Тери Хейс
Аз съм пилигрим (79)

14.

Минах през турските гранични власти без проблеми и когато стигнах до въртележката, куфарът ми вече беше там. Приближих и видях, че все още няма друг багаж от моя полет. Разбрах какво се е случило — бяха разтоварили куфара ми първи, за да може МИТ, турската разузнавателна служба, да го провери и да го фотографира.

Това не ме притесни. Официално бях офицер на чужда сила и беше съвсем нормално да проявят интерес към мен, но — за бога — биха могли да го направят по-професионално и да го изпратят на въртележката заедно с останалия багаж от полета ми. Огледах митническата зала и не забелязах някой да ме наблюдава. Вероятно седяха в някоя стая наблизо и ме гледаха през камерите.

Излязох от митницата спокойно, гмурнах се в море от клаксони на таксита и намерих маршрутка, с която да стигна до терминала за вътрешните полети. В сравнение с него онзи за международните полети изглеждаше пуст; тук имаше мъже с големи месингови съдове на гърбовете — продаваха ябълков чай, имаше импровизирани сергии със захарни сладки и типове, които печаха ядки на скари с дървени въглища. Нищо че беше трийсет и седем градуса и жегата те удряше като стена и че противопожарните автомобили биха се добрали дотук през трафика чак след седмица.

Застанах на опашка пред гишето на Турските авиолинии и изчаках търпеливо, докато най-накрая стигнах до млада жена с тежки златни накити, твърде много грим и забрадка, покриваща косата й — според исляма короната от почтеност на една жена. Тя взе куфара ми, замени билета ми с бордна карта и посочи изхода, през който трябва да мина.

Опашката за полета беше километрична, обаче успях да я избегна, като отидох при един от полицаите и му казах, на английски и с няколкото турски думи, които бях научил, че нося оръжие. Веднага ме придружи до кабинет без прозорци, в който седяха петима мъже с костюми, които пушеха здравата. Провериха паспорта ми, значката от ФБР и писмото от Белия дом до президента на Турция, с което нашият президент му благодареше за съдействието на ФБР по „този печален и нещастен повод“.

Този документ свърши работа. Двама от мъжете намериха количка за голф, качиха ме на нея и ме закараха до изхода за полета до Бодрум. Бях първият пътник и до излитането имаше повече от час, така че седнах и смятах да извадя лаптопа и да продължа да разучавам ролята си. Не се случи точно така.

Веднага щом седнах, вдигнах поглед към телевизионния екран, поставен на висяща стоика от тавана. Вървяха новини на турски и показваха някакви планини от Афганистан. Помислих си, че е поредната история от безкрайната война там, и щях да продължа със заниманията си, когато смениха кадъра и показаха рисунка на куфар и материалите, които са нужни, за да се направи мръсна бомба.

Тогава разбрах, че Шепота е пуснал версията за Сарацина, който опитва да се сдобие с полоний 210, и макар че нямах преки доказателства, бях сигурен, че е искал да съвпадне с пристигането ми в Турция. Не беше чудно, че агентите на МИТ провериха куфара ми толкова небрежно при кацането ми — вероятно вниманието им е било отвлечено от най-голямата история за международния тероризъм през последните години. Усмихнах се с тихо възхищение, защото това е дефиницията за добър водещ офицер — умее да оркестрира идеална примамка, която да отвлече вниманието от неговия човек.

Станах и помолих жената зад бюрото да ми даде дистанционното за телевизора. През следващия час — докато чакалнята се пълнеше с пътници — преминах през Би Би Си, Си Ен Ен, Ем Ес Ен Би Си, Ал Джазира, Скай Нюз, Блумбърг и още няколко други англоезични новинарски канала, за да проследя репортажите. Както обикновено, обемът на новината беше малък, но я повтаряха отново и отново, като всеки път се добавяше по някой нов залък, за да има какво да дъвчат водещите и коментаторите — повече от две хиляди агенти на разузнаването щели да бъдат изпратени в Афганистан и Пакистан, правителствата на Саудитска Арабия, Иран и Йемен обещали да съдействат, Белият дом обявил, че президентът ще се обърне към нацията.

Очаквах да чуя какво ще каже Гроувнър, обаче когато журналистите станаха на крака, за да посрещнат президента и камерата го показа да приближава, обявиха полета ми за последен път.

Върнах дистанционното, минах по ръкава, намерих мястото си и след петдесет минути видях тюркоазните води на Егейско море — може би най-красивата водна площ на света, — докато самолетът направи кръг и се спусна на летище „Милас“. То се намира на около четирийсет километра от Бодрум, навътре в сушата, и след като минах през ритуала на измъкване на куфара си от въртележката — този път нямаше невидима помощ от страна на МИТ, — открих къде има офис за коли под наем и отидох там.

Отне цяла вечност. Компютрите като че ли не бяха достигнали до границите на Турция — служителите попълваха всички формуляри на ръка, а после ги разнасяха до различни бюра. Паркираха фиат с четири врати пред офиса и след като с двама души от персонала успяхме да накараме навигацията да работи на английски, излязох от летището и подкарах към Бодрум. Не напреднах кой знае колко заради трафика, а когато най-накрая се изкачих на едно възвишение, разбрах защо — отпред видях колона крещящо оцветени фургони и влекачи. Циркът идваше в града — буквално.

Това не беше някакво си евтино шоу — беше „Турски държавен цирк“ и според плаката на един от фургоните представяше „сто акробати, осемдесет майстори на трапеца и четирима укротители на змии“. Слава богу, отбиха от пътя малко след летището, за да разпънат купола си, задръстването се разчисти и настъпих педала.

След десетина километра свалих стъклото и оставих вятъра да ме лъхне с аромата на борови гори и обещанието за още една смъртоносна мисия. Да, бях се оттеглил отдавна и се страхувах. Да, бях сам и се налагаше да живея в заплетена лъжа. Обаче част от мен беше толкова жива, че се чувствах опиянен.