Тери Хейс
Аз съм пилигрим (4)

4.

Трима техници в гащеризони са съборили стара тухлена стена. Въпреки маските на лицата им едва се сдържат да не повърнат от миризмата, която лъха от отвора. Не са намерили труп — гниещата плът има специфична миризма, — това е течащ канал, мухъл и изпражнения на стотици генерации плъхове.

Брадли минава през редица зловонни мазета и спира при ярката светлина от стойка с работни прожектори, които осветяват разрушената стена. Аз го следвам, заедно с останалите детективи, с които пристигаме точно навреме, за да видим как азиатецът — американски китаец, когото по очевидни причини всички наричат Брус — осветява с ръчен фенер дълбоката открита преди малко кухина.

Вътре се вижда плетеница от аматьорски монтирани тръби. Брус обяснява, че след като отворили сифоните в стая 89 и не открили вътре нищо, направили следващата крачка. Разтворили капсула оцветител в половин литър вода и я излели в канала.

Цялото количество изтекло долу след пет минути и си дали сметка, че щом тече толкова бавно, някъде по тръбите между стая 89 и мазето трябва да има запушване. Сега го бяха открили — в плетеницата тръби и незаконни свързвания зад стената.

— Кажи ми, че са зъбите — подхвърля Брадли. — В тоалетната ли ги е пуснала?

Брус клати глава и осветява с фенера топка скашкана овъглена хартия, заседнала в една свивка под прав ъгъл.

— Тази тръба идва директно от стая 89, тествахме я — казва той и сочи топката. — Каквото и да е това, изгорила го е и го е пуснала в клозета. Логично е да го направи. Само дето не е знаела за нарушенията на строителния кодекс тук.

Брадли започва да измъква пихтиестата маса с пинцети.

— Късчета от квитанции, ъгълче от карта за метрото, билет за кино — изрежда той, за да чуят околните. — Изглежда, е прочистила мястото, преди да се махне, и се е отървала от всичко излишно. — Разделя внимателно още парченца. — Списък за пазаруване… може да е от полза, ако се наложи да сравняваме почерка, ако открием…

Млъква, загледан в парче хартия, овъглено малко по-малко от останалите.

— Седем цифри, написани на ръка: 9. 0. 2. 5. 2. 3. 4. Не е всичко. Останалото е изгоряло.

Вдига късчето хартия пред групата, но знам, че всъщност говори на мен, сякаш работата ми в разузнавателна агенция автоматично ме прави криптограф. Седем написани на ръка цифри — плюс още, унищожени — могат да означават всичко, но аз имам едно преимущество: хората от бившия ми занаят винаги се занимават с фрагменти, така че не пренебрегвам този.

Присъстващите, разбира се, започват да гадаят незабавно — банкова сметка, кредитна карта, пощенски код, IP адрес, телефонен номер. Алварес отбелязва, че няма областен телефонен код 902, и е права. Донякъде.

— Да, но ние сме свързани с канадската система — казва й Питърсън, младият детектив, — която може да дублира нашата при нужда. 902 е кодът за Нова Скотия. Дядо ми имаше ферма там.

Брадли не отговаря, гледа ме, все още очаква мнението ми. От горчив опит знам, че не трябва да казвам нищо, ако не съм абсолютно сигурен, така че само свивам рамене — което означава, че той и всички останали могат да продължават нататък.

Всъщност мисля за стенния календар, който не ми дава покой от момента, в който го видях. Според етикетчето с цената на гърба струва четирийсет долара в книжарница „Рицоли“, която обслужва богати клиенти, а това са много пари за календар, който никога не използваш като календар. Тази жена очевидно е много умна и ми минава през ум, че за нея това изобщо не е било календар, че може би се е интересувала от древните останки.

Последните десет години работих в Европа и макар че отдавна не съм пътувал толкова далече на изток, съм почти сигурен, че 90 е телефонният код на Турция. Ако прекарате и ден в тази страна, ще си дадете сметка, че там има повече древни гръцки и римски руини отколкото където и да било другаде по света. Ако 90 е кодът на страната, възможно е следващите цифри да са районен код и част от телефонен номер. Без някой да забележи, излизам и се насочвам към тихо място в сутерена. Обаждам се по мобилния си телефон на телефонна компания „Веризън“ — искам да науча повече за телефонните кодове на Турция.

