Тери Хейс
Аз съм пилигрим (2)

2.

Не всеки знае — или се интересува може би, — но първият закон на криминалистиката се нарича „Принцип на Локард за размяната“ и според него „всяко съприкосновение на извършителя с местопрестъплението оставя следи“. Докато стоя заобиколен от десетки гласове, започвам да се питам дали професор Локард някога се е натъквал на нещо като стая 89 — всичко, докоснато от убиеца, сега се намира във вана, пълна с киселина. Всичко останало е избърсано старателно и напръскано с професионален антисептик. Убеден съм, че от извършителя не е останала и една-единствена клетка или фоликул.

Преди две години написах доста мистериозна книга, посветена на техниките за разследване. В главата, наречена „Нови предизвикателства“, написах, че съм виждал да се използва антибактериален спрей само веднъж в живота си — и това беше покушение на много високо ниво срещу агент на разузнаването в Чешката република. Този случай не вещае нищо добро — до ден-днешен остава неразкрит. Който е живял в стая 89, определено е разбирал от работата си и започвам да оглеждам местопрестъплението с респекта, който заслужава.

Не е бил подреден тип и сред останалите боклуци виждам до леглото празна кутия от пица. Каня се да я прескоча, когато си давам сметка, че там вероятно е имало нож: върху капака на кутията. Толкова естествено, че Елинор вероятно не е обърнала никакво внимание.

Представям си я на леглото, посяга под изпомачканите завивки към чатала му. Целува го по рамото, гърдите, спуска се надолу. Може би той знае какво го очаква, може би не — един от ефектите на GHB е, че потиска рефлекса за повръщане. Няма причина човек да не може да лапне четиринайсет, шестнайсет, двайсет сантиметров — заради това най-лесно се намира в гей сауните. Или когато снимат порнофилми.

Мисля за ръцете му. Сграбчва я, обръща я по гръб и я възсяда. Тя си мисли, че се приближава към устата й, но ръката му небрежно се е отпуснала до леглото. Пръстите му напипват капака на пицата и това, което търси — ножът е студен и евтин, но е нов и следователно достатъчно остър, за да свърши работа.

Всеки, който наблюдава отзад, би видял как гърбът й се извива като дъга, би чул подобието на стон, който се изтръгва от устните й — би решил, че го е напъхал в устата й. Не е. Очите й, светнали от дрогата, се изпълват със страх. Лявата му ръка притиска устата й, извива главата й назад, открива гърлото. Тя се гърчи и мята, опитва да използва ръцете си, но той е подготвен за това. Възсяда гръдния й кош, притиска лактите й с колене — двете синини на трупа, проснат във ваната, все още могат да се различат. Сега е безпомощна. Дясната му ръка се появява пред очите й — Елинор я вижда и опитва да пищи, гърчи се бясно, бори се да се освободи. Назъбеното острие на ножа за пица проблясва покрай гърдата й, към бялото гърло. Той замахва силно…

Кръв плисва по нощното шкафче. Една от артериите, които захранват мозъка, е изцяло прекъсната и всичко свършва за секунди. Елинор се отпуска, гърлото й гъргори, кръвта й изтича. Последната искрица на съзнанието й казва, че току-що е преживяла собственото си убийство, че всичко, което някога е била и за което се е надявала, вече го няма. Така го е направил — изобщо не е прониквал в нея. И все пак, слава богу за малките милости. Все пак.

Убиецът отива да подготви киселинната вана и пътьом сваля окървавената бяла риза, с която трябва да е бил — току-що откриха парченца от нея под тялото на Елинор, заедно с ножа — десетсантиметров, с черна пластмасова дръжка, каквито произвеждат с милиони някъде в мръсни китайски цехчета.

Още съм замаян от живата представа за всичко това, така че едва си давам сметка — груба ръка ме улавя за рамото. Веднага след това я сграбчвам и дръпвам настрана, готов да я счупя — остатъци от предишен живот, боя се. Някакъв тип се извинява сдържано, гледа ме странно, опитва да ме отмести настрани. Това е шефът на един от екипите криминалисти — трима мъже и една жена, — които разполагат ултравиолетови лампи и съдинки с оцветител, с които ще проверят матрака за петна от сперма. Още не са разбрали за антисептика и аз не им казвам — доколкото мога да преценя, убиецът е пропуснал част от леглото. Ако е така, предвид същността на „Истсайд Ин“, ще получат няколкостотин позитивни резултата още от незнайните времена, когато проститутките са носели найлонови чорапи.

Отдръпвам се, за да не им преча, но съм силно изваден от равновесие — опитвам да се съсредоточа, защото в стаята, в цялата ситуация има нещо — не съм сигурен точно какво, — което ме безпокои. Нещо в сценария не е точно, но не мога да преценя какво и защо. Оглеждам се, отново регистрирам каквото виждам, но не мога да го открия — имам чувството, че е от по-рано вечерта. Връщам се назад, мислено пренавивам лентата до момента на влизането ми преди малко.

Какво беше? Посягам към подсъзнанието си, опитвам да възстановя първото си впечатление — беше нещо встрани от насилието, дребно, но от огромно значение.

Само ако мога да го докосна… да го усетя… в съзнателната част на паметта ми се върти, че е дума. Спомням си, написах в книгата си, че предположенията, тези, които приемаме за истина, ни препъват всеки път — и тогава ми просветва.

Когато влязох, видях стек бира на бюрото, кутия мляко в хладилника, няколко DVD-та до телевизора, забелязах торбичката, поставена в коша за боклук. И впечатлението — думата, която първа се появи в главата ми, но не докосна съзнателния ми ум — беше жена. Бях преценил правилно всичко случило се в стая 89 — освен най-важното. В нея не беше отседнал млад мъж. Не гол мъж беше правил секс с Елинор и не млад мъж бе прерязал гърлото й. Не умен престъпник бе заличил чертите на лицето й с киселина и бе напръскал стаята с антисептичен спрей.

Всичко това беше дело на жена.