Тери Хейс
Аз съм пилигрим (23)

9.

Деветнайсет думи. Докато седяхме в „Плаза Атене“, без да признавам каквото и да било, попитах Брадли кое го е накарало да мисли, че авторът е в Париж, и ето какво ми каза той: че от общо триста и двайсет хиляди думи в книгата ми деветнайсет шибани думи издали тайната ми.

Седем от тях, каза ми той, били опит на автора да опише различните цветове на разлагащата се кръв. Помнех пасажа съвсем точно — сравнявах оттенъците с цветовете на едно дърво, което бях виждал да се променя от яркочервено до кафяво всяка есен в детството ми. И какво от това? Брадли проверявал всички подробности. Свързал се с професор по ботаника и го разпитал за това дърво. Отговорил му, че се среща предимно по Източното крайбрежие: тоест аз неволно съм издал най-общо областта, в която съм израснал.

Другите дванайсет думи, двеста страници след това, се отнасяха за оръжие на убийство — стик, с който се играе лакрос, който пишех, че познавам, защото съм виждал ученици от моето училище да носят такива. Брадли ми каза, че ако се свържа с Асоциацията по лакрос, ще ми кажат, че сто двайсет и четири училища по Източното крайбрежие го предлагат като спортно занимание за учениците. Свивали кръга.

Марси вече била открила братовчедката на Гарет в Ню Орлиънс и научила, че четенето на този тип се свеждало до спортните страници във вестника. Според братовчедката Гарет бил завършил училище през 1986, а Брадли заключил, от две споменавания в книгата, че истинският автор е от същия район.

Свързал се с всичките сто двайсет и четири средни училища, в които играели лакрос, и в качеството си на детектив от Нюйоркската полиция поискал имената на всички момчета, които са завършили между 1982-ра и 1990-а — разширил търсенето, за всеки случай. Много скоро получил дълъг списък имена — но пък бил сигурен, че сред тях е истинският автор на книгата.

Да провери всичките би било трудно — само че това били частни училища, които винаги търсят дарения, за да увеличават капитала си. Най-добрият източник на средства са бившите ученици и няма по-добри бази данни от училищните асоциации на съучениците, които вечно чакат с протегната ръка. Те разполагат с подробни сведения за всичките бивши ученици и Брадли преровил страници и страници с адвокати и банкери от Уолстрийт, за да открие нещо необикновено.

Дълго време усилията му оставали безплодни, докато една вечер сред учениците от „Колфийлд“ с Марси се натъкнали на лице с име Скот Мърдок.

— Беше завършил през осемдесет и седма — каза ми Брадли и захапа най-скъпия еклер на света. — Приели го в Харвард, учил медицина и защитил докторат по психология. Очаквала го голяма кариера, но изведнъж — нищо. В асоциацията на съучениците нямаше адрес, сведения за кариера, новини. След мига на дипломирането му не знаеха за него нищо. Просто изчезнал. И от всички съученици това се случило само с него.

Вдигна поглед, за да види какво мисля. Аз мълчах, бях твърде замислен — беше странно да чуя името Скот Мърдок след толкова години. Понякога, в най-лошите моменти на тайния ми живот, когато бях едновременно съдия и палач — работех с това, което беше станало с онзи човек.

След дълга пауза Брадли продължи:

— След седмици проучване в Харвард ми казаха, че доктор Мърдок започнал работа в „Ранд“ — знаели, защото бил избран още в университета и открили документална следа за това. Обаче сега започва странното — в „Ранд“ бяха сигурни, че не са чували за него. Не бяха чували професионалните сдружения, лицензиращите бордове и всички други организации, с които се свързвахме. Доколкото можехме да преценим, след като е напуснал Харвард, доктор Скот Мърдок е изчезнал от лицето на земята. Къде ли е отишъл, започнахме да се питаме.

Мразът, който се появи в долната част на гръбнака ми, започна да ме обхваща бързо. Бяха изкопали Скот Мърдок и знаеха, че е изчезнал — отлична работа, наистина, но все още нищо в сравнение с това, което, както подозирах, следваше.

— Имахме адреса на Скот Мърдок от годините му в училището — продължи Брадли, — така че се насочихме към Гринич, Кънектикът. Говорих с някого по домофона, казах, че сме от нюйоркската полиция, и порталът се отвори.

Погледнах го — чудех се какво ли са си мислили той и Марси, семейство, което трудно оцелява в Манхатън, когато са минали по безкрайната алея до дома на детството ми, покрай изкуственото езеро и конюшните и са спрели пред една от десетте най-красиви къщи в страната, както я описваха. По някакво съвпадение Брадли отговори на въпроса ми:

— Нямахме представа, че в Америка има такива къщи — каза тихо.

Сегашният собственик, добре известен корпоративен хищник, им казал, че и двамата Мърдок са покойници.

— Чух, че имали едно дете — казал им. — Не, нямам представа какво е станало с него. Има много пари, само това мога да кажа.

На другия ден двамата прегледали регистрите на общината и открили смъртните актове на Бил и Грейс.

