Тери Хейс
Аз съм пилигрим (97)

32.

Кацнах в Бодрум призори. Нямах багаж и с подновена виза в паспорта, плюс значката ми от ФБР, минах през граничната проверка без бавене. Излязох от терминала, намерих колата си на паркинга и подкарах по шосе D330 към Бодрум.

Всичко беше наред в продължение на петнайсет минути. После, въпреки ранния час, попаднах в задръстване от големи камиони, туристически автобуси и безброй турски коли, които надуваха клаксони от безсилен гняв. Излязох от пътя при първа възможност и се насочих на югозапад, към морето, сигурен, че рано или късно или ще се добера до Бодрум, или ще се върна на главния път.

Не стана точно така — попаднах в пуст район, осеян със свлачища и срутени скали, дълбоки пукнатини и ронливи зъбери. Мястото беше опасно и дори дърветата растяха накриво в ронещата се почва, като че ли знаеха, че са пуснали корени в земетръсен разлом. Турция е в силно сеизмичен регион и големи площи от южното крайбрежие са нестабилна земна маса.

Стигнах до кръстовище, свих наляво, ускорих по един завой и веднага осъзнах, че вече съм бил на това място. И като психолог не мога да кажа, дали стана случайно, или ръката на подсъзнанието е насочила решението ми да отида там — знаех само, че малко по-нататък по шосето ще видя морето, а още малко по-нататък ще открия останките на корабокрушението.

Както очаквах, стигнах до морето — бушуваща маса течения, която се блъскаше в камъните — и подкарах по ръба на стръмния бряг. Напред видях скалния отвес, край който паркирах колата си преди толкова много години, като млад агент.

Спрях край изоставен павилион, слязох и приближих ръба на скалите. Мерките за безопасност — така да се каже — се изчерпваха с една изпочупена ограда. На нея имаше табели, ОПАСНО ЗА ЖИВОТА, на четири езика.

Макар че вече почти никой не идваше на това място, някога — много отдавна — то е било много популярно както сред туристите, така и сред археолозите. Честите земетресения и свлачища обаче в крайна сметка бяха прелели чашата, павилионът бе останал неизползван, а туристите и археолозите бяха открили други места, по-безопасни. Жалко, защото мястото беше невероятно красиво.

Спрях близо до оградата и погледнах към скалите. Каменни стъпала и останки от древни постройки се спускаха странно към връхлитащото море. Отстрани се виждаха мраморни колони, части от портали и останките от римски път. Водорасли и изхвърлени от морето плавеи бяха пръснати сред руините, а хилядолетните пръски бяха покрили всичко със сол, която придаваше на повърхностите призрачен гланц.

Малко по-навътре, под водата, съвсем ясно се виждаха очертанията на голям площад. На скалист израстък се виждаше класическа арка и през свода й минаваше слънчева светлина — наричаха я Вратата за никъде — и неуморното море се плискаше напред и назад по широка мраморна платформа, вероятно под на голяма обществена постройка.

Това някога е било голям античен град, търговско пристанище, много преди раждането на Христа, но мощно земетресение бе разкъсало брега и бе издигнало скалите над водата. Морето нахлуло и удавило всички, които оцелели след първоначалния трус.

Тръгнах покрай оградата. От ръба се ронеха камъни и падаха долу, на поне шейсет метра. След малко стигнах до извивка в ската — тук вятърът беше по-силен, растителността още по-изкривена, а почвата още по-нестабилна, така че се наложи да се хвана за един стоманен предупредителен знак, за да не загубя равновесие. Погледнах надолу — във водата стърчеше стар дървен кей, доста намалял от последния път, когато го бях видял.

Беше построен преди години от предприемчиви рибари, които си бяха дали сметка, че е много по-изгодно да докарваш на това място туристи археолози по вода, отколкото да хвърляш мрежи и капани за омари. Основната атракция тогава не беше разрушеният град или Вратата за никъде, а един дълъг тунел, който водеше към най-хубавия — както се говореше — римски амфитеатър след Колизеума. Известен в древния свят с жестокостта на гладиаторските битки, той беше наречен Театър на смъртта.

Никога не го бях виждал — от трийсет години там не беше ходил никой освен шепа храбри археолози. Тунелът — единствен вход и изход — беше затворен с желязна решетка, след като гигантско свличане бе отворило големи пукнатини в тавана, така че дори екскурзоводите отказваха да влизат там — никой не искаше да е вътре, ако всичко това се срути.

Обаче не тази римска кланица и руините ме бяха довели до ръба на скалата. Бях дошъл заради стария кей, който събуди порой болезнени спомени.