Тери Хейс
Аз съм пилигрим (10)

10.

Офисите на най-потайната частна банка на света се намират зад анонимна варовикова фасада в центъра на женевския Quartier des Banques^[1]. Няма написано име, но банка Clement Richeloud & Cie се помещава в тази сграда от двеста години. Сред клиентите й са безброй африкански деспоти, корпоративни престъпници и богати потомци на неколцина видни дейци на Третия райх.

Richeloud също така беше банка и на гръцката фамилия, и доколкото можех да преценя, през нея минаваше пътят ни напред. Щеше да е нужно убеждаване, за да ни дадат фамилните трансакции на Николаидис от последните пет години — документите, от които да се разбере дали Христос е действал като касиер на руснаците и кои американци са били сред получателите на средствата, ако е така.

Разбира се, бихме могли да подадем искане чрез съда, но от банката биха отговорили — с право, — че не е законно да разкриват такава информация — заради швейцарските закони за банковата тайна, поради които страната е станала любимо място на тирани и престъпници.

Поради тази причина се свързах с банката и се представих за адвокат със седалище в Монако, който представлява интереси, свързани с парагвайски военни. Скоро след това застанах пред мраморния й праг, готов да дискутирам някои строго поверителни финансови въпроси.

Понесъл куфарче, пълно с фалшиви документи и перспективи за депозити от милиони долари, седнах в заседателна зала сред множество фалшиви антики и зачаках управляващия съдружник на банката.

Тази среща се оказа едно от най-запомнящите се събития в професионалния ми живот — не заради Христос Николаидис, а заради урока, който получих. Обучението ми започна с отварянето на тежката дъбова врата.

Бих могъл да определя по-голямата част от работата си като гребане в лодка с прозрачно дъно в отходен канал, но дори и по такива критерии Маркус Бюхер беше забележително явление. Макар че беше граждански проповедник в строгата калвинистка катедрала на Женева, подобно на повечето от неговата професия той беше затънал до шия в кръв и гадости. Беше прехвърлил петдесетте и би могло да се твърди, че е спечелил джакпота — голямо имение над езерото, бентли в гаража, — но предвид факта, че бе започнал от втора позиция, постижението му не беше кой знае какво — фамилията му беше най-големият акционер в частната банка.

Положи сериозни усилия, за да науча, че стаята, в която сме, е звукоизолирана „според стандартите на американското разузнаване“, но не спомена скритата камера, която бях забелязал в рамката на един портрет на стената. Беше разположена така, че да наднича над рамото на клиента и да записва всички документи, които той държи в ръка. За да съм жесток, разместих столовете така, че обективът да вижда единствено капака на куфарчето ми. „Аматьори“, помислих си.

Докато Бюхер преглеждаше фалшивите книжа и вероятно оценяваше таксите за управление, които биха му донесли такива големи суми, си погледнах часовника — един без три минути, почти време за обяд.

За свой лош късмет фамилия Николаидис беше пропуснала един съществен факт, докато бе наливала все повече и повече пари в банка Richeloud — единственото дете на Бюхер също беше в банковия бизнес. Двайсет и три годишната му дъщеря, без особен опит с мъжете и в широкия свят, работеше в по-почтената част от бизнеса — „Креди Суис“, Хонконг.

Погледнах си пак часовника — един без две. Наведох се напред и казах:

— Изобщо не знам на какво приличат парагвайските военни.

Той ме погледна объркано — след това се засмя, защото реши, че е някакъв вид американски хумор. Уверих го, че не е.

Дадох му пълното име на Христос, предполагаемия номер на банковата му сметка и казах, че искам копия от банкови документи, свързани с него и семейството му, както и техните фирми за последните пет години. Някъде в някакво кътче на ума си се надявах да съм прав, защото иначе щяхме да платим доста висока цена — но вече нямаше връщане.

