Тери Хейс
Аз съм пилигрим (20)

6.

През деветте години на афганистанската война загиват над един милион души. Сарацина не е сред тях — факт, който — предвид стореното от него по-късно — би накарал повечето хора да се усъмнят ако не в съществуването на Бог, то поне в неговия здрав разум.

След като пресякъл границата, той се сражавал с руснаците две години, докато една студена февруарска нощ — вече бил на осемнайсет, висок и силен — застанал на някакъв зъбер и погледнал надолу, към шосе, което стигало чак до Европа.

Зад него полумесецът осветявал скалите по околните била, където като стражи стояли още десет хиляди закоравели в битки муджахидини.

Всичките били виждали забележителни неща — колко бързо може да танцува пленен руснак, когато го залеят с бензин и го запалят, как изглеждат собствените им мъртъвци, когато гениталиите им са отрязани и натикани в устата — обаче онази нощ, нощ на милион звезди, все едно се намирали на петия пръстен на Сатурн и наблюдавали Звездната флотилия да се ниже край тях. Никой не бил виждал подобно нещо.

По протежение на шейсет километра в широката долина долу и — според съобщенията на афганистанските военни радиостанции — още шейсет километра след това двулентовият път бил изпълнен с влекачи, камиони, платформи за транспортиране на танкове. На всеки няколко километра горели огньове и осветявали нощта, като някаква версия на Кристо за погребални клади. Когато превозните средства минавали покрай кладите, войниците хвърляли в тях излишните неща — зимни маскировъчни униформи, кутии за хранителни дажби, палатки, комплекти за първа помощ.

От време на време муниции или сигнални ракети попадали в огъня по погрешка, карали мъжете в камионите да залягат, осветявали небето като зловещи фойерверки, карали най-големия конвой, виждан някога на земята, да изживява моменти на заслепено облекчение. Конвоят се движел към река Амударя и границата с Узбекистан — огромната съветска 40-а армия, армията окупаторка на Афганистан, се изтегляла, победена.

Сарацина, също като другите муджахидини, знаел много добре защо Съветите били победени. Причината не била в куража на бунтовниците или решението на Москва да води неправилната война.

Не. Съветите загубили, защото нямали бог — тъкмо вярата на муджахидините им донесла победата.

„Аллаху акбар!“ — извикал някой от високите върхове. „Бог е велик“. Десет хиляди гърла подели, викали почтително, вслушвали се в ехото. „Аллаху акбар!“ — чувало се отново и отново, изливало се върху Съветите, които бягали към дома. Афганистан, гробище на толкова много империи, взел поредната си жертва.

Две седмици след това двайсет тежковъоръжени мъже влезли на коне в затрупаното от сняг село, в което бил разквартируван Сарацина заедно с други обръгнали в битките бойци чужденци.

Водачът на двайсетимата се казвал Абдул Мохамад Кан и дори в онова време на гиганти бил легенда. На четирийсет, когато нахлували Съветите, той повел клана си на бой, но бил вкаран в капан от двама „военни съветници“ от друго племе, бил пленен в тежка престрелка и изтезаван в кабулски затвор до степен дори на руските му пазачи да им призлее. Избягал при кървав затворнически бунт и — като запазил тялото си цяло повече с воля, отколкото благодарение на превръзките, се добрал до планините, където била твърдината му.

След половин година, с частично възстановено здраве, осъществил амбицията, която го крепяла през часовете побоища и електроди в Кабул — неговите бойци заловили живи двамата мъже, които го предали. Не ги изтезавал. Завързали за гърбовете им блокове тежка стомана и ги спуснали голи — с лицата нагоре — в големи калъпи. Не можели да се измъкнат и започнали бясно да размахват ръце и крака, докато гледали как изливат върху тях рядък бетон.

След като залели телата и лицата им достатъчно, за да се удавят, спрели бетона и го оставили да се втвърди. Контурите на размаханите им крайници били запечатани завинаги в бетона — като гротесков барелеф.

Блоковете с погребаните мъже, сковани във вечния им опит да се измъкнат, били монтирани в залата за срещи на крепостта, за да служат за просвещението на всички, които идват на посещение на господаря Абдул Мохамад Кан. Никой не го е предавал след това.

Когато пристигнал в замръзналото село с военния си ескорт, той — като военен вожд без съперник и дълбоко вярващ мъж — вече се бил самопровъзгласил за губернатор на провинцията. В това си качество обикалял огромните си владения, за да благодари на чуждестранните бойци за помощта им и да уреди заминаването им.

