Тери Хейс
Аз съм пилигрим (185)

48.

Първо прочетох писмото на Брадли. Пишеше, че веднага щом излязъл от къщата на бавачката, тя се обадила на полицията и казала какво се е случило.

Понеже работела за Кумали, не било проблем да убеди полицаите, че казва истината. Не било особено трудно да открият чернокож американец — след като го включили в бюлетина за издирваните лица, обикновена патрулка го прибрала още преди да стигне до хотела. Проснали го на капака, обезоръжили го и го закарали в управлението. Страхувал се от най-лошото — някакъв турски вариант на усъвършенстван разпит, — обаче в този момент около Театъра на смъртта забушувал адът.

Американски хеликоптери от Средиземноморския флот вече били изпратени от президента — не за да ме вземат, а за да задържат Сарацина и да съберат доказателства. Гроувнър се обадил на президента на Турция, информирал го за приближаването им и му казал, че са открили търсения човек. В резултат в района на руините били изпратени хора от МИТ и турската армия, край брега пуснали котва разрушители от турския флот, американски хеликоптери кацнали на плажа, около двеста души военни и агенти на разузнаването влезли в амфитеатъра и била дадена заповед Брадли да бъде оставен на трупчета, докато не се изясни ситуацията.

След пет дни в килия — и след пряка молба, отправена от Гроувнър към турския президент — Брадли бил освободен и паспортът му бил върнат. Прибрал се в хотела и провел сълзлив телефонен разговор с Марси, която — веднага щом се съвзела — го попитала кога ще се прибере.

„След няколко дни“ — отговорил той.

„Какво!?“ — изплакала тя.

Ченге до последно, той нямал намерение да си тръгне, преди да организира екстрадицията на Камерън и Ингрид за убийството на Додж и жената в „Истсайд Ин“. На следващата сутрин, по-малко от дванайсет часа след освобождаването му, отишъл в полицията и влязъл в кабинета на Кумали. Хайруниса му казала, че шефката й още дава показания, и май се придържала към версията, която й бях препоръчал — така че Бен поискал да се срещне с този, който отговаря за разследването на убийството. След няколко телефонни разговора младокът с излъсканите ботуши го завел до луксозния кабинет на шефа на полицията.

Спомнях си го — видях го, когато половината му хора ме гониха из цеха за ремонт на яхти вечерта, когато размазах Смукача по бетона. Началникът беше малко над петдесет, едър и червендалест, с добре поддържана кожа и оформен мустак, а златните копчета на внушителната му униформа заплашваха да се скъсат всеки момент. Въпреки одеколона, с който се пръскал, миришел на пот и не мога да кажа, че думите на Бен ме изненадаха.

Пишеше, че началникът бил получил пространни юридически възражения от адвокати, които се явили от името и на двете, Камерън и Ингрид — както и очаквах, веднага след разговора си с мен те се бяха обзавели със защитници. Началникът казал, че тези възражения го накарали лично да прегледа всички улики.

„Естествено, наложи се да отстраня всичко, което се предполага, че е представено от лицето, нарекло себе си Дейвид Броуди Уилсън. Той не е служител на ФБР и е влязъл в страната с фалшива самоличност. Както знаем, той е имал свои собствени причини да комплицира и удължи разследването. Собственият ми преглед ме убеди, че работата на турските детективи е отлична, както винаги. Ясно е, че първоначалната им версия е коректната. Става дума за трагичен инцидент“.

Бен го гледал стъписано, но турчинът сякаш не забелязвал. Усмихнал се, запалил нова цигара и разперил широко ръце.

„Разбира се, не исках да правя тази преценка сам, така че представих уликите и възраженията на адвокатите на един от нашите най-уважавани местни съдии. Той също не видя причина да задържаме двете жени и останалите свидетели повече. Предложи — и аз се съгласих — да им върнем паспортите и да ги освободим под гаранция, в случай че се появят нови доказателства“.

„Да ги освободите?! — попитал Бен. Приел го тежко, отново бил защитник на мъртвите. — Колко е гаранцията?“

Турският полицай опитал да се отърве от него: „Десет души са… не съм сигурен… трябва да проверя документите…“

„Колко!?“ — настоял Бен, без да крие гнева си.

Началникът престанал да се прави на учтив и изръмжал: „Двеста хиляди долара на човек“.

Общо два милиона долара! Цяло състояние — но не и за Камерън. Нямало нужда Бен да пита какво е направила — разбира се, че е платила подкупа и е купила свободата им.

„Кога заминаха?“ — попитал Бен отчаяно.

„Преди три дни. Качиха се на голямата яхта и след час отплаваха“.

„Ами ако се появят «нови доказателства»? Какво ще правите тогава?“ — попитал Бен горчиво.

„Ще им пишем и ще ги помолим да се върнат. Както казах обаче, сигурен съм, че това няма да е необходимо“. Според Бен човекът направо се усмихвал.

Както казах, това не ме изненада — след като се оказа, че ФБР не е в схемата, въоръжени с резултатите от моята работа шефът на полицията в Бодрум и корумпираният съдия се бяха погрижили да притиснат Камерън в ъгъла и след това бяха направили това, което са правили отоманските им предшественици от поколения — подложили са шепа.

Бен пишеше, че нямало какво повече да направи — двете извършителки били напуснали Бодрум, а благодарение на платените от Камерън гаранции всички свидетели също се били пръснали по света. Помислил си, че може би ще успее да поднови разследването в Ню Йорк, но като реалист си давал сметка, че с ограничените ресурси и след като едната убийца официално е вписана сред жертвите в Световния търговски център, няма голяма надежда, ако двете жени не се върнат в Америка. При толкова много пари определено нямаше да им се наложи да се връщат — можеха да пътуват по света до края на дните си.

Седях неподвижно няколко минути и мислех за двете жени и престъпленията им, но дори и тогава не си спомних. Да, забележката на Ингрид, че не съм наясно и с половината от това, което става, изобщо не ми дойде наум.