Тери Хейс
Аз съм пилигрим (83)

18.

Без разследване нямаше нужда от присъствието на агент Броуди Уилсън в Бодрум.

„Не бързай, още не сме свършили“, казах си, след като пристигнах в полицейското управление точно в девет на следващата сутрин.

В този час бе предложила да се срещнем полицайката, подписала писмото.

„Няма да има проблем да вземете следобедния полет от Бодрум — беше написала. — Ще мога да ви съобщя обстоятелствата за не повече от двайсет минути“.

След като влязох, ме пое млад полицай с красиво изгладена униформа и най-лъснатите ботуши, които съм виждал след почетната стража на американската морска пехота. Едва ли беше на повече от шестнайсет. Изведе ме отзад, после ме качи по някакви стълби и ме вкара в зайчарник от офиси, обитавани от детективите. В края на коридора влязохме в стая с две бюра и изглед към задния двор и съседната къща. Варосаните стени на дома се ронеха — бяха паднали късове мазилка, по покрива имаше счупени керемиди, — но това нямаше значение. Всичко беше красиво заради двете стари дръвчета червен жасмин в двора.

Само едно от бюрата беше заето. Млада жена с водопад от черна коса — очевидно секретарка — седеше зад него с долепена до ухото телефонна слушалка и натискаше клавиши на компютър от зората на историята.

Секретарката беше от жените, които са екстравагантни във всичко — жестовете, гърдите, изпънали стегнатата блуза, грима, задника, опакован в тясна пола. Подозирах, че и настроенията й са такива. Докато чаках да свърши, ми мина през ум, че в много отношения тя представлява противоречията в съвременна Турция — беше млада, обаче в култура, бракосъчетана с миналото, демонстративно женствена, но в общество, доминирано от мъжете, нерелигиозна и с европейски вид, но в страна, чието лице е винаги обърнато на изток, към исляма.

И разбира се — за дълбоко консервативна страна — налице беше и едно последно противоречие, най-голямото от всички. Наркотиците. Турция бе станала много важно свързващо звено между най-печелившия трафикантски маршрут, модерния Път на коприната, по който се придвижваха опиум, полурафиниран хероин и висококачествен хашиш от Пакистан и Афганистан към Западна Европа, през границата с Ливан и през Кавказките планини към Русия. Ако наркотиците бяха обикновена стока — като петрола, който тече по международните петролопроводи, — Турция щеше да е най-големият разпределителен център на света.

Знаех тези неща покрай Христос Николаидис — гърка, чието убийство на Санторини бях наредил. Докато го преследвах, научих от Агенцията за борба с наркотиците, че Патрос Николаидис и още шестима шефове на големи картели са се окопали дълбоко в Турция — особено тази част на Турция — и че въпреки храбрите усилия на някои чудесни турски полицаи корупцията процъфтява, а печалбите стават още по-фантастични.

Секретарката не даваше признаци, че скоро ще приключи разговора, така че седнах на един стол и се замислих за Патрос и главорезите му албанци. След като се прибрах в Америка, далеч от опасността, престанах да мисля за този човек, но трябваше да призная иронията, че под натиска на кризата се бях оказал в ъгълче на света, което той познаваше много добре. Зачудих се къде ли е — надявах се да е зад високите стени на дома си край Солун и да тъгува за сина си.

Оказа се, че сгреших, задето не помислих повече върху това — ужасно сгреших, — но така или иначе жената най-накрая затвори телефона и обърна към мен уместно екстравагантната си усмивка, изпъна блузата си, в случай че не съм забелязал двата й най-сериозни актива, и попита дали съм Броуди Уилсън.

Кимнах и тя ми каза, че шефката й ще закъснее петнайсет минути.

— Води малкия денди в парка на ъгъла всяка сутрин. Колата й се развалила. Италианска е… за колата говоря — и това обяснява защо е пълен боклук.

Заключих, че вероятно е имала бивш приятел италианец. Освен това изглеждаше, че английският й е плод на модерната американска музика, летните филмови суперпродукции и чата по интернет.

— Малък денди? — попитах.

— Синът й.

— Мъжът й също ли е полицай? Обикновено така става в нашия занаят. — Не че ме интересуваше, просто поддържах разговора, преливах от пусто в празно, така да се каже.

