Тери Хейс
Аз съм пилигрим (14)

14.

Написах оставката си късно онази нощ в хотела, изпратих я на следващата сутрин с дипломатическа поща и незабавно отлетях за Лондон.

Следващите три седмици използвах, за да приключа започнатите дела и да предам папките на ФБР — при първата от множеството огромни промени в американската разузнавателна общност Дивизията беше закрита и нейните отговорности бяха поети — след десетилетни опити — от федералните.

По някаква ирония последният ми ден на поста беше в Берлин, където започна всичко за мен. Заключих кабинета за последен път и придружих хората до летище „Темпелхоф“ за да ги изпратя на полета им до дома. Стиснах им ръцете и — агент до последно — ги уверих, че ще летя по-късно.

Вместо това излязох през предната врата със съвсем нова идентичност, качих се на такси и отидох с него до автокъща, от която купих „Кайен“ турбо. С петстотин конски сили реших, че съм готов за аутобана.

Хвърлих багажа си отзад и вечерта бях отминал Франкфурт. Рано сутринта прекосих границата. Есента дойде късно онази година и дори на лунна светлина не помня да съм виждал френската провинция по-красива. Минах през някакви села с романтични имена и намерих peage — платения път, който търсех.

Ако влезеш в Париж от юг, има едно забележително място — между извисяващите се високи блокове, в които французите складират имигрантите си, откъдето гледката към града е почти изцяло скрита от очите ти. Вижда се единствено Айфеловата кула, извисяваща се над хоризонта.

Беше рано сутринта и сутрешният хлад придаваше искряща яснота на всичко. Бях виждал гледката много пъти, но въпреки това отново ми секна дъхът. Усещането за свобода, което се надигаше в мен през нощта, най-накрая заля бреговете и отбих край пътя — да си в Париж, когато си млад и свободен… е, малко неща на света са по-добри от това.

Наех апартамент в 8-и район, който парижани наричат златен триъгълник, близо до красивата улица „Франсоа I“. Ден след ден и до късно през нощта писах книгата, която малцина щяха да прочетат — сред тях и една млада жена в Ню Йорк, за която после съжалявах, че я е прочела.

След половин година приключих — стотици хиляди думи, анотиран и проверен текст. Щеше ми се изчистването от предишния ми живот да е пълно — бях написал последната глава от онази епоха и я бях пуснал по течението, като погребална баржа от миналото. Гордеех се с книгата — наречете го служене на обществото, наречете го наивност, ако искате, но смятах, че ако опитът ми би могъл да помогне да се постави на мястото му дори и един човек като Христос Николаидис, значи трудът ми си струва.

След внимателна проверка от екип анализатори, работещи за директора на ЦРУ, книгата беше издадена от малко издателство, което пускаше сърцераздирателни мемоари за бягства от Куба и убийствата на честта при арабите. С други думи, това беше таен клон на ЦРУ.

Издателят очевидно беше свикнал с автори, чиято самоличност трябва да се прикрива, но дори и при това положение моят случай беше комплициран — когато предадох значката си, решиха, че знам твърде много за националната сигурност — дотолкова, че никой не бива да научава името ми и с какво съм се занимавал. Подмолният свят отне самоличността и биографията ми.

Когато книгата най-накрая се появи, Джуд Гарет не само се появи като автор, но и му създадоха съвсем нова идентичност. Всеки, който се интересуваше, получаваше следната информация:

Джуд Гарет, завършил университета на Мичиган, е служил четиринайсет години в правоохранителните органи — първо в шерифската служба в Маями, после като специален следовател във ФБР. Загива при разследване в Чикаго. Ръкописът на книгата му, по която е работил усилено, е намерен в неговия кабинет скоро след смъртта му и представлява прощален завет на един от най-добрите следователи на света.

Беше истина — поне донякъде. Имаше агент на ФБР на име Джуд Гарет и той беше покойник — загинал в автомобилна катастрофа на път за дома след работа. Неженен, самотник, почти без интереси извън работата, издателите просто присвоиха самоличността му и посмъртно му осигуриха литературно постижение, каквото не би и сънувал приживе.

Трябва да призная, биографията му ми харесваше и ми допадаше фактът, че е мъртъв — имам предвид, кой би тръгнал да търси покойник?

Е, някой го направи.

Когато книгата най-накрая излезе, а погребалната баржа почти изчезна от поглед, започнах за първи път в съзнателния си живот да живея в свят без тайни. Гледах смеещите се жени с люлеещи се бедра, разхождах се по булевардите на Париж и когато пролетта стана лято, започнах да вярвам, че всичко е възможно.

