Тери Хейс
Аз съм пилигрим (72)

7.

Докато опитвахме да вдъхнем живот на хилавата ми легенда, от дневната потърсиха Шепота. Там бяха настанени двамата специални съветници — и двамата имаха достъп до секретни материали, което им даваше право да работят с повечето правителствени документи.

Шепота отиде при тях за малко и се върна с папка, пристигнала преди минути от Държавния департамент. Съдържаше описание от десет абзаца — кратко, схематично, будещо тревога — за смъртта на американски гражданин в Бодрум преди няколко дни.

Беше умрял млад човек, но трябва да призная, за нас новината беше добре дошла — подобна смърт легитимираше интереса на ФБР.

Шепота ми подаде папката и макар че името на жертвата беше най-отгоре, не го погледнах. Вниманието ми привлече последният абзац — пишеше, че приятелите и познатите му го наричали Додж.

— Додж? Защо Додж? — попитах.

— Като колата — отговори Шепота. — Бил е на двайсет и осем години и е наследил автомобилната империя. Бил е милиардер. Мисля, че приятелите му биха могли с основание да го наричат и Щастливеца.

— Не е чак такъв щастливец — отбелязах и продължих да чета. Според доклада той и жена му били отседнали в една от къщите на скалистия бряг, известна като Френската къща, и той или се подхлъзнал, или скочил, или бил блъснат от брега на скалите, на около четирийсет метра по-долу. Лодки и водолази вадили тялото от бушуващото море цели два часа.

— Не мисля, че ще е погребение с отворен ковчег — подхвърли Шепота, когато разгледах приложените снимки и оставих папката.

Нямаше доказателства и може би бях склонен да търся връзки там, където такива няма — признавам, че си падам по конспиративните теории, — но нямаше как да не се зачудя дали няма връзка между парченцето хартия, открито в канала на „Истсайд Ин“, и обезобразеното тяло на един милиардер.

— Ще заложиш ли? — попитах и се обърнах. — Има ли шанс Додж и жената от Манхатън да са свързани?

Шепота беше прочел материалите по случая с жената, когато обмисляхме легендата ми, и би могъл да прецени колкото и всеки друг.

— Почти сигурно — отговори, — но не ме интересува. В момента ме интересува единствено легендата ти. Преди половин час лъскахме парче месинг и казвахме, че е злато, а сега имаме милиардер американец, загинал при съмнителни обстоятелства. Американец с добри контакти…

— Откъде знаеш, че е с добри контакти?

— Покажи ми едно семейство с толкова пари, което няма добри контакти.

— Няма семейство. Има само жена, така пише в доклада — възразих, като същински адвокат на дявола.

— Е, и? Не може да няма лели, кръстници, адвокати, попечител. Ще накарам да проверят, но при милиард долара не може да няма никого.

Беше прав, разбира се — знаех го, защото бях израснал при Бил и Грейс.

— Добре. Значи попечител или адвокат научава, че Додж е покойник. Какво следва?

— Ще поискам да му се обадят от Държавния департамент. Ще кажат, че имат притеснения около смъртта и искат някой заинтересован да поиска помощ от правителството. Адвокатът или попечителят се съгласяват…

— Да, би се получило — добавих. — Техен дълг е.

— Държавният департамент предлага да се обадим в Белия дом и да подадем формално искане — продължи Шепота. — Обажда се шефът на кабинета. Казва, че разбира — попечителят държи да се проведе качествено разследване. Това е чужда страна, може да се е случило всичко. Какво ще направи тогава Белият дом?

— Ще позвънят на ФБР да изпрати специален агент, който да присъства на разследването.

— Точно така — потвърди Шепота. — И ето го най-хубавото… Гроувнър може да се обади на турския президент лично, за да се уредят нещата. Милиард долара и името на голяма автомобилна компания — правдоподобно е да го направи.

И двамата знаехме — в този момент окончателно станах специален агент на ФБР.

— Какво име искаш? — попита Шепот.

— Броуди Уилсън — отговорих.

— Кой е той? — попита Шепота. Знаеше за какво става дума и искаше да е сигурен, че в случай на тежък разпит няма да се объркам с името.

— Покойник. Беше партньор по яхта на пастрока ми. Бил казваше, че нямало по-добър от него с платната. — Изведнъж, не можех да кажа защо, ме заля огромна тъга.

Шепота не забеляза — беше твърде зает с ролята на водещ офицер.

— Добре. Роден си на Лонг Айланд, плавал си с яхти всяка седмица, рождената дата е като твоята, най-близък родственик — овдовялата ти майка… Какво ще кажеш?

Кимнах и се напрегнах, за да запомня. Информацията беше за паспорта ми — овехтял вариант с множество печати трябваше да бъде изготвен от ЦРУ до няколко часа. Шепота вече бе вдигнал телефона — конферентен разговор с дневната, кухнята и трапезарията, — за да започне организирането и уреждането на безброй други подробности, които превръщат едно фалшиво име в реален човек.

Възползвах се от възможността да размисля — на терен, в Турция, щях да имам нужда от канал, начин да комуникирам с Шепота. Нямаше как да се свързвам с него директно — един агент на ФБР би представлявал интерес за турската версия на „Ешелон“ и несъмнено биха слушали всичките ми разговори. Ако обаче разследвам връзката между смъртта на Додж и убийството в „Истсайд Ин“, бих могъл съвсем легитимно да контактувам с отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, която се занимава със случая.

Идеята ми беше Бен Брадли да стане пощенска кутия — да получава криптирани съобщения и да ги предава между нас. Веднага щом Шепота приключи с телефона, му го обясних. Не беше убеден.

— Как се казваше този човек? — попита.

— Брадли. Бен Брадли — отговорих.

— И е надежден?

Шепота беше преминал границата на изтощението отдавна, но въпреки това лицето му се оживи, когато му разказах за Близнаците и какво е направил Бен, за да спаси човека с инвалидния стол.

— Истински патриот — завърших.

— Шейсет и седем етажа? — каза Шепота. — Този тип не е патриот. Той е проклет атлет.

Вдигна телефона и се обади да изпратят хора от ФБР да вземат Бен.