— Не. Разведена е.

— Колко е голям синът й?

— Малкият денди е на шест. — Очевидно й харесваше този израз, може би си мислеше, че е много шик.

— Трудно е сама жена да отглежда момче на тази възраст.

Тя сви рамене — съмнявам се да бе помисляла за това. Изневиделица се появи катастрофата и поиска да се ръкува с мен.

— Вие имате ли деца, мистър Уилсън?

— Не, нямам малки дендита — отговорих разсеяно и неволно казах истината — истината за себе си, която влизаше в рязко противоречие с легендата ми. Веднага осъзнах грешката, помислих дали да не отрека думите си, но се отказах от тази глупава идея. Някак успях да запазя самообладание.

— Които да живеят при мен — добавих с усмивка. — Разведен съм, затова знам колко е трудно — бившата ми жена не престава да ми го натяква.

Тя се засмя, без да забележи нищо нередно. „Добро измъкване“, помислих си, но дланите ми бяха влажни и се плеснах метафорично зад врата, за да се събудя.

— Това ли е шефката ви? — попитах, за да сменя темата, и посочих една снимка върху другото бюро.

На нея се виждаше усмихната жена, със забрадка и работни дрехи, качила се до средата на бояджийска стълба да варосва страничната стена на малка къща. Вероятно е била снимана долу до старото пристанище — на голямата сграда в съседство беше написано на турски и английски: „Гюл и синове, пристанище и работилница“.

— Да — каза секретарката и застана до мен. — Беше преди две години, малко след като пристигна.

Вгледах се по-внимателно. Красива жена, на около трийсет, някак екзотична — високи скули и големи бадемови очи.

— Много е привлекателна — отбелязах.

— Благодаря — чух леден глас зад гърба си. — Хората смятат, че съм го наследила от майка си.

Обърнах се и, разбира се, беше полицайката. Остави дамската си чанта и телефона и се обърна към секретарката.

— Върви си на бюрото, ако обичаш, Хайруниса.

Хайруниса нямаше нужда да й се повтаря. Полицайката носеше забрадка, мушната във високата яка на сако, което стигаше до коленете. Отдолу имаше блуза с дълъг ръкав и панталони с широки крачоли, които докосваха горната част на обувки на високи токчета. Всичко беше с добро качество — а и стилно, — но никъде не се показваше и сантиметър плът, освен ръцете и лицето. Това беше другата страна на Турция — консервативна, ислямска, изпълнена с дълбоки съмнения към Запада и неговите ценности.

— Казвам се Лейла Кумали — представи се тя. Не ми подаде ръка и нямаше нужда да съм детектив, за да се досетя, че не ме харесва. Може би защото бях следовател, който навлиза в територията й, може би защото бях американец. Може би и двете, реших. Изглежда, в Турция са достатъчни две щрихи и заминаваш.

— Жалко, че дойдохте толкова далече за толкова малко — каза тя и седна зад бюрото си. — Както написах в бележката си, смъртта на младия мъж съвсем ясно е злополука.

— Кога ще бъде приключено всичко? — попитах.

— Днес. Докладът по случая ще отиде при шефовете ми днес следобед. Ако приемем, че всичко е наред, ще бъде изпратен на шефа на полицията в Анкара, който ще го приключи и подпечата. Това е формалност.

— Боя се, че процедурата ще трябва да се забави — казах. — Трябва да прегледам разследването, преди да бъде взето решение.

Обикновено не съм толкова рязък, но нямаше как да изпусна нещата, налагаше се някак да спечеля време.

Тя опита да го прикрие, но мигновено се ядоса — видях го в бадемовите й очи. Впери ги в мен, опита да ме накара да предложа някакъв помирителен жест, обаче не можа да ме впечатли — бях издържал доста по-настойчиви погледи от нейния.

— Не мисля, че ще се наложи да забавяме процедурата — каза тя накрая. — Както споменах, мога да разкажа всичко за двайсет минути. Може би по-малко. Всичко е съвсем ясно.

Отвори един шкаф, извади купчина папки и намери снимка на моравата зад Френската къща. Хвърли я на бюрото.

— На това място е паднал — каза тя и посочи трийсетметрова пропаст, почти отвесна скала.

