Тери Хейс
Аз съм пилигрим (3)

3.

Срещал съм множество силни хора в кариерата си, но само един с истински естествен авторитет — тип, който може да те сложи на мястото ти. Сякаш ти крещи дори ако само шепне. Сега е в коридора и се приближава, казва на криминалистите, че ще трябва да почакат — пожарникарите искат да неутрализират киселината, преди някой да пострада.

— Но не сваляйте латексовите ръкавици — съветва ги. — Докато чакате, можете взаимно да си преглеждате простатите, в коридора.

Всички — освен криминалистите — се смеят.

Мъжът с авторитетния глас е Бен Брадли — лейтенантът от отдел „Убийства“, който отговаря за местопрестъплението. Досега е бил в офиса на мениджъра, за да открие отрепката, която управлява тази хотелска дупка. Той е висок чернокож — Брадли, не отрепката, — около петдесетте, има големи ръце и е обул маркови джинси с навити крачоли. Неотдавна жена му го придумала да си ги купи в отчаян опит да осъвремени външния му вид, но вместо това — твърди той — с джинсите заприличал на герой от романите на Стайнбек, на съвременен бежанец от прашните пущинаци.

Както всички останали редовни участници в цирковете, наречени оглед на местопрестъпление, той също няма високо мнение за криминалистите. Първо, преди няколко години работата беше поверена на външни фирми и започнаха да се появяват скъпо платени хора с искрящо бели гащеризони, на чиито гърбове са изписани неща от рода на „Криминологични и биологични услуги“. Второ — и всъщност тази капка преля чашата за Брадли — пуснаха две телевизионни предавания, свързани с работата на криминалистите, които станаха много популярни и доведоха до непоносим изблик на звездомания сред практикуващите професията.

— Ужас! — оплакваше се той. — Няма ли някой в тази държава, който да не си мечтае да участва в риалити шоу?

Докато наблюдава как кандидат-знаменитостите опаковат своите „лаборатории в куфарче“, успява да ме зърне — стоя мълчаливо до стената, само наблюдавам, което правя май вече половината си живот. Игнорира хората, които търсят вниманието му, и идва при мен. Не си стискаме ръцете — не знам защо, просто не го правим. Дори не съм сигурен дали сме приятели — винаги съм бил „извън“ каквото „вътре“ има там, така че може би не аз трябва да съдя. Уважаваме се взаимно обаче, ако от това има полза.

— Благодаря, че дойде — казва той.

Кимам, поглеждам навитите му джинси и черните работни ботуши, идеални за джапане през кръвта и лайната на местопрестъплението.

— С какво си дошъл? С трактор? — питам. Той не се смее. Бен почти никога не се смее. Той е най-невъзмутимата физиономия, която можеш да срещнеш. Което не значи, че не пуска смешки.

— Успя ли да огледаш, Рамон? — пита ме тихо.

Не се казвам Рамон и той го знае. Знае обаче и че доскоро бях служител на една от най-секретните разузнавателни агенции в страната ни, така че явно има предвид Рамон Гарсия. Рамон беше агент на ФБР, който положи невероятни усилия да скрие самоличността си, докато продаваше тайните на страната ни на руснаците. После остави отпечатъците си по найлоновите чували, които бе използвал, за да пренася откраднатите документи. Рамон почти сигурно е най-некомпетентният таен агент на всички времена. Както казах, Бен пуска смешки.

— Да, видях едно-друго — отговарям. — С какво разполагате за персоната, живяла в тази дупка? Тя е основният заподозрян, нали?

Бен може да прикрие много неща, но очите му не могат да замаскират изненадания поглед — жена?!

Отлично, мисля си — Рамон отвръща на удара. Все едно, Брадли е страхотно ченге.

— Това е интересно, Рамон — казва той и опитва да разбере дали наистина съм открил нещо, или просто налучквам. — Защо реши така?

Соча стека бири на бюрото и млякото в хладилника.

— Кой мъж прави това? Мъжете държат бирата в хладилника и оставят млякото да се развали. Погледни дисковете — романтични комедии и нито един екшън. Искаш ли да се разходим — продължавам — и да разберем колко от присъстващите мъже слагат найлонови торбички в кошчетата за боклук? Така правят жените — и тази не е на мястото си тук, каквато и роля да играе.

Той преценява думите ми, гледа ме изпитателно в очите, но е невъзможно да разбера дали купува стоката, която му продавам.

Преди да успея да го попитам, двама млади детективи — жена и партньорът й — се появяват иззад варелите за опасни материали на пожарната. Спират пред Брадли.