Проблемът с шпионския бизнес обаче е, че макар и да можеш да се оттеглиш, никога не можеш да го напуснеш. Предполагам, не съм искал да го призная тогава, но след живот като моя остават твърде много отломки — хората, които си наранил, не забравят. И някъде в задната част на мозъка ми се бе отпечатал урокът, който набиваха в главата ми, когато бях млад и кариерата ми беше пред мен — в този бизнес не можеш да се учиш от грешките си. Няма такъв шанс. Ако допуснеш грешка, умираш. Могат да те спасят само интуицията и уменията ти. Превърни ги в част от душата си. Вероятно съм се вслушал, защото половин година след оттеглянето ми забелязах такси с пътник да обикаля квартала. Никой не прави това в Париж. При хаотичния трафик това може да отнеме часове.

Осем минаваше, беше оживена петък вечер, седях в едно кафене на тротоара на Плас дьо ла Мадлен и чаках един застаряващ доктор. Той беше гастроном, чиито млади приятелки от Русия му излизаха по-скъпо от пиршествата, които щедро им устройваше, така че винаги изпитваше нужда от пари. Според мен изисканата бедност е голямо преимущество за един практикуващ медик. Тя означава, че когато определя диагноза или пише рецепта, той е готов да се вслушва в предложенията на самия пациент, ако разбирате какво имам предвид.

Не забелязах бялото такси първия път, когато мина — поне не съзнателно, — но някъде на заден план професионалното ми подсъзнание вероятно е регистрирало повторението във вечно променящата се плетеница на трафика.

Когато мина втори път, знаех, че е минало един път.

Пулсът ми се ускори, но външно не реагирах — обучението ми се събуждаше. Оставих погледа си да проследи колата възможно най-небрежно, ругаех комбинацията от фарове и трафик, които ми пречеха да видя ясно кой седи отзад. Вероятно не беше от значение — просто мисля, че е добре да знаеш кои са хората, дошли да те убият.

Потокът автомобили отнесе таксито и разбрах, че не ми остава много време — при първото преминаване те откриват, при второто планират стрелбата, при третото стрелят. Оставих десет евро на масата и тръгнах по тротоара.

Чух зад себе си глас — беше докторът, но нямах време да му обяснявам, че тази вечер няма да мога да му помагам във взаимното подхранване на навиците ни. Свих вляво, в Hediard, най-добрия магазин за храни в града, и продължих бързо между пирамиди от съвършени плодове към пълния с хора отдел за вина.

Всичко се развиваше мигновено — както винаги — и макар да нямах доказателства, инстинктите ми крещяха, че са гърците. Старецът не само разполагаше с нужното финансово влияние, но и имаше дълбок емоционален мотив да ме открие и унищожи — и всеки пропуснат рожден ден или Коледа само засилваха тази мотивация. Също така имаше лесен достъп до нужния персонал — докладите за престъпността от всяка полицейска служба в Европа заявяват категорично, че половин Албания се занимава с бизнеса с наемни убийства.

От отдела за вина на Hediard през малка врата излязох на странична уличка и тръгнах наляво.

Улицата беше еднопосочна и тръгнах срещу посоката на движението, което беше единствената стратегия при тези обстоятелства — така поне виждаш стрелеца, когато приближи.

Огледах улицата напред и си дадох сметка, че действам срещу добре организиран план. Не го знаех дотогава, но където и да отида, част от мен винаги мисли за най-добрия изход — то е като невидима програма за измъкване, която непрекъснато работи на заден план в ума ти. Най-много съжалявах за пистолета си.

Чаша кафе, бърза среща с доктора и такси за вкъщи — максимум половин час, както си мислех. Заради това пистолетът бе останал в сейфа в апартамента. След половин година бях станал небрежен, предполагам — дори и да ги видех да приближават, не можех да направя кой знае какво.

Забързах към апартамента — първата ми цел беше да отворя сейфа и да се въоръжа. Свих вдясно, после наляво и излязох на улица Фабур Сент Оноре точно където исках — малко по-надолу от Елисейския дворец. Който и грък или албанец да беше в таксито, щеше да знае, че се намирам на най-безопасната улица в Париж — със снайперисти по покривите, наблюдавана непрекъснато, по цялата дължина, за да не се допусне терористично нападение. Едва сега се почувствах достатъчно спокоен, за да махна на такси.

Накарах шофьора да спре точно пред сервизния вход на сградата — ако отворех вратата на колата, без да се надигам, можех да отключа вратата и да вляза, без никой да ме забележи. Шофьорът си помисли, че съм луд — обаче според неговата религия е разумно да убиеш жена с камъни за изневяра, така че реших, че горе-долу сме равни.

