Тери Хейс
Аз съм пилигрим (42)

28.

Слязох по стълбите и тъкмо бях прекосил фоайето до средата, когато я чух.

— Скот? Скот Мърдок? Ти ли си?

Гласът беше познат, но не можех да го свържа с лице. Продължих напред — още няколко крачки и щях да съм в безопасност, да се слея с тълпата, тръгнала към изхода. Още четири крачки. Три…

Ръката й ме улови за лакътя и ме принуди да спра.

— Скот… Не ме ли чу?

Обърнах се и я познах. Носеше червената значка на членовете на комитета и си дадох сметка, че би трябвало да се досетя, че ще е тук — открай време обичаше градините. Това ги свързваше с Грейс и беше основната причина да са приятелки.

— О, здравейте, мисис Коркоран — отвърнах и се усмихнах, доколкото успях. Тя беше майка на Дезмънд, нещастника, с когото бяхме заедно в отбора по скуош в „Колфийлд“. Бях преживял доста неудобства, докато изграждахме отбора в къщата й.

— Не мога да повярвам, че те виждам. Какво правиш тук?

— Ами… дойдох… заради старото време — отговорих.

Погледът й се плъзна по сакото ми и не откри значката с името, която би трябвало да ми е осигурила достъп. Личеше си, че умира да ме попита как съм се промъкнал през охраната, но реши да премълчи.

— Заведи ме до масата за обяда — каза тя и ме улови за ръка. — Ще си поговорим за старото време, после ще те запозная със собственика. Възхитителен човек. — Понижи конспиративно глас. — Знае всичко за пазарите.

Не помръднах и добавих острота в гласа си.

— Не, мисис Коркоран, тъкмо си тръгвах. Видях каквото исках да видя.

Тя ме изгледа и в този момент осъзна, че посещението е било важно за мен.

Усмихна се.

— Прав си. Глупаво от моя страна. Зарежи собственика — ужа̀сен е, честно казано. Жена му е още по-зле и се мисли за дизайнер.

Смехът й винаги е бил крехък, като чупещо се стъкло, и не се бе променил.

Отстъпи назад и ме огледа.

— Изглеждаш добре, Скот. Изобщо не си се променил.

— Вие също, мисис Коркоран — казах и поклатих глава с престорено удивление.

Не ми се вярваше, че го казвам, но тя закима щастливо — ласкателствата и заблудите бяха част от въздуха, който дишаше. Продължихме да се гледаме в продължение на един неловък момент, без никой от двамата да знае какво да каже.

— Как е Дезмънд? — попитах, колкото да прескоча препятствието.

По изпънатата кожа на лицето й премина сянка на объркване.

— Дезмънд ли? Грейс каза, че ти е писала.

Нямах представа какво иска да каже.

— Не поддържахме контакти с Грейс. За какво да ми е писала?

— Такава си беше Грейс — каза тя и положи всички усилия да се усмихне. — Не проявяваше интерес, ако не я засяга лично. Дезмънд почина, Скот.

За момент не можах да включа — той беше здравеняк, винаги се подиграваше с всички… обаче да е покойник? Стори ми се прекалено. Тъй като аз бях аутсайдер, който не говори с никого, а него го мразеха, останалите от отбора по скуош почти винаги ни оставяха да играем двойка и аз повече от всеки друг търпях скандалите му, хвърлянето на ракети и тормоза му.

Майка му ме гледаше и бях благодарен, че не се налага да се преструвам — бях стъписан истински. Самата тя премигваше, за да задържи сълзите — а това не беше лесно предвид многото кожа, която пластичните хирурзи бяха изрязали през годините.

— Помолих Грейс да ти каже, защото знаех колко близки бяхте двамата — добави тя. — Казвал ми е колко често си се съветвал с него, и не само на корта.

Какво бил казвал Коркоран? По-скоро бих потърсил съвет от дявола. Боже мили!

— Вече можем да сме честни, нали, Скот? Ти не беше един от тях, така ли е? Дезмънд казваше, че тъкмо заради това винаги ти партнирал — че не е искал да се чувстваш отхвърлен. Той мислеше за тези неща.

Кимнах замислено.

— Малко хора виждаха тези качества на Дезмънд — казах. Какво друго можех да направя? Той беше единственият й син, за бога. — Как стана?

— Удави се. Беше сам в къщата на брега и една вечер излязъл да плува.

Познавах онзи бряг — беше опасен и денем, на светло, така че никой с всичкия си не би отишъл да плува там след залез. Започнаха да се връщат откъслечни спомени, неща, за които бях чувал — че бил отпаднал от юридическия факултет, грозни приказки за тежко пиянство, престой в клиника за възстановяване в Юта.

— Разбира се, имаше злобни слухове — добави майка му, — знаеш какви са хората, но съдебният медик и полицията бяха единодушни, че е било нещастен случай.

Спомних си, че дядо му беше изтъкнат съдия — във Върховния съд, — и предположих, че някой се е погрижил всичко да изглежда порядъчно. Ако в къщата е имало предсмъртно писмо, вероятно са го дали тихомълком на родителите му и те са го унищожили.

Бях преживял твърде много смърт за човек на моята възраст, но от това не бях получил имунитет. Винаги бях смятал, че ще съм аз, обаче Коркоран — тъпият му кучи син — си бе отишъл от този свят първи от нашия клас и заради това лицето ми вероятно бе пребледняло.

— Блед си — каза мисис Кокрън и докосна ръката ми, за да ме успокои — Не трябваше да ти го казвам така направо, Скот, обаче не знам по какъв начин бих могла да…

Преглъщаше с усилие и си помислих, че може да се разплаче, но слава богу, успя да се овладее. Вместо това се насили да се оживи.

