Тери Хейс
Аз съм пилигрим (12)

12.

Пак мислех за нея, когато излязох през вратата на Clement Richeloud & Cie и ме огря женевското слънце. Разбира се, бих могъл да изпитам някакво съчувствие към Маркус Бюхер и дъщеря му, но винаги си спомнях, че тъкмо швейцарските банкери като Бюхер и фамилията му са помагали да се финансира и подкрепя Третият райх.

Не се съмнявам, че майката от снимката и милионите други семейства, натоварени във вагони за добитък, с радост биха разменили случилото се с тях за няколкото часа притеснения на Бюхер. Точно както каза Бил преди толкова много години — важно е да гледаш нещата в перспектива.

Замислен за тъмната история около такава голяма част от скритото богатство на Женева, излязох на улица „Рона“ и свих вдясно, спрях близо до входа към стария град и се обадих по криптиран телефон до един гръцки остров.

Банковите документи в куфарчето, което сега беше заключено с белезници за китката ми, представляваха смъртната присъда на Христос Николаидис, а в света, който обитавах, няма обжалвания и отлагания на изпълнението в последната минута. Оказа се, че екзекуцията му не е грешка, но начинът, по който я осъществих, определено беше.

На Санторини очакваха обаждането ми петима убийци — трима мъже и две жени. Със синьото си пристанище, ослепително белите къщи, накацали по склоновете, и магаретата, които разхождаха туристи нагоре, към елегантните бутици, това е един от най-красивите острови на Гърция.

Облечени с бермуди и тениски, хората от екипа бяха невидими сред останалите хиляди туристи, които посещават острова всеки ден. Оръжията бяха във фотографските им чанти.

Месеци преди това, когато тайнствената фамилия Николаидис влезе в полезрението ни, вниманието ни бе привлечено от ледоразбивача Arctic N. Регистрираният в Либерия стометров кораб, способен да издържи на практика всякакви атаки, беше превърнат с цената на огромни разходи в луксозен круизер, с хеликоптерна площадка и гараж за ферари на борда. Предполагаше се, че това чудо е предназначено за суперелитния чартърен бизнес по Средиземноморието, но — удивително — винаги имаше само един клиент — Христос Николаидис, който водеше антуража си от красавици, навлеци, бизнес партньори и бодигардове.

През цялото лято следихме кораба със сателит и докато бяхме в Грозни и Букурещ, за да преследваме предатели и наркодилъри, наблюдавахме как безкрайното парти се мести от Сен Тропе към Капри и накрая до кухината от вулканичен кратер, която оформя пристанището на Санторини.

Корабът остана там — Николаидис и гостите му всеки ден се местеха от палубите на кораба в ресторантите и нощните заведения на града и обратно.

Междувременно, на половин континент оттам, аз чаках на един уличен ъгъл в Женева да отговорят на позвъняването ми. Когато отговориха, казах на мъжа, седнал в кафене на един хълм, само четири думи:

— Ти ли си, Рено?

— Имате грешка — отговори той и прекъсна. Жан Рено е името на актьора, който изигра ролята на наемния убиец във филма „Леон“, и шефът на екипа в кафенето знаеше, че споменаването му означава смърт.

Кимнал на колегата си, който веднага се обадил на другите трима агенти, и се смесили с тълпите туристи другаде. Петимата се срещнали близо до красивия бар и ресторант „Растони“ — не се отличавали по нищо от обикновена група заможни европейци, които се събират на обяд. Основни стрелци на групата бяха двете жени и това, боя се, беше моя грешка.

Моите така наречени туристи влезли в ресторанта малко след два, когато той все още бил пълен с клиенти. Трима заговорили претрупания от работа управител, за да им намери маса, а жените отишли на бара уж за да проверят грима си в огледалата отзад, но всъщност за да определят в отражението точното положение на посетителите.

Христос и хората му — охрана от трима албанци плюс група „кукли“, с каквито майка му вероятно го е предупреждавала да не дружи — седели на маса, от която виждали пристанището.

— Всичко готово? — попитала една от нашите жени колегите си мъже на приемлив италиански, с въпросителна интонация, но всъщност като заявление. Мъжете кимнали.

Жените разровили чантите си, отместили настрана червилата и гримовете, извадили калъфите с фотоапаратите. После измъкнали оръжията, пистолети SIG P232, от неръждаема стомана, и се обърнали.

Гардовете на Христос с техните джинси, прилепнали тениски и чешки картечни пистолети не са имали шанс срещу истински професионалисти. Двама изобщо не разбрали какво се случва — просто чули звук от трошене на кости, когато куршумите пробили главите и гърдите им.

Третият гард успял да се изправи, при което единственото, което постигнал, било, че се превърнал в по-голяма мишена. Това показва колко е бил подготвен. Улучили го с три куршума, което всъщност е било излишно, защото още първият изкарал сърцето му през гърба.

Както обикновено при подобни ситуации, всички се разпищели и разкрещели — без абсолютно никакъв резултат. Един от тях бил Христос. Вероятно е опитал да овладее положението. Изправил се и бръкнал под ризата си, за да извади беретата, която обикновено носеше в колана си.