Докато чакам телефонната компания да се обади, поглеждам часовника си и с ужас си давам сметка, че вече трябва да е съмнало — минали са десет часа, откакто портиерът, повикан да отстрани проблем с електричеството в съседната стая, е отключил стая 89, за да стигне до някакви кабели. Не е чудно, че всички изглеждат уморени.

Най-накрая се свързвам с бюрото за връзка с клиентите на „Веризън“ — жена със силен акцент, която предполагам е някъде в Бомбай, и установявам, че паметта ми е добра — 90 наистина е телефонният код на Турция.

— А 252? Това също ли е телефонен код?

— Да. За провинция… Нарича се Мугла или нещо подобно — казва тя, след като е положила усилия да го произнесе правилно. Турция е голяма страна — по-голяма от Тексас, с население от повече от седемдесет милиона — и името Мугла не ми говори нищо. Отварям уста, за да й благодаря, но тя ме изпреварва:

— Не знам дали ще е от полза, но тук пише, че един от главните градове е на егейското крайбрежие и се нарича Бодрум.

Думата пуска токов удар в тялото ми, вълна страх, който не е намалял никак дори след толкова много години. Тя казва Бодрум — и вълните изхвърлят името на брега като останка от някакво корабокрушение.

— Така ли? — отвръщам спокойно и продължавам да се боря с вихрушката от мисли. След това частта от ума ми, която се занимава с настоящето, ми напомня, че в разследването съм само гост, и изпитвам облекчение — не искам да имам нищо общо с онази част на света никога повече.

Връщам се в стая 89. Брадли ме вижда и му казвам, че според мен цифрите от листчето наистина са част от телефонен номер, но не бих се занимавал с Канада. Обяснявам му за календара и се оказва, че и той е мислил за него.

— Бодрум. Къде е Бодрум? — пита.

— Трябва повече да пътуваш. В Турция. Един от най-модните летни курорти на света.

— А какво ще кажеш за Кони Айланд? — пита той с абсолютно сериозна физиономия.

— Почти същото — отговарям и си представям пристанището, препълнено с екстравагантни яхти, елегантните вили, малкото минаре, сгушено в подножието на хълмовете, кафенетата с имена като Mezzaluna и Oxygen, окъпани в хормони и капучино по десет долара.

— Бил ли си там? — пита Брадли. Клатя глава — има неща, за които правителството не ми позволява да говоря.

— Не — лъжа. — Защо й е да се обажда на някого в Бодрум? — чудя се на глас, за да сменя темата.

Брадли свива рамене — не иска да гадае, замислен е.

— Якият младеж също е свършил добра работа — казва и сочи Питърсън в другия край на стаята. — Това, което Алварес е намерила в сейфа на мениджъра, не е студентска карта. Името е измислено, разбира се, но картата е от Нюйоркската библиотека.

— О, чудесно — казвам, без особен интерес. — Имаме интелектуалка.

— Всъщност не — отвръща той. — Според базата данни на библиотеката през последната година е взела само една книга. — Млъква и вперва поглед в мен. — Твоята.

Аз също го гледам втренчено, останал без думи. Нищо чудно, че е толкова замислен.

— Чела е книгата ми? — успявам да измъдря накрая.

— Не само я е чела, изучавала я е — отговаря той. — Както каза, не си виждал такъв професионалист. Сега знаем защо — извадените зъби, антисептичният спрей… всичко това е от книгата ти, нали?

Бърча вежди, защото си давам сметка какво означава това.

— Използвала е похвати от различни случаи, чела е книгата ми като наръчник — как да убиеш човек, как да прикриеш следите си…

— Именно — казва Бен Брадли и за първи път от дълго време се усмихва. — Само искам да кажа: благодаря. Сега ще преследваме твоя имитаторка. На най-добрия на света.