Хукнах през подземните гаражи. Сградата, от варовикови блокове, някога е била великолепна фамилна градска къща, издигната през четирийсетте години на деветнайсети век от граф дьо Крисие, но след това бе западнала. Предишната година я бяха реставрирали като жилищна и аз наех апартамент на първия етаж. Беше малък, но въпреки това човек в моята ситуация нормално не би могъл да си позволи наема — само че материалното ми положение се бе променило, защото Бил Мърдок бе починал три години преди това, докато бях по задачи в Италия.

Не ме поканиха на погребението и ме заболя — просто получих бележка от Грейс, с която ме информираше, че съпругът й е починал внезапно и вече е погребан. Ето това беше осиновителката ми — ревнива до самия край. Няколко месеца след това получих писмо от адвокат, с което ме осведомяваше, че фирмите на Бил — контролирани от офшорен фонд — са завещани на Грейс. Не беше неочаквано — в края на краищата двамата бяха женени от четирийсет години. В писмото пишеше, че макар и в завещанието да няма клауза за мен, Грейс е решила да отдели достатъчно пари, за да имам доход от осемдесет хиляди долара годишно до края на дните си. Не се казваше изрично, но тонът беше ясен — според нея това я освобождаваше от всякакви други отговорности към мен.

Две години след това, почти на същия ден, почина и самата Грейс. Реших, че поведението й ме освобождава от задължения, и не присъствах на голямото изискано погребение в старата епископална църква в Гринич.

Отново и не за първи път останах сам на света, но нямаше как да не се усмихвам заради разликата отпреди две години — ако смъртта им бе настъпила в обратен ред, знам, че Бил щеше да ми остави значително състояние. Грейс остави всичко на музея „Метрополитън“, за да възстанови галерията стари майстори, носеща нейното име.

Тази информация ми беше предадена в писмо от адвокат, който също така споменаваше, че има малка подробност от наследството на Бил, която трябва да бъде финализирана. Отговорих му, че ще се отбия при него в Ню Йорк следващия път, когато съм там — и след това забравих за цялата работа.

Чековете от завещанието на Грейс пристигаха редовно и това означаваше, че мога да живея доста по-комфортно, отколкото правителството предвиждаше с пенсията ми.

Най-осезаемата полза беше апартаментът. Влязох през някогашната кухня — сега превърната в оранжерия — и се качих по стълбите на първия етаж. Отворих вратата до асансьора и влязох в малкото фоайе.

И видях една жена. Беше мадам Данута Фюрер, седемдесетгодишната ми съседка от най-големия апартамент в сградата. Тя беше съвършено отгледаната вдовица на някакъв аристократичен индустриалец и притежаваше удивителната способност да кара всеки да се чувства като пришълец от Третия свят.

Видя ме, че съм се задъхал и че ризата ми е извадена от колана.

— Нещо не е наред ли, господин Камбъл? — попита ме с особения френски на богатите.

Познаваше ме като Питър Камбъл, мениджър на хедж фонд в продължителна отпуска — не знаех да има друга професия, която би позволила на млад човек като мен да живее в такъв апартамент, без да работи.

— Всичко е наред, мадам. Просто се притесних да не съм забравил фурната включена — излъгах.

Асансьорът дойде, тя се качи, а аз отключих стоманената врата на апартамента си. Залостих я отвътре и без да паля лампите, минах през дневната с красивите еркерни прозорци и малката, но разрастваща се колекция модерно изкуство. Бил щеше да я хареса.

В полумрака отворих шкафа в гардеробната и набрах кода на малкия сейф на пода. Вътре имаше сериозна сума пари в брой, купчина книжа, осем паспорта с различни имена и три пистолета. Извадих 9-милиметров глок с издължена цев — най-точния от всички, — проверих действието на спусъка и взех резервен пълнител.

Мушнах го в колана си и се замислих за нещо, което се блъскаше в ума ми през цялото време, докато се прибирах у дома — ако са гърците, как по дяволите са ме открили?

Едната възможност беше руснаците да са надушили нещо и да са го предали на бившите си партньори — в името на доброто старо време, нали, и срещу купчина непроследими банкноти.

Или пък бях допуснал някаква дребна грешка в банката и Маркус Бюхер е предал на клиентите си нещо, което им е позволило да разберат кой съм? И в двата случая обаче как гърците бяха стигнали до Париж? За бога, живеех под съвсем различна идентичност!

Чукането на вратата беше твърдо и категорично.

