Тери Хейс
Аз съм пилигрим (5)

5.

Ако искате да знаете истината, книгата ми, която е за техниките за разследване, е доста мистериозна — от тези, доколкото мога да кажа, които правят на пух и прах всякакви издателски теории — след като я оставят, повечето хора не са в състояние да се върнат към нея.

Все пак сред тесния кръг на професионалистите, за които беше предназначена, предизвика сеизмичен трус. Материалът достигаше до границите на технологиите, на науката, дори на достоверността. При по-внимателно вглеждане обаче дори най-закоравелите скептици не можеха да поддържат съмненията си — във всеки от случаите, които цитирах, бях включил онези дребни подробности, онази странна патина от обстоятелства и мотивация, които позволяват на добрия детектив да отдели истинското от фиктивното.

Ден след излизането на книгата в затворения свят на топследователите се изви вихрушка от въпроси. Как така, дявол да го вземе, никой не е чувал за тези случаи? Бяха като комюникета от друга планета — с променени имена, разбира се, за да се защитят виновните. И, още по-важно, кой по дяволите я е написал?

Нямах намерение да оставя някой да научи. Поради предишната си работа имах повече врагове, отколкото ми се искаше да си мисля, и не желаех някоя сутрин да запаля двигателя на колата си и да се превърна в шепа космически прах, който прави кръгчета около луната. Ако някой читател на книгата реши да се поинтересува от така наречения автор, ще открие единствено мъж, умрял неотдавна в Чикаго. Едно е сигурно — не я написах за слава или пари.

Казвах си, че съм го направил, защото съм разкривал убийства, извършени от хора, действащи на границата на човешката изобретателност, и защото смятах, че другите следователи ще решат, че новите техники, които съм прилагал, са полезни. И това беше така — до някаква степен. На по-дълбоко ниво аз все още съм млад — с надежда за нов, истински този път, живот пред себе си — и мисля, че книгата беше нещо като обобщение, като сбогуване с предишното ми битие.

Четиринайсет години бях част от най-секретната разузнавателна организация на страната ни: тя действа дотолкова дълбоко в сянка, че само шепа хора знаят за съществуването й. Задачата на агенцията ни беше да служи като полицай на разузнавателната общност в страната, да бъде нещо като вътрешен отдел. До тази степен, може да се каже, съществуването ни представляваше нещо като завръщане към средните векове. Ние бяхме ловците на предатели.

Макар че броят на хората, работещи в двайсет и шестте публично обявени — и осемте неназовани — американски разузнавателни организации е класифицирана информация, може основателно да се предположи, че в тази орбита работят около сто хиляди души. При толкова голям контингент престъпленията, които разследвахме, покриваха целия сектор — от държавна измяна до корупция, убийства, изнасилвания, търговия с дрога и кражби. Единствената разлика е в това, че някои от извършителите бяха сред най-умните и най-ловките професионалисти на света.

Групата, натоварена с тази елитна и строго секретна мисия, е създадена от Кенеди в началото на управлението му. След един особено тежък скандал в ЦРУ — подробностите все още са засекретени — той явно решил, че членовете на разузнавателната общност също страдат от човешки слабости, както и населението по принцип. Може би дори повече.

При нормални обстоятелства ФБР би действало като следовател на сенчестия свят — обаче под парфюмирания юмрук на Дж. Едгар Хувър тази организация е била всичко друго, но не и нормална. Да му се даде власт да разследва „призраците“ би било все едно да пуснеш Саддам да прави каквото си иска в оръжеен завод. Поради тази причина Кенеди и брат му създават агенция, която поради отговорностите си разполага с безпрецедентни правомощия. Това става със заповед на президента и резултатът е една от само трите агенции, които са подчинени пряко на президента и не подлежат на контрол от Конгреса. Не си правете труд да питате за другите две — споменаването на имената им е забранено със закон.

В разредената атмосфера, която обитават допуснатите до най-високите степени на секретност, хората първоначално се отнасяли с недоверие към новата агенция и високо отговорната й мисия. Умилени от собственото си остроумие, започнали да я наричат Единайсета въздушна дивизия — с други думи, високо мобилна група. Малцина са очаквали да се получи нещо, но с времето агенцията си създала впечатляваща репутация и вече никой не я намирал за толкова смешна.

Сякаш по уговорка, част от името постепенно отпаднало и в един момент цялата разузнавателна общност наричаше агенцията само Дивизията. Трябва да кажа, че мнозина от работещите там бяха брилянтни, и това не е суета. Налагаше се да е така — сред обектите на агенцията бяха някои от най-добре обучените конспиративни оператори от сенчестия свят. След години обучение тези мъже и жени знаеха как да се прикриват и как да отблъскват удари, как да казват довиждане и да не оставят никакви следи след себе си, да упражняват въздействието си върху всичко, но отпечатъци от пръстите си — върху нищо. В резултат тези, които опитваха да ги заловят, трябваше да са по-добри от тях. Натискът ловците да се движат крачка пред улова на моменти беше непоносим и не е чудно, че броят на самоубийствата в Дивизията беше най-голям сред всички американски агенции, с изключение на пощите.