Ронещият се скат беше обезопасен с двойна дървена ограда, която обгръщаше цялата частна земя и завършваше при малка беседка на върха на носа.

— На четири метра от беседката се е качил на оградата или я е прескочил — продължи тя. — Знаем точно къде е мястото, защото човек от криминолозите ми намери нишка от памучните му панталони, закачила се на треска от оградата.

Английският й беше почти съвършен и тя натърти върху думата „криминолози“ — още беше бясна, искаше да ми покаже, че не е от гората и че са свършили работата си щателно и с модерни способи. Понечих да задам въпрос, но тя ме изпревари.

— Поискахте преглед на случилото се, така че нека приключим с това. Младият американец е умрял в девет часа и трийсет и шест минути вечерта. Знаем, защото часовникът му е спрял на толкова при удара в скалите. Това е шест минути след като над носа се е възпламенила голяма фосфорна звезда. С нея започнаха фойерверките. Вероятно не знаете, но миналата събота беше…

— Зафер Байрами — казах.

Тя се изненада.

— Браво — отвърна. — Изглежда, не сте толкова невеж, колкото повечето ви сънародници.

Пропуснах го покрай ушите си — какъв смисъл би имало? Трябваше да се справям с по-сложни проблеми от отношението й.

— Покойният — господин Додж — е седял в библиотеката на къщата, пиел е алкохол и е вземал наркотици — показва го докладът от токсикологията, — когато е експлодирала фосфорната звезда и е поставила началото на празничната заря. Взел е бинокъл — намерихме го до парапета — и е слязъл по моравата, за да гледа фойерверките.

Бинокълът запали червена лампичка — радарът ми казваше, че нещо не е наред, — но нямах време да мисля за това, исках да се съсредоточа върху думите й, а тя говореше с космическа скорост.

— За да вижда по-добре зарята, вероятно се е качил на парапета или го е прекрачил. Бил е под влияние на алкохола и наркотиците, на непознато място, може да е бил объркан и от гърмежите и светлините, подхлъзнал се е на ронещия се бряг и не е успял да се задържи. Паднал е. Следите ли мисълта ми, агент Уилсън?

Кимнах.

— Направихме следствен експеримент с манекен с точния ръст и тегло на жертвата. Точно секунда и осем десети след това е паднал долу, през храсталаците, с които е обраснал скатът. Вижда се къде са смачкани клоните, по листата открихме косми от косата му. Може да ви се стори интересно — траекторията му напълно отговаря на траекторията на човек, който се е подхлъзнал. Ето документацията от изследванията — каза тя и бутна купчинка технически чертежи през бюрото. — Смятаме, че е опитал да се хване за клон — по едната му длан има наранявания, — но не е успял и е продължил да пада до скалите, на трийсет метра по-надолу. Това се равнява на десететажна сграда. Освен другите наранявания гръбнакът му се е счупил на две места. Умрял е мигновено.

Кимнах — това беше причината за смъртта, посочена в папката от Държавния департамент. Нямаше как да не призная — тя и криминолозите й бяха свършили работата си отлично. „Бог да ни е на помощ“, казах си. Нямах друг избор, освен да продължа да атакувам.

— В имението е имало охрана — казах. — Имало е и много хора на лодки в морето. Някой от тях може да е бил наблизо. Да е чул викове?

Просто пробвах.

— Никой. Дори и да е имало хора наблизо, гърмежите от зарята са заглушили всичко. Това ли искахте да попитате?

— Не, не е това — отговорих троснато. — Искам да знам кой друг е бил в имението онази вечер.

— Чудно — каза Кумали с натежал от сарказъм глас, — същият въпрос ни хрумна и на нас. Освен охраната не е имало други. Бил е сам.

— Как може да сте сигурни? — попитах. — Имението е огромно.

Тя ми хвърли изпепеляващ поглед.

— Шест цяло и девет акра общо — каза и отвори друга папка със снимки. Там също имаше куп чертежи. — Хората, които го наемат, са предимно богати — в резултат има сто и осем камери, които следят и записват случващото се в периметъра. Системата е инсталирана от една от водещите световни фирми за охранително оборудване — американска, ако ви интересува — и е невъзможно да се влезе в имението незабелязано.