— Ами ти? Още ли си в бизнеса с изкуство?

Скръбта не я бе извадила от равновесие — това беше легендата, която създадох за семейство и приятели, когато за първи път заминах на мисия за Дивизията. Юридически не беше допустимо никой да знае за съществуването й, така че разработвах тази легенда с месеци и директорът най-накрая я одобри.

Една неделя пристигнах в Авалон без предупреждение и казах на Грейс и Бил, че ми е писнало от „Ранд“, писнало ми е от проучвания, писнало ми е от самата психология. Обявих, че най-голямото, което са ми дали те двамата, е любовта към изкуството и в резултат напускам „Ранд“, за да започна бизнес с европейско изкуство от началото на двайсети век, като за тази цел ще живея в Берлин.

Като легенда, нищо че го казвам аз, беше добра — даваше ми възможност да пътувам навсякъде из Европа, за да се занимавам с истинската си работа и да прекъсна връзките със старите си познати, докато буквално ме забравят. И очевидно е била убедителна — след толкова много години една жена, приятелка на Бил и Грейс, ме питаше за бизнеса с изкуство.

Усмихнах се.

— Да, все още гоня картини, мисис Коркоран, все още се боричкам за препитанието си.

Тя погледна кашмирения ми пуловер, после скъпите обувки и осъзнах грешката си — от уважение към паметта на Бил се бях облякъл за случая, както подобава.

— Подозирам, че е повече от боричкане — каза тя и присви очи.

Не исках да мисли, че фиктивният ми бизнес е успешен, защото хората щяха да започнат да се питат как така не са чули нищо за него, и затова предприех почти революционната стъпка да кажа истината.

— Имах късмет — отговорих. — Може би вече се знае. Грейс ми остави малко пари.

Тя ме изгледа и каза тихо:

— Бях готова да заложа всичко, което имам, че не го е направила.

— Да, понякога се държеше много надменно — отвърнах, — но вероятно все пак е имала някакви чувства.

— По задължение е било, ако питаш мен — отговори тя рязко. — Вече са мъртви, така че не смятам, че е от значение. Грейс никога не те е искала, Скот, дори и в самото начало.

Каквито и проблеми да съм имал с осиновителката си, не бях очаквал да чуя това така директно. Питах се дали мисис Коркоран не преувеличава и вероятно на лицето ми се е изписало недоверие.

— Не ме гледай така. Чух я да го казва — около седмица след като пристигна от Детройт. Пиехме кафе ей там. — Посочи към моравата край езерото. — Бил, Грейс и аз те наблюдавахме — бавачката те беше завела до водата, за да гледате лебедите, струва ми се.

Макар и да съм бил много малък, помнех случката — никога дотогава не бях виждал лебеди и си мислех, че са най-красивото нещо на света.

— Бил не откъсваше поглед от теб — продължи мисис Коркоран. — Честно, никога не бях виждала мъж толкова да си пада по хлапе. Грейс също го забеляза. Вгледа се в него, после много тихо каза: „Промених решението си, Бил. Няма място за дете тук, при нас“. Той се обърна към нея и възрази: „Грешиш. Имаме нужда точно от това. Повече деца… за да дадат на това място малко живот“. Каза го с някаква решимост, но Грейс не се отказваше, искаше да стане нейното — изглежда, агенцията им беше дала няколко дни, за да решат окончателно дали да те задържат.

Мисис Коркоран млъкна, за да види реакцията ми. Какво очакваше? Нима има човек, който да не иска да си мисли, че родителите му го обичат?

— Да, Грейс беше опитна в покупките — отбелязах. — Вземаше всичко с опция да го върне.

Възрастната жена се засмя.

— Точно заради това винаги съм те харесвала, Скот. Никога не допускаш нещо да те нарани.

Само кимнах.

— Както и да е. Спорът помежду им се вгорчи и накрая Грейс кипна. „Знаеш ли какъв ти е проблемът, Бил — каза му. — Ти си носач. Ако видиш човек с багаж, винаги тичаш да му помогнеш“. След това му каза, че си заминаваш на сутринта, и влезе в къщата под предлог, че трябва да провери какво става с обяда. Никой не я видя повече онзи ден Бил седя мълчалив дълго време, гледаше те, после каза: „Скот ще остане в Авалон, докато завърши колеж, ако иска и след това. Ще остане, защото така казва носачът — и Грейс ще трябва да го приеме“. Не знаех какво да кажа, не бях виждала тази му страна, силната — и не знам дали някой друг я е видял. След това се обърна към мен и каза нещо много странно. Знаеш, че Бил не беше религиозен човек — никога не съм го чувала да говори за Бог, — но каза, че всяка нощ сядал до креватчето ти, докато спиш. „Мисля, че Скот ни е бил изпратен — каза ми. — Чувствам, че съм бил избран, за да се грижа за него. Не знам защо го мисля, но вярвам, че един ден ще направи нещо много важно“.

След толкова много години, в старата къща, мисис Коркоран ми се усмихна.

— Направи ли, Скот? Беше ли прав Бил? Направи ли нещо много важно?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Не, освен ако не смяташ, че намирането на няколко загубени платна е нещо важно. Но Бил беше чудесен човек и е много мило, че е мислел така.

Чухме някой да вика мисис Коркоран някъде откъм моравата — вероятно трябваше да произнесе реч. Тя ме потупа по ръката и каза:

— Е, не си стар, все още има време, нали? Довиждане, Скот.

Но нямаше — време имам предвид. Още нямах четирийсет, но състезанието ми беше приключило. Само глупак би си мислил, че не е така. Значи: здрасти, глупако, както често си казвах някога, в онези дни.