Подобно на доста други, които се мислят за големи професионалисти, той не беше минал истинско обучение и явно е смятал, че е достатъчно да държи предпазителя на пистолета си вдигнат. В паниката на истинската престрелка, при ваденето на оръжието, сложил показалеца си на спусъка и се прострелял в бедрото. Изтръпнал от болка и унижение, решил да се обърне към нападателите. Видял двете жени на средна възраст, застанали леко разкрачени, които — ако е имало оркестър — биха приличали на госпожи, готови да се впуснат в танц.

Вместо това обаче те стреляли отново, от шест-седем метра, всяка по два куршума. Повечето жизненоважни органи на господин Христос — включително мозъкът му — престанали да действат още преди трупът му да се свлече на пода.

Веднага след това петимата агенти засипали огледалата с куршуми, вдигнали впечатляващ шум и засилили паниката до максимум. Ужасените посетители хукнали към изхода, японски турист опитал да заснеме всичко с телефона си, а рикоширал куршум попаднал в задните части на една от придружителките на Христос. Както нашите агенти ми казаха по-късно, по облеклото на тази жена можело да се съди, че задникът я е болял така и друг път, но сега нямало кой да й плати.

Тази рана беше единствената съпътстваща щета — доста добро постижение предвид многото хора в ресторанта и непредсказуемостта на всяко убийство.

Агентите прибрали оръжията си, изхвърчали през вратата сред паниката, изкрещели някой да извика полиция. Събрали се на предварително уговорено място — малък настлан с калдъръм площад — и се качили на четири мотора „Веспа“, с които се снабдили, след като платили сериозна сума на местен сервиз. След това се спуснали към пристанището по тесните улички, а шефът на екипа се обадил по мобилния си телефон, за да извика моторниците, чакащи в съседния залив.

За три минути убийците стигнали живописната въжена линия, която предлага много побърза възможност за спускане по склона от магаретата. Спускането от 400 метра отнема по-малко от две минути и когато екипът стигнал в подножието, моторниците вече приставали на кея. Били изминали половината път до съседния остров, когато полицията най-накрая пристигнала в ресторант „Растони“.

Гръцките ченгета с удивление научили, че Христос, първородният обичан син на Патрос Николаидис, бил застрелян от две дами по бермуди и с тъмни очила „Шанел“. Това беше грешката ми — не самото убийство, а жените. Наистина не се бях замислял, просто изпратих най-добрите да свършат работата, но както съм имал възможност да се убеждавам многократно, предположенията, които вземаме за истина, неизменно ни препъват.

В селата на Северна Гърция, където решенията се вземат само от мъжки съвети, фактът, че за убийството са изпратени жени, вероятно се възприемаше по-зле от самото убийство. Възприемаше се като обида. За стареца вероятно това бе все едно убийците му казват, че синът му е такова нищожество, че дори не заслужава да го убие мъж.

Може би Патрос, безмилостният трафикант и баща, би излязъл от имението си, за да търси възмездие и бездруго, но сега, като научи какви са били обстоятелствата, вече ставаше дума за мъжко достойнство и чест — да оставим настрана факта, че в миналото му не се забелязваха подобни неща. Реши, че просто няма избор.

Освен това агентката ни бе сгрешила за другата случайна жертва — оказа се, че това е по-малката сестра на Христос, въпреки облеклото. Както щях да науча по-късно, тогава, в ресторант „Растони“, бил един от редките моменти, когато била трезва и не била дрогирана. Докато останалите посетители бягали към изходите, тя пълзяла по изпочупените стъкла, за да стигне до брат си — умолявала го да не умира.

Осъзнала, че няма полза, взела мобилния си телефон и се обадила. Не на някой от многобройните си секс партньори, а на единствения истински мъж в живота й — нейния баща. В резултат Патрос и фалангата му от албанци научи преди мен какво са направили хората ми онзи следобед.

Аз продължавах да стоя на ъгъла край Стария град в Женева и научих десет минути след него. Беше есемес, който ме информираше каква е цената на диска с филма „Леон“ от Амазон — означаваше, че Христос е мъртъв, че екипът е в безопасност на лодките, че няма признаци да ги преследват. Прибрах телефона и си погледнах часовника — бяха минали осемнайсет минути, откакто бях дал сигнал операцията да започне.

Междувременно позвъних на различни по-малки екипи да арестуват разкритите шестима предатели и сега събитията, започнали преди толкова години на Червения площад, най-накрая щяха да приключат. Предполагам, бих могъл да си позволя момент на тихо тържествуване, да се насладя на победата, но съм склонен да подлагам всичко на съмнение — винаги се опасявам.

Когато наместих куфарчето си — анонимен млад бизнесмен излиза от сянката сред безликия чуждестранен свят — си мислех за един покоен оратор и писател. Според Едмънд Бърк проблемът с войната е, че тя обикновено изяжда самите неща, за които се воюва — справедливост, морал, човечност, и нямаше как да не се замисля колко много пъти бях действал в нарушение на най-дълбоките ценности на нашата страна — за да ги защитя.

Замислен, се запътих към малкия мост през реката. От края на Стария град до хотела, в който бях отседнал, има осемстотин крачки. Осемстотин крачки, около четири минути — това дори не е мигване в сравнение с историята — и въпреки това се оказа, че в същия този момент неколцина побъркани са поели живота ни в свои ръце.