— Открихме нещо, Бен! — казва жената. — За обитателката на стаята…

Брадли кимва спокойно.

— Да, жена е. Кажете ми нещо, което не знам. Какво научихте за нея?

Значи купил е стоката. Двете ченгета го гледат втренчено и се чудят откъде по дяволите е разбрал. До сутринта легендата за боса им ще се е разраснала още повече. Аз? Аз си мисля, че този тип е безсрамен. Ще обере лаврите, без да му мигне окото? Започвам да се смея.

Брадли ме поглежда и — за момент — си мисля, че ще се разсмее в отговор, но се оказва напразна надежда. Все пак в очите му се появява блясък, когато се обръща към двете ченгета.

— Откъде знаете, че е жена? — пита ги той.

— От хотелския регистър и папките за стаите — отговаря мъжът. Казва се Конър Норис.

Брадли изведнъж наостря уши.

— От мениджъра? Намерили сте отрепката, накарали сте го да отключи кабинета си?

Норис клати глава.

— На негово име са пуснати четири заповеди за арест, за наркотици. Сигурно отдавна пътува към Мексико. Не. Алварес — сочи партньорката си — разпозна един тип на горния етаж, търсят го за взломни кражби.

Поглежда жената, защото не е сигурен още колко може да каже.

Алварес свива рамене. И с надежда за най-доброто признава:

— Предложих на крадеца да го отърва от затвора, ако отвори кабинета на мениджъра и сейфа му.

Поглежда нервно Брадли, пита се какви ли неприятности си е навлякла.

Шефът й не издава нищо, гласът му спада една идея, става по-мек.

— После?

— Осем ключалки, а този тип се справи за по-малко от минута — отговаря Алварес. — Затова нищо не е в безопасност в този град.

— Какво има в папката за жената? — пита Брадли.

— Разписки. Живее тук от малко повече от година — казва Норис. — Плащала е в брой, не е искала да й свържат телефона, не е имала телевизор, кабел, нищо. Определено не е искала да я проследят.

Брадли кимва — все едно точно това си е мислел.

— Кога съседите са я виждали за последен път?

— Преди три или четири дни, никой не е сигурен — отговаря Норис.

— Изчезнала е веднага щом е убила приятелката си, предполагам — казва Брадли. — Има ли някакъв документ за самоличност? Все нещо трябва да е оставено в папката.

Алварес си поглежда бележника.

— Фотокопия на шофьорска книжка от Флорида и студентска карта или нещо такова. Няма снимка. Обзалагам се, че са истински.

— Проверете ги въпреки това — нарежда Брадли.

— Дадохме ги на Патерсън — казва Норис. Патерсън е друг млад детектив. — Той ще го направи.

Брадли кимва.

— Крадецът, останалите, познавали ли са заподозряната? Знаят ли нещо за нея?

Двамата клатят глави.

— Никой. Виждали са я да идва и да си отива — отговаря Норис.

— Още няма двайсет и пет, един и седемдесет, според крадеца — страхотно тяло…

Брадли вдига едната си вежда до небето.

— Според неговите разбирания това вероятно означава, че е била с два крака.

Норис се усмихва, но не и Алварес — иска й се Брадли да каже нещо за споразумението й с онзи тип. Ако ще я кастри, по-добре да свършва по-бързо. Вместо това й се налага да продължи да участва професионално:

— Според една така наречена актриса от стая сто и четиринайсет мацката е сменяла вида си непрекъснато. Един ден е Мерилин Монро, на следващия — Мерилин Менсън, понякога и двамата в един и същи ден. Освен това Дрю и Бритни, Дейм Една…

— Сериозно ли говорите? — пита Брадли. Младите ченгета кимат и изреждат още имена, сякаш за да го докажат. — Наистина очаквам с нетърпение да видя този жив фоторобот — казва той и си дава сметка, че всички нормални пътища, по които потегля едно разследване на убийство, вече са затворени. — Нещо друго?

Те клатят глави. Това е.

— По-добре започнете да разпитвате откачалките — или поне тези, за които няма заповед, което ще рече… колко, трима?

Брадли ги изпраща да действат, обръща се към мен и започва да говори за нещо, което го безпокои сериозно.

— Виждал ли си някога такова нещо? — пита той, слага си латексови ръкавици и вади от рафт в гардероба метална кутия — на цвят е зеленикавокафява и толкова тънка, че не съм я забелязал досега. Посяга да я отвори, но после се обръща към Алварес и Норис. Те вървят към изхода между пожарникарите, които вече прибират помпите си за опасни материали.