Не реагирах. Винаги съм си давал сметка, че ако някой поиска, няма проблем да влезе в сградата — Франсоа, раболепният портиер на средна възраст, винаги оставяше входната врата отворена, за да се гмурне в нови и нови дълбини на сервилниченето. Щом видеше, че мадам Фюрер се спуска с асансьора, веднага хукваше на улицата, за да предупреди шофьора на лимузината, и започваше да се суети около нея, за да запише името си още по-отчетливо в списъка й с коледни подаръци.

Без колебание направих точно това, което препоръчват книгите — бързо и безшумно отидох в задната част на апартамента. Една от стратегиите, които използват наемните убийци, е да залепят стотина грама семтек — пластичен експлозив с консистенция на пластилин — за рамката на вратата и след това да натиснат звънеца.

Извършителят се прикрива — в този случай трябва да е в кабината на асансьора — и детонира взрива с мобилен телефон. 220 грама семтек свалиха полет 103 на Пан Ам над Локърби, така че можете да си представите какво би направило половината от това количество с една стоманена врата и човек, застанал зад шпионката.

Минах през трапезарията, грабнах едно сако, за да прикривам пистолета, и отидох в резервната спалня. По времето на граф дьо Крисие персоналът му е използвал задвижван на ръка асансьор за качване на блюда от кухнята до трапезарията. Този механичен келнер стигаше до бюфета на иконома — който сега е резервната ми спалня.

При ремонта бяхме прокарали през шахтата кабели и под предлог, че ми е нужен бърз кабел за интернет, за да наблюдавам несъществуващия хедж фонд, получих разрешение от строителя подизпълнител на Дивизията да инсталира оборудване за наблюдение. Накарах ги да монтират в шахтата и стълба, която ми даваше пряк достъп до сутерена, и с това апартаментът наистина си струваше космическия наем, който плащах. В този момент просто беше безценен.

Отворих вратата на един шкаф, свалих капака и след по-малко от минута крачех по тясната уличка зад сградата. Всеки момент очаквах да чуя как фасадата от 19-и век с изящните еркерни прозорци, вписана като културно наследство, ще полети във вид на отломки към Шанз-Елизе.

Нищо. Какво ги спираше? Реших, че след като съм се откачил от тях до кафенето, веднага са отишли в апартамента ми. Не са били сигурни дали съм се прибрал и са почукали на вратата, за да разберат.

Много добре, че не реагирах. Бях почти сигурен, че са двама — аз бих използвал двама — и сега се крият до асансьора в очакване да се върна. Това ми даваше шанс — ако вляза през предния вход и се кача по стълбите, почти сигурно щях да ги изненадам. Не бях най-добрият стрелец по време на обучението, но бях достатъчно добър, за да неутрализирам двама души.

Когато излязох от малката уличка, забавих крачка до спокоен ход. Огледах с професионално око пешеходците — за да се уверя, че онези вътре нямат помощници на улицата. Видях жени да се връщат от луксозните магазини по авеню „Монтен“, двойки, които разхождаха кученца, някакъв тип с бейзболна шапка, с гръб към мен — турист най-вероятно, — който разглеждаше витрината на пекарната до нашата сграда, но нямаше човек, който да отговаря на профила, който имах наум. Огледах автомобилите и не видях бяло такси или стрелци, седнали в паркирана кола наблизо.

Застанах близо зад петдесетинагодишна дама на високи токчета и приятеля й, на половината от нейната възраст — нямаше да ме защитят изцяло от евентуален снайперист, но поне биха направили задачата му много по-трудна. Прикрит от тях, започнах да приближавам входа на сградата — осемдесет метра, четирийсет, двайсет…

Когато минах покрай пекарната, типът с бейзболната шапка заговори зад гърба ми:

— Нямаше ли да е по-лесно просто да отвориш шибаната врата, Камбъл?

Сърцето ми спря, всичките ми страхове се сринаха в бездната, която малко преди това беше мой стомах. В следващия момент две отчетливи противоречащи си мисли се сблъскаха в борба за надмощие. Първата беше — значи това е краят? Пенсионираният агент надхитрен на улиците на Париж, застрелян в главата, вероятно от човек, застанал в пекарната. Высшая мера за мен, предполагам, изпускане на кръвта ето тук, на тротоара, след което непознат мъж и онзи с бейзболната шапка се отдалечават и се качват на… — какво друго? — на бяло такси.