Извади фотоси, взети от десетина различни камери — камери, монтирани на стълбове, на стените на сгради, скрити в листака. Някои бяха фиксирани, други се движеха, но всички имаха инфрачервено оборудване за нощно виждане. Гледах ги като експерт и си давах сметка, че струват цяло състояние.

Тя извади чертежите.

— Това са спецификациите на системата — вижда се, че няма непокрит сантиметър в периметъра.

Последваха два доклада, според които камерите работели идеално. Не ги погледнах — бях сигурен, че е така. Нещата се влошаваха всяка секунда. Бих могъл да изкопча отсрочка от няколко дни, но само толкова.

— Ами скалите? — попитах. — Кое може да попречи на някой да се изкачи по тях?

Тя въздъхна.

— В края има малък плаж — нарича се Германския плаж, — на който има кей, басейн със солена вода и хангар за лодки. Той е част от имението и до него е долепена стая за охраната. Двама мъже стоят вътре и четири камери следят непрекъснато стъпалата нагоре и целия скат. Искате да знаете доколко тези камери улавят движенията? Едната е записала леко помътняване, което преминава отгоре надолу, и то привлече вниманието ни. Оказа се, че това е тялото на загиналия, което прелита пред обектива. Една петдесета от секундата — и камерата го е уловила.

Погледнах вън, към червените жасмини, за да спечеля миг, да събера мислите си за следващата атака.

— Значи според вас Додж е бил сам… Само че, разбира се, не е бил сам — казах тихо. — Там е била и охраната. Какво пречи някой от охраната да го приближи отзад и да го бутне към вечността?

Тя почти не погледна записките си — можеше да открие всичко и със завързани очи.

— Онази нощ е имало осемнайсет души охрана. — Извади снимки на всичките и сред тях имаше доста горили. — Подобно на много хора в този бизнес някои от тези също не са добри хора, но това е без значение — не им е позволено да патрулират терена. Седят пред екраните и следят за нарушители. Могат да излизат само в групи по шестима, предвождани от старши, ако се появи външен човек. Всички постове се наблюдават от камери — продължи тя. — Записите показват, че никой не е напускал мястото си поне час преди и след смъртта на господин Додж. Съжалявам, че ви разочаровам, но охраната е чиста.

— Не съм разочарован — излъгах. — Просто опитвам да се добера до истината. Да, охраната може да е чиста, освен ако записите не са монтирани — отбелязах. Хващах се за сламки, обаче полагах усилия да звучи елегантно.

— Записите са на дискове — каза Кумали, без да обръща внимание нито на елегантност, нито на нищо. — Дисковете са проверени. Всички имат специфичен код, което означава, че ако някой ги е променял, ще се разбере моментално. Казаха ми, че същата система се използва в Белия дом.

Беше права относно красотата на системата за сигурност във Френската къща — с нея богатите й обитатели имаха пълна свобода. Не бяха под непрекъснато наблюдение — което е много важно за богатите дилетанти, които използват наркотици, — като същевременно никой не можеше да влезе в периметъра незабелязано. Обитателите биха били напълно сигурни за безопасността си.

— Ами възможен мотив? — попитах, като положих усилия да не личи, че това е поредно опипване в тъмното, поредно хвърляне на заровете.

— Съпругата, разбира се. Покойният няма братя и сестри, родителите му са мъртви и тя е единствен наследник. Казва се Камерън — Плъзна снимка по бюрото към мен. Камерън — снимана в цял ръст, вперила поглед в обектива — си имаше всичко. Беше на около двайсет и пет, висока и елегантна, с хладната надменност, която обикновено притежават моделите и наистина красивите. Според доклада на Държавния департамент работела като „персонален продавач“ в магазина на „Прада“ на Пето авеню, когато го срещнала. Разбира се — иначе къде една мацка от никъде може да срещне милиардер? В обществената пералня?

— Колко време са били женени? — попитах, без да отделям очи от лицето на Камерън. Да, беше от тези жени.

— Осем месеца.

Погледнах я.

— Осем месеца и награда един милиард долара… това ми прилича на доста сериозен мотив.

Полицайката поклати глава. Защо ли не се изненадах?

