на възвишенията ми подсказа, че почти сигурно се намираме над Северозапада. Мястото не би могло да се разпознае по нищо друго — само писта, толкова секретна, че се състоеше от редица замаскирани бункери, десетина подземни хангара и километри електрифицирана ограда.

Летяхме през нощта и когато се приземявахме — малко след разсъмване, — бях в доста лошо разположение на духа. Имах достатъчно време, за да премисля нещата, и с всяка минута съмненията ми растяха. Ами ако дискът на Шаная Туейн бе фалшив или някой го е подхвърлил на Синия ездач? Може да е провеждал операция, за която да не знам — или пък друга агенция го е използвала, за да подхвърли на врага пакет дезинформация? Ами ако… Може би следователите ще твърдят, че дискът е мой и че Синия ме е разкрил като предател. Което обясняваше защо съм го застрелял, без да поискам разрешение.

Продължавах да затъвам в този лабиринт, когато типовете от Специални операции ме измъкнаха от самолета и ме качиха на джип с тъмни стъкла. Вратите се заключиха автоматично и забелязах, че отвътре нямат бутони за отваряне. Бяха минали осем години, откакто постъпих в „Ранд“, и сега, след три трескави дни в Москва, всичко висеше на косъм.

Пътувахме три часа, без да излезем от електрифицираната ограда, а после спряхме пред самотно ранчо насред опърлена от слънцето пустош.

Ограничен в две малки стаи и лишен от всякакви контакти освен с разпитващите, знаех, че в друго крило на къщата десетина екипа преравят живота ми — и живота на Синия ездач — в опит да открият следите на истината. Освен това си мислех, че знам как ще ме разпитват — обаче никакви учебни сесии и никакви тренировки не могат да те подготвят за реалността: обработката от враждебно настроени следователи.

Четири екипа се сменяха и, казвам го направо, не с бележка под линия, а като факт, който заслужава да се отбележи: жените бяха по-лоши — или по-добрите, според гледната точка. Една от тях, с изключително пищни форми, изглежда, смяташе, че като остави горните копчета на блузата си разкопчани и се навежда към мен, някак ще се добере по-бързо до истината. Наричах я Уондърбра^[1]. Години по-късно прилагаха същия метод върху задържаните мюсюлмани в базата Гуантанамо.

Разбирах теорията — така ти се напомня за света, за който копнееш, света на удоволствията, така далече от мястото на вечната тревожност, където си. Просто трябва да сътрудничиш. И ще го кажа — методът върши работа. След като денонощно те разпитват за най-малките подробности, за да открият несъответствия, те обзема невероятна умора, изтощаваш се до смърт. След две седмици започваш да копнееш за друг свят — за всеки друг свят.

Късно една вечер, след дванайсет, без прекъсване, попитах Уондърбра:

— Смятате, че съм планирал всичко — и съм го застрелял на Червения площад? На Червения площад? Защо да го правя?

— Глупаво е, предполагам — отговори тя съвсем спокойно.

— Къде ви намират? В Хутърс?!^[2] — Почти изкрещях. За първи път повиших глас — беше грешка, при положение че екип от психолози и анализатори ме наблюдаваше със скрити камери и щеше да разбере, че са ме извадили от равновесие.

За момент се надявах тя да ми върне сервиса, но беше професионалистка — гласът й остана спокоен, само се наведе още малко напред, така че и закопчаните копчета на блузата й се изпънаха:

— Естествени са и сутиенът не играе никаква роля, в случай че се чудиш. Коя песен се чуваше от въртележката?

Насилих гнева да си отиде.

— Вече казах.

— Кажи ни пак.

— Smells Like Teen Spirit. Не се шегувам. Това е съвременна Русия, всичко е наопаки.

— Чувал ли си я преди? — попита тя.

— Разбира се, че съм я чувал. Това е „Нирвана“.

— Имах предвид на площада, когато си търсел мястото.

— Не съм търсил място, защото нямаше план — отговорих тихо. Зад лявото ми слепоочие се надигаше главобол.