— Дори говорихме с няколко души, които са били на двете погребения — каза Брадли. — Скот не е присъствал нито на едното, нито на другото.

От тона му ставаше очевидно, че за него това е най-странното, но нямах намерение да му казвам, че бих направил всичко възможно, за да бъда на погребението на Бил — стига да знаех кога е.

Струва ми се, Брадли разбра, че е докоснал болно място, но явно беше свестен човек, защото не продължи в същата посока. Вместо това ми каза, че по онова време вече били сигурни, че Скот Мърдок е техният човек.

— След още два дни бяхме абсолютно сигурни.

С Марси изпратили номера на социалната ми осигуровка — този, който бил записан в „Колфийлд“ и Харвард — във Вашингтон, за да бъде проверен за валидност. Искали да знаят къде е издаден, променян ли е, както и други подробности, които биха могли да ги насочат към местоположението на доктор Мърдок. Получили тревожно кратък отговор: такъв номер никога не е издаван.

Онемях. Някой идиот от задните офиси на Дивизията беше прецакал нещата монументално. Веднага разбрах какво се е случило. Преди години, когато приех новата си самоличност, готов да вляза в операция за първи път, специален екип заличи старото ми име и биография. Закриха банкови сметки, кредитни карти и следи от издавани паспорти — прочистиха всичко, което би могло да ме свърже със старата ми самоличност. Предполага се, че агентът е заминал в чужбина, подобно на толкова много други, и е изчезнал.

Някой от санитарния екип — или прекалено старателен, или зле контролиран — вероятно беше решил да заличи стария ми номер на социалната осигуровка. Биха могли да обявят, че съм умрял, да оставят номера да стои неизползван, да направят сто други неща. Единственото, което не би трябвало да правят, е да поискат да бъде заличен.

Тази грешка водеше до ситуацията, в която бях изпаднал — хлапе от Кънектикът е имало номер, който според властите сега никога не е бил издаван. Не беше нужно да си Брадли, за да се досетиш, че нещо в тази работа смърди.

— Дадох си сметка, че само ЦРУ или нещо подобно може да направи така, че номер на социална осигуровка да изчезне като в черна дупка — каза ченгето. Това потвърдило началните подозрения — въпреки че в книгата много от подробностите са променени, случаите, които се разглеждат, са от подмолния свят.

Вечерта, която трябваше да е приятна среща с добродушен доктор, се превърна в катастрофа и положението бързо се влошаваше — книгата отвела Брадли до Скот Мърдок и го убедила, че той се представя за Джуд Гарет. Сега знаеше с какво всъщност се занимавам.

Обаче колко зле е положението в действителност, питах се? Много зле, отговаряше агентът в мен. Може би това беше последната ми нощ в Париж.

Нямаше време за губене и му заговорих тихо и безмилостно:

— Няма време, лейтенант. Искам да знам едно. Смяташ, че Гарет е шпионин — обаче би могъл да е навсякъде по света. Какво те насочи към Европа?

— Училището — отговори той.

Училището? Откъде, по дяволите, зачудих се, академия „Колфийлд“ знае, че съм изпратен в Европа?

— Когато отидохме в училището, някои от преподавателите го помнеха. Бил странно хлапе, казваха, не говорел в клас, но му се удавали езиците — особено френски и немски. Реших, че ако работи за някаква тъмна правителствена агенция, няма да го изпратят в Южна Америка, нали?

— Може би не — отговорих, — обаче в Европа има седемстотин милиона души. Защо точно Париж? Хайде стига. Някой трябва да ти е казал къде да го намериш все пак.

Кошмарът за всеки агент — предателството, случайно или преднамерено, което убива повечето от нас. Ченгето ме гледаше с недоумение: как е възможно някой да сметне, че способностите му са толкова ограничени?

— Беше доста по-трудно. Никой не ми е казвал нищо.

Обясни, че след месеци издирване на Скот Мърдок, след като се убедил, че той работи за разузнавателна агенция, осъзнал, че трябва да го търси под различно име. Ако Мърдок е американски агент под прикритие, как такъв човек би влязъл в чужда страна? Предположил, че най-безопасният начин би бил да приеме самоличността и работата на дребен правителствен чиновник — младши търговски анализатор, търговски аташе или нещо подобно.

Понеже бащата на Брадли работел във Вашингтон, той знаел, че всички подобни назначения се публикуват в различни малко известни правителствени издания. В обявленията обикновено включвали данни като образование, кариера, адреси, рождени дати и други на пръв поглед маловажни подробности.

Една нощ лежал буден и опитал да си представи какво би било, ако непрекъснато ти се налага да приемаш нови самоличности, под стрес, на всяка граница да опитваш да поддържаш в порядък десетки лъжи в главата си, никога да нямаш време да мислиш, а само да отговаряш.

Дал си сметка, че ако е той, поне за да има шанс да се справи с нещо такова, ще трябва да запълни фалшивите идентичности с лесно помнещи се факти — телефонен номер от детските дни, истински рождени дати от различни години, истински имена на родители.