— От осем вечерта е била с хеликоптера на мъжа си с други гости — посетили са няколко клуба по крайбрежието. Прегледахме записите от камерите на всичките — местоположението й е изяснено минута по минута.

Можех да си го представя — други пируващи пристигат с поршета, беемвета, може би и няколко ферарита. Тогава се появява тя с хеликоптер Bell Jet Ranger. Трудно е да биеш един милиард долара.

— Добре, да кажем, че е чиста — започнах да разсъждавам. — Може да е наела някого, за да го извърши.

— Кого? Познавали са доста хора — други богати семейства, дошли с яхти от Монако и Сен Тропе — тук са се срещали с чужденци. Познати всъщност. Разговаряхме с тях и не открихме никой, който дори хипотетично да би извършил такова нещо заради нея.

— Наемник — възразих. — Платен убиец.

Тя се засмя — но не защото смяташе, че е смешно.

— А как можеш да откриеш такъв човек? — попита презрително. — Не някоя малоумна отрепка, а убиец от висока класа? Някой, който няма просто да вземе капарото и да изчезне? Така или иначе, остава фактът, че е бил сам на брега.

— Обаче един милиард долара — казах тихо, повече на себе си, отколкото на нея — са ужасно много пари.

— Какво ви е на вас, американците? — изсъска тя презрително. — Защо автоматично си мислите за убийства? Ако е искала пари, няколко милиона биха й стигнали. Защо просто не се е развела?

Бях уморен, разочарован, ужасно разтревожен от невъзможността да напомпам едно разследване, което непрекъснато издишаше. Най-много ме дразнеше обаче тази жена и отношението й към страната ми. Искаше ми се да й го върна, да й платя с нейните средства, да попитам за трафика на наркотици и новия път на коприната, за геноцида над кюрдите и всичко останало, което ми дойде наум, но се овладях — трябваше заради по-голямата цел и така нататък.

— Имало ли е предбрачен договор? — попитах уморено.

Тя не се бе интересувала.

— Не попитах — отговори. — Какъв е смисълът? Както казах, в имението не е имало никого, единственият човек с някакъв мотив е бил на трийсет километра оттам, действията на господин Додж са ясни и недвусмислени, събраните доказателства са безспорни. Било е нещастен случай.

Започна да събира снимките и докладите, за да ги прибере в шкафа.

— Това беше всичко, господин Уилсън Мисля, дори ФБР ще се съгласи, че турската полиция си е свършила работата професионално и качествено.

— Ще са ми нужни тези папки, основните данни и всичко останало, детектив — казах и посочих купчината материали. Очаквах експлозия и не останах разочарован.

— Какво!? — възкликна тя.

Зърнах лицето на Хайруниса — беше във възторг.

— Казах, че трябва да направя свой собствен преглед — казах спокойно.

— Не — отсече Кумали. Повтори го и на турски за по-голяма категоричност.

— Идвам от далеч, детектив Кумали, посещението ми е организирано на най-високо правителствено ниво. Искате ли да вдигна телефона и да кажа, че не получавам нужното съдействие?

Тя не реагира. Нито пък секретарката — вероятно никога дотогава не беше чувала шефката й да бъде заплашвана с базука. Протегнах ръка към папките, но Кумали поклати глава.

— Това са оригинали. А и така или иначе повечето са на турски.

— Сигурен съм, че доста от документите са били преведени заради вдовицата — контрирах, но тя не помръдна. — Детектив, моля — настоях. — Нека не стигаме дотам.

Тя не сваляше поглед от мен — а после сякаш се пречупи.

— За колко време са ви нужни?

— Три дни, може би четири — отговорих. Не беше кой знае какво, но реших, че повече от това няма да получа.

Кумали погледна секретарката — все още беше много ядосана и това трябваше да ми подскаже, че има план. Заговори рязко на турски, но разбрах една дума, защото беше много близка до английската — fotokopi.

— Благодаря — казах учтиво.

— Тук, в Бодрум, няма нищо за вас, агент Уилсън — каза тя след малко. — Абсолютно нищо.

След което ми обърна гръб и започна да преглежда пощата и графика си. Не вдигна поглед, когато Хайруниса донесе копираните документи. Не вдигна поглед и когато ги прибрах и излязох от кабинета й.