Тери Хейс
Аз съм пилигрим (63)

49.

Два телефонни разговора. Първата извадка от „Ешелон“ показала два телефонни разговора, като и двата отговаряли на критериите за търсене по-добре, отколкото всички очаквали.

Осъществени през три дни, и двата попадали точно в предполагаемия период и макар че имало доста атмосферни смушения — вероятно поредната буря, преминаваща над планината, или вятърът, който се спуска чак от Китай — анализаторите от Агенцията за национална сигурност, осъществили приоритетното търсене по нареждане от Белия дом, били сигурни, че разговорите са проведени в радиус от няколко километра около изоставеното село.

Вероятността да са проведени и от самото село била голяма, но подобно ниво на прецизност изисквало суперкомпютрите да определят точните координати, като филтрират атмосферния шум. Освен това двамата участници — мъж в Хиндукуш и жена от телефонна кабина в Източна Турция — разговаряли на английски, макар че той не бил роден език на никого от двамата.

Докато слушали доклада на шефа на кабинета, президентът и Шепота се спогледали доволно — можело ли да е по-добре от това?

И тогава късметът ги изоставил.

Онези двамата говорели на английски, но това не било от особена полза. При първото обаждане мъжът почти не говорел — по-скоро като че ли слушал доклад. Повече говорела жената, която обаче била умна — думите й били записани предварително, вероятно на мобилен телефон. Каквото казала, било монтирано от фрази, взети от Би Би Си, Си Ен Ен и други англоезични телевизионни новинарски канали. Макар че прекъснала записа няколко пъти, за да предаде допълнителна информация, както изглеждало, нямало начин да се добие представа за възрастта, образованието й или нещо друго, което профайлърите на ФБР да могат да използват.

Съдържанието на този чудат разговор било още по-тайнствено. Половината било в кодови думи, които определено не отговаряли на останалото съдържание. Според анализа на експертите, които го проучвали, жената давала информация за някакъв медицински проблем, но самият той, изглежда, бил код за нещо друго.

Второто обаждане било още по-кратко. И тук жената била записала думите си предварително и, изглежда, давала на мъжа нещо като актуализация. Той й благодарял и в гласа му се долавяло облекчение. Говорил шест секунди, след което прекъснал разговора.

Хората в Овалния кабинет били озадачени. Започналото с толкова надежди само преди няколко минути се превърнало в лабиринт от проблеми.

Шефът на кабинета прегледал получения по електронна поща доклад още веднъж и казал, че „Ешелон“ е претърсил цялата си база данни от последните шест години, за да провери дали същият сателитен телефон не е ползван и за други разговори. Нямало нищо — само тези две обаждания, като единични атоми, зареяни в киберпространството, на практика неразгадаеми.

И все пак дори и в хаоса на гласовете, взети от новинарските емисии, имало улики. Четири думи, изречени на арабски от жената — и мъжът грубо я прекъсва на същия език — кара й се, че се е изпуснала. Значи — араби. Освен ако не е репетирано, умишлено допусната грешка, за да може този, който слуша, да стигне до определено — погрешно — заключение.

И още една следа — на фона, откъм турската страна в разговора, боботенето на трафика почти е заглушено от музика. Радиостанция или нещо. Но не съвсем — това, което прилича на музика, според специалистите не е част от записа, а влиза в разговора още в началото, преди жената да го пусне пред слушалката. Не могат да преценят какво е. В доклада е записано, че за да дадат отговор на този въпрос, ще са им нужни седмици анализи.

При нормални обстоятелства фоновият шум не би имал значение — „Ешелон“ би установил местоположението на телефонната кабина за секунди. Турската телефонна система обаче изобщо не е нормална. Човекът от „Ешелон“, разработвал софтуера, който действа като крадец от местните телефонни центрове в страната, не бил взел предвид лошото качество, нелегалните абонати, недокументираните ремонти, тайнствените промени в кабелите, за да се избегне плащането на сметките, корупцията и непрекъснатите технически проблеми. Системата успяла единствено да стесни възможното местоположение на кабината до центъра на малък град — според доклада жената отговорила на позвъняването някъде в радиус от седем километра, като край нея имало трафик и се чувала музика.

— Ами разпознаването на глас? — попитал президентът за най-строго секретната способност на „Ешелон“. Май бил дори по-уморен, отколкото изглеждал.

— Жената не говори достатъчно дълго, за да вземат проба — обяснил шефът на кабинета и погледнал по-нататък в доклада. Хвърлил поглед и към тримата секретари, защото бил наясно, че те нямат достъп до най-дълбоките тайни на „Ешелон“.