През цялото това дълго пътуване искал да се срещне с един от чужденците повече от всички други — две години бил слушал истории за Сарацина, който воювал в планините с 20-килограмова ракетна система „Блоупайп“ и автомат „Калашников“ през рамо.

В годините, последвали навлизането на първите съветски танкове през афганистанската граница, руснаците загубили триста и двайсет хеликоптера. Три от тях, страховити бойни машини Ми-24, „летящ танк“, били свалени от младия арабин и неговата ракетна система: два в първите месеци на войната, третият — през последната седмица. Според всички критерии това било забележително постижение.

Абдул Кан — окуцял завинаги заради престоя си в Кабулския спортен клуб, както с обич руснаците наричали затвора в Кабул, с винаги готово да се усмихне лице, дори и когато превръщал хора в бетонни скулптури — застанал пред събралите се воини, за да изслуша исканията им, които били най-различни — от медицинско лечение до поемане на пътни разноски. Единствено Сарацина — седял най-отзад — не казал нищо, не поискал нищо и вождът го харесал още повече.

След като всички вечеряли в общата трапезария на селото, губернаторът кимнал на Сарацина да се присъедини към него в нишата край бумтящия огън. Вятърът виел из долините вън чак до Китай, преспи сняг засипвали сгушените къщи, а Абдул Кан сервирал чая лично и споменал, че чул колко дълбоко вярващ мюсюлманин е младият мъж.

Сарацина кимнал и Кан му казал, че познава религиозен учен — бивш муджахидин и командир, загубил око в битка, — който се канел да открие свое собствено медресе в град Кандахар. Учениците му били бивши бойци и ако Сарацина искал да изучава исляма в цялото му величие, той, губернаторът Абдул Кан, с радост би поел разноските.

Сарацина — пиел чай от метално канче и пушел американска цигара, дадена му от губернатора — бил слушал за молла Омар и неговата група талибани — арабската дума за човек, който търси религиозно познание, — и макар да бил поласкан от предложението на губернатора, поклатил глава.

— Прибирам се у дома, в страната, в която съм роден — казал.

— В Джеда? — попитал губернаторът, неспособен да прикрие силната си изненада — други вечери край други огньове бил чувал мъжете да говорят за екзекуцията, която тласнала младежа по пътя към джихад.

— Не. В Рияд — отвърнал той и губернаторът се досетил какво има предвид — Рияд е столицата на Саудитска Арабия, седалище на монарха, дом на Сауд. — Чул си какво направиха с баща ми, нали? — попитал младежът, като наблюдавал хлътналите очи на по-възрастния мъж.

— Хората говорят за това — отговорил губернаторът.

— Значи разбираш. Отивам и започвам да работя за възмездието.

Не го казал с гняв или друга емоция, а го съобщил като факт.

Въпреки това, ако някой друг от младежите кажел нещо подобно, губернаторът би се изсмял и би му предложил още една от хубавите цигари. Повечето младежи обаче никога не се били изправяли срещу тежковъоръжен „летящ танк“ дори в най-лошите си кошмари. Докато гледал Сарацина, губернаторът се питал, не за първи път, дали самият той би намерил куража да го направи, въоръжен само с ракетна система „Блоупайп“ Както всеки друг в Афганистан, той знаел, че тази система е най-големият боклук, изобретяван някога, и че почти гарантирано води до смъртта на всеки, който има нещастието да я използва.

Ракетата, дълга малко повече от метър, се изстрелва от рамо и се насочва ръчно — с други думи, изстрелваш я и след това я управляваш с джойстик, монтиран на малък радиопредавател, за да я насочиш към целта. Това вече е достатъчно опасно, но като че ли не е достатъчно — ракетата излита с такъв ярък отблясък, че набелязаната жертва, обикновено хеликоптер, винаги я вижда още в момента на изстрелването.

Екипажът моментално обръща машината и насочва многоцевните картечници и оръдията, 50-и калибър, към стрелеца. Най-често вихрушката от метал ликвидира оператора и джойстика му много преди той да успее да докара ракетата до целта.

Да си на седемнайсет и да си сам, без родители, които да те погребат, да не говорим да те защитят, да стоиш по залез на някой афганистански сипей, скрит единствено от издължените сенки, когато около теб летят парчета скали и куршуми, защото опитните летци са отвързали кучетата на преизподнята, да стоиш в окото на ураган, когато целия свят наоколо се разпада, да чуваш оглушителния рев на моторите и роторите, писъка на картечници и снаряди, които приближават дяволски бързо, но въпреки това да останеш на място, да не побегнеш и да продължиш да направляваш ракетата си пред лицето на връхлитащата смърт, да отброяваш безкрайните секунди в очакване конят на апокалипсиса да смени посоката от страх, но да не преставаш да насочваш ракетата към мекия търбух на хеликоптера, да усетиш горещината на експлозията, а после и миризмата на смърт, на горяща плът, но не твоята плът, не и този път… Наистина малцина биха го направили.