Когато най-накрая ме оставиха да си легна, имах чувството, че тя печели — колкото и да си невинен, да го мислиш е много лошо, ако си в изолирана постройка и си се вкопчил в свободата си, макар че за околния свят си на практика изчезнал безследно.

Рано на следващата сутрин — сряда по моите представи, но всъщност събота, дотолкова бях загубил ориентация — вратата на стаята, в която спях, се отвори и надзирателят окачи чисти дрехи на задната й страна. Заговори ми за първи път и ми предложи душ вместо нормалното измиване на умивалника в ъгъла. Познавах и тази техника — да ме накарат да мисля, че започват да ми вярват. Да ме насърчат да им се доверя — но на този етап просто отдавна не ме интересуваше никаква психология. Както би могъл да каже Фройд, понякога дъждът си е просто дъжд.

Надзирателят отключи съседната баня и си тръгна. Банята беше бяла, клинично чиста, с метални халки на тавана и по стените, които говореха за мрачни намерения, но ми беше все едно.

Избръснах се, съблякох се, пуснах водата. Докато се бършех, се видях във високото огледало на стената и се сепнах — беше странно, защото не се бях виждал от доста време.

Бях отслабнал с около десет килограма за три седмици или колкото там бях прекарал в ранчото и не помнех да съм виждал лицето си по-изпито. Така изглеждах по-стар и се гледах дълго — все едно в прозорец към бъдещето. Не изглеждах зле — бях висок, а косата ми беше на руси кичури благодарение на европейското лято.

Благодарение на свалените от кръста и задника килограми, заради разпитите, бях в чудесна форма — не със суетните упражнения за коремни плочки на кинозвездите, а заради четирийсетте минути практика крав мага^[3] всеки ден. Тази израелска система за самоотбрана, според някои мои познати, е най-ценената форма на невъоръжен бой сред наркодилърите на Ню Йорк на север от 140-а улица. Винаги съм смятал, че щом я харесват професионалистите, значи е добра и за мен. Един ден, няколко години напред, в бъдещето — бях сам и отчаян, — щеше да спаси живота ми.

Докато стоях пред огледалото и оглеждах мъжа пред себе си, докато се питах дали наистина харесвам този тип чак толкова, ми мина през ум, че може да не съм единственият, който гледа. Уондърбра и приятелите й вероятно бяха от другата страна на огледалото и провеждаха своя собствена оценка. Може и да не съм ничий първи кандидат за главната мъжка роля в „Дълбоко гърло 2“, но нямам и от какво да се срамувам. Не това ме ядоса — ядоса ме нахълтването във всички кътчета на живота ми, безкрайното търсене на доказателства, които не съществуват, гибелното за душата убеждение, че не може да се направи нищо просто защото онези смятат, че така трябва.

Инструкторите по крав мага ще ви кажат, че най-голямата грешка, която можеш да допуснеш при бой, е да удариш някого по главата с всичка сила. Защото ще си счупиш костиците на ръката. Поради тази причина истинските професионалисти свиват юмрук и удрят странично, като с чук по наковалня.

Един такъв удар, нанесен от умерено силен човек — според инструкторите — при контакта има сила повече от четири нютона. Можете да си представите какво може да стане с нечие лице. Или огледало. Пръсна се на парчета и се разпиля по пода. Най-голямата изненада беше стената отзад — беше гола. Никакво двойно огледало, нищо. Гледах го и се питах дали аз самият не започвам да се пропуквам.

Измит и избръснат се върнах в стаята и облякох чистите дрехи. После седнах на леглото и зачаках. Никой не идваше. Отидох до вратата и задумках. Установих, че е отключена. Страхотно, казах си — коефициентът на доверието се покачва до суборбитално ниво. Или това, или конкретно в този епизод от „Зоната на здрача“ ще открия, че къщата е празна и че никой не е живял в нея от години.