— Системата има нужда от минимум шест секунди. Тогава сравнява елементи от гласа с над двеста милиона други гласове — на терористи, престъпници, бунтовници — информация, събирана от бази данни по целия свят — обяснил той и се оживил. Обичал технологиите. — Обаче това е само началото. Истинският удар е в това, че може да превърне всяка сричка, всеки звук в цифров…

— Достатъчно — прекъснал го Шепота и го изгледал малко особено. Още една дума и по силата на закона за Националната сигурност би могъл да стане и да го удуши.

— Ами мъжът? — добавил. — Имат ли шест секунди с неговия глас?

— Да, разполагат с достатъчно материал — отговорил шефът на кабинета, все още смутен заради шамара от директора на националното разузнаване. — Но няма съответствие — няма дори близки подобия на гласа му — на английски или арабски. Пише, че е неизвестен за никоя база данни на разузнаването или правоохранителните органи.

Това накарало Шепота да се разтревожи сериозно. Не искал да го споделя с президента и останалите, но никоя разузнавателна агенция по света не е в състояние да се справи с недамгосано добиче. Откъде започваш да издирваш човек, който няма минало, няма досие? Шепота не бил попадал на такъв през живота си — не и истински — и нямал желание да попада.

Останалите забелязали безпокойството на иначе спокойното му лице и в последвалата неловка тишина осъзнали, че късметът им е бил дотук.

Президентът първи се овладял и показал лидерството, от което имали нужда. Обяснил им, че след часовете разочарование и пропаднали надежди разполагат с едно нещо — някъде в Южна Турция има жена, която познава този човек и която е разговаряла с него. Дала му е информация, която изглежда много важна. Иначе защо той би си правил труда да се свързва с нея в разгара на пробите с вируса, който е синтезирал — забележително постижение само по себе си? И не един, а два пъти. Всеки, който е достатъчно умен, за да създаде смъртоносен вирус, би си дал сметка, че е много вероятно някой да го чуе. Тогава защо го е направил? Кое е било толкова важно? И по-същественото — коя е жената?

— Значи… отиваме в Турция — казал в заключение. — Как?

Разбира се, секретарите по отбраната, вътрешната сигурност и държавният — Бандата на тримата, както ги наричал Шепота наум — се обявили едва ли не за нахлуване на Пета армия и Средиземноморския флот и превземане на плажовете. Президентът обаче успокоил топката.

— Имаме цел — казал. — Ако отидем там, ако окупираме района, тази жена ще се изплаши и ще изчезне в Сирия, Саудитска Арабия или Йемен — където поиска, — в някоя дупка, където никога няма да я открием.

Познавал грешката на Джордж Буш при преследването на Осама бин Ладен: да атакуват зоната в Тора-Бора. Броят на хората на терен и съперничеството между агенциите тогава подкопаха операцията напълно. В края на краищата Осама беше обезвреден вследствие на старомодната разузнавателна работа.

— Какво ще кажеш, Шепот?

— Съвсем точно казано — ефективността на всяка операция е обратнопропорционална на броя на хората, които участват в нея — казал Шепота, готов да воюва с Бандата на тримата, ако се наложи. — С такива неща се занимават агентите ни под прикритие всеки ден — поне най-добрите сред тях. Ще изпратим следотърсач и ако е достатъчно добър и ако имаме късмет, той ще открие достатъчно, за да решим проблема.

Бандата на тримата мълчала, вероятно все още изпълнена с мечти за масирани операции и военни сили.

— Кого да изпратим? — попитал президентът.

— Не знам — отговорил Шепота и това била причината президентът да го уважава толкова — бил един от малкото във Вашингтон, способен да признае, че не знае нещо. — Ще се свържа с вас по-късно.

Същото минало през главите на всички. Един човек, и толкова, следотърсач в чужда страна. Не е работа за човек, който се страхува от мечки. Който се страхува от мечки, да не ходи в гората.

Шестимата в Овалния кабинет решили, че няма какво повече да направят, докато чакат Шепота. Самият той станал и събрал всички материали от „Ешелон“, които шефът на кабинета бил оставил на малката масичка — не искал да са на показ повече от необходимото. Когато пазителите на голямата тайна се насочили към вратата, една последна мисъл хрумнала на президента и той попитал Шепота:

— Къде по-точно в Турция?

Шепота прелистил доклада от „Ешелон“ и отговорил:

— В провинция Мугла. Градът се казва Бодрум.