Сарацина бил играл най-опасната игра цели три пъти и трите пъти печелил. Вождът Абдул Кан никога не би се смял на думите на такъв млад мъж, каквито и да са те.

— Остани — казал му тихо. — Саудитците ще те арестуват още при пристигането ти. С името и биографията си на боец няма да преминеш границата.

— Знам — казал Сарацина и налял още чай, и за двамата. — Първо смятам да отида в Куета. С хиляда долара на оръжейния пазар ще мога да си купя паспорт с всякакво име.

— Може би, но трябва да внимаваш. Повечето фалшификати от Пакистан са боклук. Каква националност искаш да приемеш?

— Все ми е едно. Всяка, с която да мога да вляза в Ливан — в Бейрут има медицинска школа, която е сред най-добрите.

Абдул Кан замълчал.

— Искаш да учиш медицина?

Младежът кимнал.

— Вече не съм саудитец, как иначе бих могъл да се върна в страната си и да живея там? — казал той. — Там не пускат чужденци, ако не са лекари, но чужденец, мюсюлманин и с добро медицинско образование, гарантирано получава виза. Има и още едно предимство. Мабахитът не си прави труд да следи лекарите. Очаква се те да спасяват живота на хората, нали?

Абдул Кан се усмихнал, но продължил да го гледа.

— Ще минат години — казал накрая.

— Цял живот може би — усмихнал се Сарацина. — Но нямам избор, дължа го на баща си. Мисля си, че заради това Аллах ме запази жив в планината — за да унищожа дома на Сауд.

Губернаторът мълчал дълго — и през ум не му било минавало, че младият боец може да направи каквото и да било, което да го впечатли повече от свалянето на „летящите танкове“. Грешка.

Завъртял чая в чашата си и накрая я вдигнал за поздрав — познавал отмъщението по-добре от всеки друг.

— Е, тогава към Саудитска Арабия и отмъщението — казал. — Иншаллах.

— Иншаллах — отвърнал Сарацина. Ако даде Бог. И това била последната дума, разменена между тях през следващите двайсет години. Три седмици по-късно обаче — след като чуждестранните бойци устроили лагера си и чакали последната снежна буря за годината да премине — двама от младите племенници на губернатора успели да се доберат до селото.

Били принудени да пуснат конете си във виелицата и животните се спуснали надолу, на по-безопасно място, а младежите се изкачили нагоре пеша, през бурята. Без предизвестие, съвсем неочаквано, предали на Сарацина, легендарния муджахидин, който бил само малко по-голям от тях, малък пакет, увит в импрегниран брезент.

Останали сами в кухнята с него, изчакали да подпише, че е получил пакета. Вътре имало ливански паспорт с фалшиво име — и не някакъв лош фалшификат като онези от Куета, а надлежно регистриран, уреден от корумпиран служител на ливанското посолство в Исламабад — пакистанската столица — срещу десет хиляди щатски долара.

И нещо не по-малко важно — имало визи и разрешителни, които показвали, че притежателят им е влязъл от Индия три години преди това, за да придобие диплома за средно образование от реномирано международно училище. Отзад били напъхани четири хиляди щатски долара в използвани банкноти. Нямало писмо или обяснение, но не било и нужно да има — все едно е добре поддържан АК-47, подарък от един воин, чиято война е свършила, за друг, който тепърва тръгва на бой.

Когато започнало пролетното топене на снеговете, Сарацина потеглил на дългото си пътуване от Афганистан. Разрухата от войната била навсякъде — изпепелени градове, съсипани ниви, трупове в канавките. Фамилиите обаче вече засявали най-доходоносната реколта — опиумния мак. Когато наближил пакистанската граница, срещнал първите от петте милиона бежанци, които започвали да се завръщат у дома, и след това се движел срещу течението на все по-пълноводен човешки поток.

На границата не било останало даже подобие на граничен контрол и той минал в Пакистан незабелязано късно един безоблачен следобед — млад мъж с фалшиво минало, фалшива самоличност и истински паспорт.

Не е чудно, че след време се оказа толкова трудно да го открия. Както казах, той беше призрак.