— Хей! — вика им. Те се обръщат и го гледат. — Това с крадеца… Отлична работа!

Виждаме облекчението на лицето на Алварес, как двамата вдигат ръка в мълчалива благодарност, усмихнати. Ясно е защо хората му го боготворят.

Връщам се към металната кутия — при по-внимателно вглеждане прилича на дипломатическо куфарче, със сериен номер, изписан с бели букви отстрани с шаблон. Очевидно е нещо на военните, но нямам ясен спомен да съм виждал такова.

— Полеви хирургически комплект? — подхвърлям, без да съм убеден.

— Близо си — отвръща Брадли. — Зъболекарски комплект.

Отваря капака и виждам — поставени в гнезда от пяна — комплект армейски зъболекарски инструменти: сонди, скоба за подпиране на отворена уста, клещи за вадене на зъби.

Гледам го втренчено.

— Да не е извадила зъбите на жертвата? — питам.

— Всичките. Не сме намерили нито един, така че сигурно ги е хвърлила някъде — може да ги е пуснала в клозета и да извадим късмет. Затова ще изкъртим каналите.

— Кога са извадени зъбите? Преди или след като я е убила?

Бен си дава сметка накъде бия.

— Не, не е изтезание. Според патолога е станало след смъртта, за да се избегне идентификацията. Заради това те помолих да се отбиеш — спомних си, че в книгата ти имаше нещо за зъби при някакво убийство. Ако е било в Щатите, надявах се, че можем да потърсим…

— Няма връзка — прекъсвам го. — Беше в Швеция. Един тип беше смазал челюстта и мостовете на жертвата с хирургически чук — целта трябва да е била същата, — обаче клещи? Никога не съм виждал нещо подобно.

— Е, сега и двамата видяхме — отвръща Бен.

— Вдъхновяващо — отбелязвам. — Нахлуването на цивилизацията имам предвид.

Като оставя настрана отчаянието си за човечеството, трябва да кажа, че съм още по-впечатлен от убийцата — не е било никак лесно да извади трийсет и два зъба от труп. Очевидно е схванала една много важна идея, нещо, което убягва на повечето хора, които са решили да се занимават с нейната работа — никога не арестуват заради извършеното убийство само по себе си. Арестуват заради лошото планиране.

Соча металното сандъче и питам:

— Откъде цивилно лице може да се сдобие с такова?

Бен свива рамене.

— Откъде ли не. Обадих се на приятел в Пентагона и той прегледа архивите. Четирийсет хиляди са изписани като излишък и са продадени в специализираните магазини през последните няколко години. Ще тръгнем по следата, но няма да стигнем доникъде по този начин и не съм сигурен дали изобщо някой би могъл да…

Гласът му секва — Бен се лута в лабиринт, погледът му се плъзга из стаята, опитва да открие изход.

— Нямам лице — казва тихо, — нямам зъбна картина, нямам свидетели… и най-лошото, нямам мотив. Ти познаваш този занаят по-добре от всеки друг — ако те попитам какви са шансовете това тук да бъде разкрито, какво ще кажеш?

— Сега ли? Лотария — отвръщам. — Влизаш, първото, което ти идва наум, е, че е някой аматьор, поредният наркоман или сексуален извратеняк. След това се вглеждаш внимателно — виждал съм само двама, които донякъде се доближават до това ниво.

След което му обяснявам за антисептичния спрей и разбира се, не е щастлив, че го чува.

— Благодаря за окуражаването — казва той. Потрива машинално палеца и показалеца си и знам от внимателно наблюдение през дълъг период какво означава жестът — иска му се да запали цигара. Разказвал ми е, че ги е отказал през деветдесетте и милиони пъти след това си е мислил, че една цигара би му помогнала. Очевидно и сега се случва същото. За да се справи с желанието да пуши, говори:

— Знаеш ли какъв ми е проблемът? Марси ми каза веднъж… — Марси е жена му, — че твърде много съм се доближавал до жертвите и накрая си представям, че аз съм единственият приятел, който им е останал.

— Техният защитник? — предлагам.

— Точно тази дума използва тя. А има едно нещо, на което никога не съм бил способен — Марси казва, че това било единственото, което харесвала у мен — никога не съм бил способен да предам приятел.

Защитник на мъртвите, мисля си. Срещат се и по-лоши неща. Ще ми се да имаше нещо, с което да помогна, но няма — разследването не е мое и макар да нямам още четирийсет, аз съм пенсионер.

И тогава в стаята дотичва техник и започва да крещи с азиатски акцент:

— Бен! — Брадли се обръща. — В мазето!