Другата мисъл беше — няма начин да ме убият. Дори да имаше стрелец в сградата или в стая в хотел „Атене Палас“, този с шапката щеше да даде безмълвно знак и стрелецът щеше да си свърши работата. В истинския свят не разговарят с теб — само във филмите лошите типове имат патологичния обичай да ти разказват живота си, преди да натиснат спусъка. В реалния живот това е прекалено опасно и умът ти е прекалено форсиран, та всичко да не приключи възможно най-бързо. Спомнете си Санторини.

Във всеки случай винаги има първи път — така че все още не бях сигурен дали да се напикая от страх или от облекчение. Погледнах мъжа — беше чернокож, около петдесетте, слаб, с хубаво, макар и малко поуморено лице. Накуцваше с десния си крак.

— Камбъл? Сбъркали сте — казах на френски, като запълвах всяка сричка с най-добрата имитация на парижко пренебрежение, на което бях способен. — Не се казвам Камбъл. — Печелех време, опитвах да разбера какво става.

— Е, по този въпрос и двамата сме съгласни — каза той на английски, — защото на лице с името Питър Камбъл не е издаван лиценз за търговия на Уолстрийт и хедж фондът, който това лице уж управлява, не съществува.

Откъде по дяволите знаеше това? Преместих се небрежно, като го оставих между себе си и витрината на пекарната.

— Добре. Ако не си Камбъл, кой си тогава? — продължи той. — Джуд Гарет, агент на ФБР и писател? Това също изглежда странно — защото Джуд Гарет е покойник. Има и друго странно нещо около него — добави той спокойно. — Говорих с братовчедка му от Ню Орлиънс. Тя е стъписана от литературните му постижения — съмнява се през живота си той изобщо да е прочел някоя книга, да не говорим за писане.

Той знаеше всичко това за мен, а аз все още бях жив! Това беше важното и той, изглежда, не го схващаше. Огледах покривите, за да видя дали няма стрелец.

Той проследи погледа ми, разбра какво правя, но това изобщо не промени настъплението му.

— Ето какво мисля аз, Камбъл, или който си там. Живееш под чужда самоличност и си написал книга от името на мъртвец от съображения за сигурност. Мисля, че си работил за правителството и само шепа хора знаят истинското ти име. Може би дори не и толкова. Това ми подсказва, че вероятно не бива да питам с каква работа си се занимавал, но истината е, че не ме интересува. Книгата ти е най-добрият труд за следователски техники, който съм виждал. Искам просто да поговорим за нея.

Гледах го. Накрая изплюх камъчето и казах на английски:

— Искаш да говорим за книга?! Можех да те убия!

— Не точно — каза той и сниши глас. — Да те наричам ли господин Гарет?

— Камбъл — отвърнах троснато, през зъби. — Камбъл.

— Не точно, господин Камбъл. Мисля, че ако някой трябваше да убива, по-скоро щях да съм аз.

Разбира се, беше прав и — както може да се очаква — това ме ядоса още повече. Той протегна ръка, без да се усмихва — скоро щях да науча, че този човек почти никога не се усмихва.

— Бен Брадли — представи се спокойно. — Лейтенант от отдел „Убийства“, полиция Ню Йорк.

Не знаех какво друго да направя, така че стиснах ръката му — ченге, което се учи да ходи отново, и пенсиониран таен агент.

Знам, че онази вечер, когато се срещнахме за първи път, и двамата смятахме, че състезанието ни е приключило, че професионалният ни живот е свършил, но, странно — срещата ни въпреки всичко е от огромно значение.

Имаше значение — бога ми, имаше. Всичко беше от значение. Всяка секунда се оказа важна — заради убийството в „Истсайд Ин“, Христос Николаидис, разстрелян в бар на Санторини, провалената операция в Бодрум и дори будисткия монах в Тайланд. Ако вярвах в съдбата, щях да кажа, че някаква могъща ръка насочва всичко.

Много скоро щях да науча, че пред мен все още остава един голям риск, нещо, което повече от всичко останало ще определя живота ми. Късно един следобед, няколко седмици след това, отново щяха да ме завлекат в подмолния свят и всяка надежда за връщане към нормалното щеше да се изпари, вероятно завинаги. Както казват хората, ако искаш Бог да се разсмее, кажи Му, че имаш планове.

С ужасно малко налична информация и може би още по-малко време, получих задачата да открия нещо, от което всяка разузнавателна агенция се страхува най-много — човек, който няма връзки с радикални среди, не фигурира в никоя база данни и няма криминално досие. Сиреч призрак.

Боя се, че каквото следва не е приятно. Ако искате да спите спокойно в леглото си, ако искате да гледате децата си и да си мислите, че имат шанс да живеят в по-добър свят от този, който оставяме зад гърба си, по-добре не се срещайте с този човек.