Привлякоха ме в това елитно подразделение, когато бях последна година студент в Харвард, без дори да разбера какво се е случило. Една от вербовчиците на агенцията — приятна млада жена с хубави крака и изненадващо къса пола, която заяви, че е вицепрезидент в корпорация „Ранд“ — дойде в университета под претекст, че иска да разговаря с обещаващи млади хора.

Бях учил медицина три години, със специалност фармакология на лекарствата — наистина имам предвид специалност. Денем учех за тях на теория, а в почивните дни се отдавах на практически занимания. Бях изчел за симптомите на фибромиалгията и убедих един доктор от Бостън да ми изпише викодин^[1] — тогава преживях откровението.

Все едно всичко беше реалност, все едно аз стоях зад онова бюро и се занимавах със заболяванията — истински и въображаеми, — които тихомълком наблюдавах в чакалнята на лекарския кабинет.

Тогава си дадох сметка, че не ме интересува от какво боледуват хората, а какво ги мотивира. Отказах се от медицината и записах психология, завърших с отличие и следващата година почти подготвих доктората си.

Жената с късата пола предлагаше два пъти по-голяма заплата от всеки друг работодател и също така на пръв поглед неограничени възможности за изследователска работа и развитие. В резултат една година писах доклади, които никога нямаше да бъдат четени, съставях въпросници, които нямаше да бъдат попълвани, преди да разбера, че изобщо не работя за „Ранд“. Наблюдаваха ме, оценяваха ме, проверяваха ме, проучваха ме. Скоро късата пола стана неоткриваема.

Вместо това се появиха двама мъже — здравеняци, — които не бях виждал никога преди и не видях след това, и те ме заведоха в невзрачна постройка в индустриален район северно от централата на ЦРУ, в Лангли, Вирджиния. Накараха ме да подпиша куп формуляри, забраняващи да разкривам каквото и да било, след което ми казаха, че се обмисля възможността да заема пост в секретна разузнавателна служба, която отказаха да назоват.

Гледах ги и се чудех защо са се спрели на мен. Ако трябва да съм честен обаче, знаех отговора. Бях идеалният кандидат за подмолния свят. Бях умен, открай време бях самотник и носех дълбоки душевни рани.

Баща ми е изчезнал, преди да се родя, и никога повече не се появи. Няколко години по-късно майка ми беше убита в апартамента й в Детройт — както казах, има места, които ще помня цял живот.

Бях единствено дете и се оказах при осиновители, в Гринич, Кънектикът — двайсет акра подстригани морави, най-добрите училища, които могат да се намерят с пари, най-тихата къща, която може да си представи човек. След като попълниха семейството си, Бил и Грейс Мърдок положиха всички усилия, предполагам, но аз така и не станах сина, когото искаха.

Едно дете без родители се научава да оцелява и още в ранна възраст вече умее да прикрива чувствата си. Ако болката се окаже непоносима, изкопава в главата си пещера и се скрива вътре. За пред широкия свят опитвах да бъда това, което искаха Бил и Грейс, но накрая се оказах непознат и за двамата.

Докато седях в онази стая, близо до Лангли, осъзнах, че приемането на нова самоличност, прикриването на собствените същност и чувства, е идеална подготовка за подмолния свят.

През следващите години — докато пътувах тайно по света под различни чужди имена — установих, че най-добрите тайни агенти, с които се срещам, са се научили да водят двойствен живот много преди да започнат работа в каквато и да било организация.

Сред тях имаше мъже, самоизолирали се в свой собствен хомофобски свят, тайни прелюбодейци със съпруги в предградията, пристрастени към хазарта и наркотиците, откровени алкохолици и перверзни типове. Независимо от бремето им всички те бяха практикували дълго умението да накараш света да вярва в някаква илюзия за самия теб. Съвсем малко беше нужно, за да сложат нова маска и да служат на правителството си.

Предполагам, че двамата здравеняци са доловили нещо такова и у мен. Най-накрая стигнаха до въпросите, свързани с нарушаването на закона.

— Разкажи ни за наркотиците — настояха.

Спомням си какво каза някой някога за Бил Клинтън — никога не бил срещал жена, която да не харесва. Реших, че няма да е от полза, ако заявя, че имам подобно отношение към наркотиците. Отрекох дори бегло познаване на материята, благодарен, че никога не бях водил безразсъдния живот, който обикновено придружава употребата на забранени вещества. Бях си създал таен живот и го пазех скрит, като спазвах свои собствени правила — винаги се друсах сам, никога в барове и клубове, смятах, че увеселителните наркотици са само за аматьори, а идеята да обикалям с кола пазар за дрога на открито ми звучеше като рецепта да те застрелят.

Нямах провали — никога не ме бяха арестували или разпитвали за такива неща, — така че, след като бях изградил успешно един таен живот, сега имах увереността да изградя втори. Когато онези двамата станаха и попитаха колко време ще ми е нужно, за да обмисля предложението им, аз просто поисках химикалка.

И така, подписах Меморандум за ангажимент в една стая без прозорци в мрачен индустриален квартал и с това се присъединих към подмолния свят. И да съм се замислил за цената, която ще трябва да платя, за обикновените неща, които никога няма да преживея или споделям, определено не си го спомням.