Отидох до дневната. Никога не бях влизал там, а сега заварих целия екип, четирийсетина души. Усмихваха ми се. В един кошмарен момент си помислих, че ще започнат да ръкопляскат. Шефът на екипа — тип, чието лице беше сглобено от резервни части, каза нещо, което не разбрах. След това Уондърбра ми протегна ръка и каза, че било просто работа, че се надявала да не останат лоши чувства.

Канех се да й предложа да се качим горе, за да си припомним актовете й на насилие, някои от които с неприкрито сексуален характер, но шефът на екипа каза нещо, което ме накара да спра — реших, че подобни мисли са недостойни за човек, получил написано на ръка писмо от президента на Съединените щати. Беше оставено на масата и седнах, за да го прочета. Под внушителния печат в синьо и златно пишеше, че пълно и цялостно разследване е изчистило всякакви съмнения в злодеяние. Президентът ми благодареше за това, което според него било голям кураж „над и отвъд повелята на дълга“.

„На враждебна територия, далеч от всяка възможност за помощ и спасение, изправен пред необходимостта за предприемане на незабавни действия, вие не се поколебахте и не помислихте за себе си…“ — пишеше той.

Пишеше още, че макар и да е невъзможно обществеността да научи за направеното от мен, той лично и цялата страна били дълбоко благодарни за службата ми. Някъде се споменаваше и думата „герой“.

Отидох до вратата. Усещах насочените към мен погледи, но не им обръщах внимание. Излязох и се загледах в монотонния пейзаж. Изчистени „всякакви съмнения в злодеяние“ пишеше в писмото и докато мислех за това и за другата дума, която беше използвал, в мен се породи вихрушка от емоции. Питах се какво ли биха си помислили Бил и Грейс, биха ли се гордели с мен сега, след като толкова време не им давах никакви поводи за това?

Чух гуми на кола да хрущят по дългата чакълена алея и да спират пред къщата, но не обърнах внимание. Ами мъртвата жена в Детройт? Онази със стряскащо сините очи, на които приличат моите? Тя ме е обичала, сигурен съм в това, но ми се струваше странно, след като едва я познавах. Какво щеше да си помисли тя, майка ми, ако имаше как да й кажа?

Стоях там — със свити заради вятъра рамене и сред вихър емоционални отломки, — докато не чух, че вратата се отваря. Обърнах се — шефът на екипа и Уондърбра стояха на верандата. С тях беше възрастен човек, който току-що беше пристигнал с колата. Познавах го отдавна. Няма значение как се казваше — по условие никой не беше чувал за него. Директорът на Дивизията.

Той слезе бавно по стълбите и застана до мен.

— Прочете ли писмото? — попита ме. Кимнах. Той сложи длан на рамото ми и леко стисна — неговият начин да ми благодари. Вероятно си даваше сметка, че каквото и да каже, не може да си съперничи с печата в синьо и златно.

Проследи погледа ми към монотонния пейзаж и заговори за този, когото бях убил.

— Ако се абстрахираме от последното предателство — каза ми, — той беше добър агент. Един от най-добрите.

Изгледах го продължително.

— Може да се каже и така — отвърнах. — Ако се абстрахираме от бомбата, 6 август вероятно е щял да е много хубав ден в Хирошима.

— За бога, Еди! Полагам всички усилия, опитвам да открия нещо позитивно — беше ми приятел.

— Също и мой, директоре — натъртих.

— Знам, знам, Еди — каза той. Сдържаше се. Какви неща прави едно писмо от президента! — Десетки пъти си повтарям: радвам се, че беше ти, а не аз. Не съм сигурен, че бих могъл да го направя. Дори ако бях по-млад.

Замълчах — за него бях чувал, че ще отиде с картечница и в Дисниленд, ако се налага, за да напредне в кариерата си.

След това той вдигна яката си заради вятъра и ми каза, че иска да замина за Лондон.

— Говорих с всички, от които зависи. Решението беше единодушно — назначавам те за следващия Син ездач.

Продължих да мълча, загледан в изсъхналите поля, неописуемо натъжен от обстоятелствата и заради онези две малки момиченца. Бях на двайсет и девет и най-младият Син ездач до онзи момент.