Бюхер се изправи, изпълнен с праведно възмущение, заговори за измамниците, които влизат под лъжливи предлози, как веднага разпознал фалшивите документи, как само американец можел да си помисли, че един швейцарски банкер ще предостави такава информация, та дори и да разполага с нея. Дадох си сметка, че се кани да ми окаже особената чест, която не оказва на многото диктатори и масови убийци — щяха да ме изхвърлят от швейцарска банка.

Стана точно един. Той спря и погледна към бюрото — личният му мобилен телефон, оставен между книжата — номерът, който той смяташе, че е известен само на близките му — вибрираше. Видях мълчаливо как погледна дисплея и номера, който го търси. Реши да се обади по-късно и отново се обърна към мен, понесъл възмущението си като рицарски доспехи.

— В Хонконг е осем вечерта — казах тихо, готов да му счупя ръката, ако опита да ме докосне.

— Какво?! — изсъска той. Все още не разбираше.

— В Хонконг — казах по-бавно — вече е късно.

Видях страхът да проблясва в очите му, когато си даде сметка какво му казвам. Погледна ме, връхлетяха го въпроси, на които не можеше да отговори — откъде, по дяволите, знам, че го търсят от Хонконг? Обърна се и грабна телефона.

Фиксирах го с поглед, когато разбра, че наистина го търсят от Хонконг, и не друг, а дъщеря му, която полагаше усилия в гласа й да не прозвучи паника — каза му, че има сериозен проблем. Беше едва обедно време, но за Маркус Бюхер денят започна да се смрачава с всяка изминала секунда.

Изглежда, два часа преди това всички комуникации в небостъргача с луксозни апартаменти, в който живееше дъщеря му, се бяха сринали — телефон, кабелна телевизия, безжичен интернет, високоскоростен DSL, всичко беше спряло. Десетина екипа от „Хонконг Телеком“ опитали да открият повредата. Един от тези екипи — трима мъже, облечени с униформени работни комбинезони и табелки с имената им на гърдите — влязъл в апартамента на Клара Бюхер.

Когато се обади на баща си, вече беше на мнение, че може би те не били това, за което се представяли. Първото й съмнение дошло от факта, че двама от тях като че ли изобщо не знаели китайски — всъщност говорели като американци. Второто съмнение било породено от оборудването им. Макар и да не разбираше нищо от комуникационна техника, тя беше почти съвсем сигурна, че за да поправиш прекъснат кабел не е нужно на колана ти да виси пистолет със заглушител.

Видях как лицето на баща й добива нездрав сив цвят, докато тя му обясняваше ситуацията. Банкерът вдигна към мен поглед, изпълнен с омраза и отчаяние.

— Кой си ти? — попита толкова тихо, че едва го чух.

— Доколкото разбирам — отговорих, — аз съм единственият човек на света, който може да ти помогне. По една случайност шефът на „Хонконг Телеком“ ми дължи услуга — да кажем, че съм му помогнал да сключи успешен договор за телефонни услуги в Парагвай.

В този момент ми се стори, че се кани да се нахвърли върху мен, и се приготвих да го нараня зле, ако го направи, но продължих да говоря:

— Сигурен съм, че при подходящи обстоятелства бих могъл да му се обадя да го посъветвам техниците му да търсят повредата другаде.

Бюхер някак си успя да се овладее. Погледна ме, вече попаднал по-навътре в гората, отколкото е смятал, че е възможно да стигне, на кръстопът, който ще предопредели остатъка от живота му, притиснат, както се бе изразил някой, между „копнежа за любов и борбата за законното платежно средство“^[2].

Проследих по лицето му как бушува битката — не беше в състояние да изостави дъщеря си, но и не можеше да наруши всички принципи, зад които смяташе, че стои. Беше парализиран и трябваше да му помогна да вземе трудното решение. Както казах, беше кошмарен ден.

— Нека само ти кажа следното: ако решиш да не ми помогнеш и се наложи техниците да елиминират дъщеря ти, няма да мога да им попреча, ако преди това решат да направят с нея едно или друго. Извън възможностите ми е.

