Тери Хейс
Аз съм пилигрим (31)

17.

Кодираната карта, която Сарацина взел от Тлас, отключила входната врата на института и тя се плъзнала встрани.

Макар че на бюрото на охраната нямало никого и сградата била пуста, детекторите за метал работели. Сарацина минал през рамката без никакви затруднения — бил махнал от себе си всичко метално още преди часове. След още шест крачки спрял.

Пред него имало малък коридор — единственият път напред, който в дъното бил затворен с автоматична стоманена врата. Подът между Сарацина и нея представлявал голяма метална плоскост.

През стъклената врата, докато се предполагало, че се наслаждава на полъха от разваления климатик, успял да разкрие една от многото невидими защити на сградата — подът бил скрит кантар. Преди да стъпи на металния под, служителят трябвало да отвори вратата със служебната си кодирана карта, при което компютър свързвал името от картата с базата данни и проверявал теглото на съответния индивид.

Ако не била тази система, Сарацина щял да сграбчи Тлас за яката и да влезе след него. Ако обаче вместо деветдесет на металния под бяха стъпили два пъти по деветдесет килограма, сградата щяла да се запечати моментално.

Все още с латексовите ръкавици, Сарацина прокарал картата през четеца. Стъпил на кантара, без да има представа с каква допустима грешка работи системата — очаквал едва ли не от тавана да се спуснат решетки и да го уловят в капан.

Нищо не се случило — Тлас тежал горе-долу колкото него. Оставало последното препятствие — скенерът за ретина. Той сложил контейнерите с лед на рафта до вратата и взел по едно око във всяка ръка, като внимавал да не размени местата на лявото и дясното. Задържал хлъзгавите топки между палците и показалците на двете си ръце и ги притиснал към клепачите си. Без да може да вижда, с упование само в молитвите и надеждата, се обърнал към скенера на стената.

Знаел, че ръкавиците на ръцете му не са проблем — системата била направена така, че да не отчита очила с пластмасови или метални рамки, контактни лещи, грим и всичко останало. Занимавала се единствено с мрежата от кръвоносни съдове по мембраната на очните дъна, която е уникална за всяко от шестте милиарда човешки същества по земята, включително еднояйчните близнаци.

Производителят на тези системи твърди, че технологията не може да бъде излъгана, и макар да е истина, че ретината на мъртъвците се разлага много бързо, истинският въпрос бил дали очи, взети от жив човек преди по-малко от три минути, биха съдържали достатъчно кръв, за да убедят софтуера, че пред скенера е застанал самият Башар Тлас. Сарацина не е можел да знае отговора и вероятно никой друг не го е знаел — едва ли някой някога се е осмелил да експериментира.

В резултат на наблюденията си Сарацина знаел, че повечето хора се задържат пред скенера за около две секунди, така че се насилил да преброи бавно до три и се отдръпнал. Пуснал очите в контейнерите с лед и се обърнал към металната врата. И пак започнал да брои — бил виждал хора да чакат най-много до четири.

Стигнал бавно до шест и си дал сметка, че ще трябва да бяга. Стратегията за прекратяване била да мине през стъклата на витрините, в случай че вратите блокират и картата не може да ги отвори. След като излезе, щял да подкара джипа до близкото летище, което бил проучил предварително, да ликвидира Тлас и да върви трийсет километра пеша до автогарата. Оттам трябвало да вземе първия автобус до границата и да се надява да мине, преди да са я затворили.

Когато стигнал до осем, вече се бил обърнал: планът му се превърнал в съсирек от самоненавист, страхът напомпвал всеки миг с усещане за спешност… и тогава вратата се отворила.

Влязъл.

Причините за забавянето остават мистерия — може би едва забележимите промени в очите са объркали системата и са я принудили да изпълни по-сложен алгоритъм или е било нужно време, докато излезе от режим на готовност — но за Сарацина това било все едно.

Минал през стоманената врата и влязъл в голям атриум. Очаквал да изпита задоволство заради постижението си. Вместо това надеждите му се сринали.

Поради високите стени, бодливата тел и камерите за наблюдение не бил успял да види нищо освен предната фасада на института. Без да се замисля особено, бил определил големината на сградата въз основа само на тази информация. Оказало се, че това е сериозна грешка — може би дори фатална. След като влязъл в атриума, осъзнал, че институтът е огромен.

Един Аллах знае колко време би му отнело да открие това, което търсел на толкова голямо място, а в същото това време някъде вън, на някакъв етап, щели да започнат да се чудят къде е Тлас. Когато близките и приятелите му не успеели да се свържат с него в службата му или по мобилния му телефон, някой непременно щял да отиде до паркинга, за да го търси.

Сарацина нямал представа с колко време разполага — може би вече били тръгнали да търсят Тлас, — но знаел, че времето е кратко, а задачата му — огромна. Както гласи турската поговорка, все едно да копаеш кладенец с игла.

Невъоръжен, изцяло зависим от несъществуващата милост на всеки, който би дошъл, той хукнал по първия от петте широки коридора и свил вдясно, когато стигнал до напречен коридор. Спрял насред крачка — бронирано стъкло и бюро за охраната, без хора, препречвали пътя му.

Двама от охраната, с които бил пил чай през почивните дни малко след като пристигнал, били споменали особена мярка за сигурност някъде дълбоко в сградата. Според описанието Сарацина заключил, че вероятно става дума за рентгенов скенер с обратно разсейване. При това положение е невъзможно да внесеш нищо, защото този скенер не само „вижда“ под дрехите ти, но също така може да сравнява различни телесни мерки — дължина на дясната бедрена кост, разстоянието между носа и ушната мида. За разлика от очния скенер, тук наистина трябва да си този, за когото се представяш.

Никое медицинско заведение в света не може да се похвали с бронирано стъкло и скенери с обратно разсейване, така че Сарацина си дал сметка, че зад тези неща били най-кошмарните обекти, които всъщност се разработвали в института. И през ум не му било минавало, че ще се добере до вътрешния бастион, но му било и все едно. Ако се окажел прав, нямало да е нужно.

Обърнал се и бързо се върнал до напречния коридор — чужденец в чужда земя, който отчаяно иска да открие нещо рядко, но странно, напълно безвредно — просто кутия малки ампули, използвани за защита на хората, които работят там.

Когато се потопил в следващата плетеница от коридори, през езера от тъмни сенки, покрай разкривени силуети, зад които би могла да се спотайва всякаква заплаха, дежурните светлини в коридорите и фоайетата изведнъж оживели. Той спрял и се заоглеждал.

Може би някой е влязъл в сградата и е запалил осветлението? Напрегнал слух и всяка клетка в тялото си, за да долови местоположението на пришълците — някъде далече чул звън на телефон, капене на недозатворен кран, тракане на външна щора от вятъра. Ритъмът й бил почти синхронен с ритъма на биещото му сърце.

Ослушвал се, за да чуе стъпки, шумолене на дрехи, тракане на оръжия. Нищо.

След това разбрал какво се е случило и страхът се прибрал обратно в пещерата си — осветлението се управлявало от таймер и навън вероятно се била спуснала нощта.