Тери Хейс
Аз съм пилигрим (163)

26.

Финбар извади папка от стенния сейф, другите двама адвокати свалиха саката си. От високия етаж наблюдавах талазите дъжд, които заливаха парка, и все още нямах представа за какво става дума.

— Както ти е известно, когато Бил почина, неговото значително състояние беше поверено на няколко тръста, които преминаха — като цяло — във владение на Грейс — започна Финбар и отвори папката. — Имаше обаче малка, но много специална част от неговия живот, която беше поставена под карантина, защитена, в съвсем различна корпоративна структура. Съдържанието й беше събирано в течение на години и, честно казано, Грейс никога не прояви интерес към нея. Преди да почине, Бил се погрижи, с моя помощ, това нещо да мине в твои ръце. Мисля, че се безпокоеше, защото смяташе, че ако го надживее, Грейс няма да ти остави нищо. — Усмихна се. — Бил беше интелигентен човек, очевидно — знаем какво се случи, нали?

И аз се усмихнах в отговор.

— Тя ми остави осемдесет хиляди годишно.

— Само защото настоях — отвърна той. — Казах й, че ако не направи подобен жест, най-вероятно ще оспориш завещанието й и ще получиш почти всичко.

— Сигурно й е призляло.

— Естествено. Та значи Бил искаше да скрие тази част от завещанието си до след смъртта на Грейс. Мисля, че се безпокоеше тя да не я оспори в съда и да те откаже със съдебните разноски. След смъртта й, и след като се уверих в твоята почтеност, можем да продължим. — Отвори папката и измъкна някакви документи.

— Първата част от скритото завещание на Бил се отнася за имот в Долен Манхатън. Виждал ли си го някога?

— Дори не съм чувал за такъв имот — отговорих.

— Това е стар склад за чай, с фасада от чугун и огромна вътрешна площ. Според някои хора от това нещо можело да стане великолепен дом. Нямам представа защо го казват.

Финбар — вдовец без деца — живееше в апартамент с четиринайсет стаи в най-елитната част на Парк Авеню и не се учудих, че според него бившият склад едва ли е по-добър от контейнер за боклук.

— Бил го херметизира и монтира сложни системи за поддържане на температура и влажност, и защита от пожари. Той искаше да получиш тази сграда и съдържанието й.

Подаде ми документите, подаде някакви книжа и на двамата адвокати, за да се подпишат като свидетели.

— Какво е съдържанието? — попитах.

Финбар се усмихна.

— Бил беше много подреден, съвършено рационален човек, но в една сфера от живота си никога не се е разделял с нищо…

— Изкуството! — прекъснах го, едновременно удивен и стъписан.

— Точно така. — Финбар кимна. — Както знаеш, едва ли е имало неизвестен художник, когото той да не е подкрепил, като е купувал негови произведения. Понякога цели изложби.

— Веднъж ми каза — отбелязах, — че идеята на повечето хора е да даряват средства на местната благотворителна организация. Той подкрепяше бедстващи творци лично.

— Да, правеше точно това — година след година, чек след чек. Но той имаше и добро око. Скот — това е най-важното, — и запазваше всичко, което е купил.

— И сега то е в склада?

— С тази цел го преустрои — прибра вътре произведенията. Уорхол, Рой Лихтенщайн, Хокни, Джаспър Джонс, Раушенберг — списъкът е безкраен. Ето го целия.

Бутна към мен разпечатка и аз я разлистих — страниците бяха пълни с имена, които вече познаваха и децата.

— Ами Грейс? След смъртта на Бил тя не се ли поинтересува от тези произведения?

— Както казах, тя не проявяваше интерес. Мисля, че в определен момент я е уверил, че е продал произведенията и парите са отишли в някой от тръстовете им.

Подаде ми още един гъсто изписан документ.

— Естествено, платната трябваше да бъдат застраховани и заради това се налагаше често да ги оценявам. Това е последната оценка.

Взех документа и видях, че до името на всяка картина има някаква стойност. На последната страница имаше обща сума. Втренчих се в цифрата и разбрах, че съм много богат човек — може би не колкото Камерън, но поне наполовина.

Тримата ме проследиха с очи, когато станах и отидох до прозореца. Дъждът продължаваше да пръска стъклата и не бях сигурен дали те, или сълзите замъгляват погледа ми. В края на живота си, въпреки съмненията си относно почтеността ми, Бил се бе погрижил за мен. Какво повече бих могъл да желая? Той беше чудесен човек и още веднъж си дадох сметка, че бе трябвало да се отнасям с него по-добре.

Обърнах се към Финбар и той ми връчи всички документи — подписани, подпечатани и освидетелствани.

— Честито — каза. — Сега притежаваш една от най-добрите колекции модерно изкуство на света.