Не исках да използвам дума „изнасилване“ пред един баща. Той не каза нищо, а просто се обърна и повърна на пода. Избърса устата си с ръкав и се надигна, олюляваше се.

— Ще отида да взема документите.

Хората казват, че любовта е слаба, но грешат — любовта е силна. При почти всички тя печели пред всичко останало — патриотизъм и амбиции, религия и възпитание. И от всички видове любов — епична и дребна, благородна и низка — тази на родителя към детето му е най-силна. Този урок научих онзи ден и оставам завинаги благодарен за него — години по-късно, сред руините, наречени Театър на смъртта, той се оказа спасителен.

Когато сграбчих ръката му, Бюхер беше минал половината разстояние до вратата, готов да се откаже от всичко само и само да спаси дъщеря си.

— Стой! — казах му. Той се обърна към мен, почти докаран до сълзи.

— Мислиш, че ще се обадя в полицията — извика, — докато твоите техници са в апартамента на дъщеря ми?!

— Разбира се, че не — казах. — Не си глупак.

— Тогава ме пусни да донеса документите, за бога!

— А какво ще ти попречи да ми дадеш фалшиви извлечения или извлечения на друг клиент? Не. Ще отидем и ще погледнем компютъра заедно.

Той поклати глава и ме изгледа изплашено.

— Невъзможно! Никой не може да влиза в бек офиса — персоналът ще се досети.

Имаше право, но само донякъде.

— Защо мислиш, че избрах да дойда в петък, преди почивните дни? — попитах. — Всички са на обяд.

Взех си чантата, тръгнах след него и го изчаках да отвори с криптираната си служебна карта вратата на вътрешните офиси.

Седнахме пред терминала, той стартира системата, като сложи пръст върху скенер за отпечатъци, и набра цифрите на банковата сметка. Появиха се страниците със секретните банкови операции на Христос Николаидис, свързани с мрежа от други банкови сметки. След минута вече всичко се разпечатваше.

Гледах разпечатките дълго — счетоводни дневници на толкова много корупция и смърт. Фамилията разполагаше с милиарди — или достатъчно големи суми, за да е без значение, — но документите също така доказваха извън всякакво съмнение, че Христос плаща от името на руснаците. И нещо повече — точно както се бях надявал, документите разкриваха останалата част от организацията. Редовни трансфери до други сметки в същата банка показаха имената на шестима от нашите хора, за които никога не бих допуснал, че са станали предатели.

Двама бяха агенти на ФБР, включени в контрашпионажа, а останалите четирима бяха дипломати от кариерата, от посолства в Европа — включително една жена, с която някога бях спал, — и за услугите им се заплащаше обикновено по една и съща тарифа. В сърцето си се надявах да си намерят добри адвокати и да успеят да се споразумеят за доживотни присъди. Не вярвайте, ако някой ви говори, че не е така — ужасно е да държиш живота на друг човек в ръцете си.

И така, не изпитах удовлетворение, когато прибрах документите и се обърнах към Бюхер. Обясних му, че след два часа ще позвъня на шефа на „Хонконг Телеком“ и ще му кажа да изтегли техниците. Станах и — поради обстоятелствата — реших да не му подавам ръка. Излязох, без да кажа дума, оставих го сам — с изпоцапан костюм, с разтреперани ръце, да се чуди дали пулсирането в гърдите му е само от нерви, или се дължи на нещо по-сериозно.

Не знам дали този човек изобщо някога ще се съвземе и сигурно щях да изпитвам някакво съчувствие към него, ако не беше едно странно събитие от детството ми.

Придружаван от Бил Мърдок, посетих малко френско селце, наречено Ротхау, на границата с Германия. Бяха минали двайсет години и безброй приключения, но част от мен така и не си бе тръгнала от онова място — или може би трябва да кажа, че част от него остана в мен.