— Разбираш за какво говоря — каза той и отпи от кафето, на светлинни години от българската граница например, опасана с бодлива тел, и въпросите на поредната горила в униформа, с вонящ на цигари и снощната вечеря дъх, който върти документите ти в ръце и подхвърля неочаквани въпроси, за да хване всяко колебание и за да стане герой, като извика на небръснатите си колеги, че не му се вярва този американец, британец или канадец, или на какъвто там се правиш, да е бил на онова място и по онова време.

Да, разбирах за какво става дума, но бях прекалено стъписан, за да отговоря — въоръжен единствено с интелигентността си, Брадли бе успял да се досети по какъв начин тайните агенти преминават границите и как овладяват безбройните детайли, от които при дадени обстоятелства може да зависи и животът им. И честно казано, ставаше все по-трудно да се гневя на човек, на когото вече се възхищавах.

Каза, че обсъдили предположението му с Марси и решили да експериментират. От цялата информация, която събрали за ранните години на Скот Мърдок, съставили списък от двайсет дребни факта. Докато тя била на работа, той седнал пред компютъра и изтеглил седмичните бюлетини на „Федерален регистър“ от последните десет години — изданието, в което се публикуват правителствените назначения.

Същата вечер Марси въвела фактите в софтуер за търсене и с надеждата да открият съответствие с някой от тях започнали да търсят сред огромния брой обяви в регистъра.

След трийсет и шест часа получили три съвпадения. Едното бил пощенският код на Гринич, Кънектикът — използван от мъж, назначен за делегат на правителството в Международния съвет по изкуствата във Флоренция, — което можело да означава или да не означава нещо. Другият бил търговски аташе, който играел скуош в Харвард като Скот Мърдок и изглеждал много обещаващ — докато не осъзнали, че гледат некролога му. Третият бил някой си Ричард Гибсън, наблюдател на Съединените щати в Световната метеорологична организация в Женева. В минибиографията му била записана рождена дата като на Скот Мърдок и образованието. Средното си образование бил получил в академия „Колфийлд“.

— Претърсихме регистрите на завършилите, но се оказа, че човек на име Ричард Гибсън никога не е учил в „Колфийлд“ — добави Брадли тихо.

Забележително. Той и Марси започват с наименованието на едно дърво в Кънектикът и стигат до Ричард Гибсън — прикритието, което използвах, за да стигна до Женева и да побъбря с Маркус Бюхер от Richeloud & Cie.

Името Гибсън било принципно доказателство — сега били сигурни, че методът им работи, така че продължили с пълна пара. Три седмици по-късно системата идентифицирала дребен служител на финансовия департамент, който бил командирован в Румъния на конференция. Името било Питър Камбъл.

— Обадих се във финансовото министерство на Румъния и открих човек, който е помагал за организирането на конференцията. Той имаше копие от входящата виза на Камбъл и паспорта. Приятел от Агенцията за национална сигурност провери и се оказа, че същият паспорт е бил използван за влизане във Франция. Френските власти отговориха, че Камбъл не само е влязъл в страната, но е поискал и право на жителство в Париж. В заявлението за жителство било посочено, че бил мениджър на хедж фонд, така че с Марси се свързахме с Комисията по ценните книжа — човек с името Питър Камбъл никога не е получавал лиценз да търгува с ценни книжа и посоченият хедж фонд не съществува.

Гледах мълчаливо как Брадли бръкна в джоба на сакото си, извади два листа и ги сложи на масата.

Първият беше страница от стар годишник на „Колфийлд“ и на нея имаше снимки на четиримата участници в отбора по скуош на училището. Единият стоеше леко настрана — сякаш играе с отбора, но не е част от него. Лицето му беше заградено с кръгче: Скот Мърдок.

На втория лист беше паспортната снимка, прикачена към заявлението за жителство на Питър Камбъл. Не можеше да има съмнение, че двете снимки са на един и същи човек. И че на тях съм аз. Не казах нищо — какво да кажа?

— Значи ето какво открих — каза Брадли. — Скот Мърдок учи в академия „Колфийлд“, после в Харвард, после влиза в тъмна правителствена програма. Става агент под прикритие, използва десетки фалшиви имена и едно от тях е Камбъл…

Гледах снимката от годишника и се мъчех да си спомня имената на останалите от отбора по скуош. Единият се казваше Дезмънд Коркоран — голям боклук и всички го мразеха. Другите — дори още по-големи задници — не помнех. Умишлено потискане на паметта би го нарекъл някой психолог.

— Може би доктор Мърдок е бил изхвърлен от света на агентите или просто душата му се е уморила — продължаваше Брадли, — не знам. Но влиза във Франция с паспорт на името Камбъл, пише книга, за да сподели знанията си, и я издава от името на Джуд Гарет, покоен агент на ФБР.

Продължавах да мълча. Той сви рамене.

— И така, сега двамата седим тук.

Да, и нямаше никакво съмнение в това — Брадли и жена му се бяха справили брилянтно, обаче — както казах — след като те бяха стигнали дотук днес, утре щеше да стигне и някой друг.

Можех да направя само едно, така че се изправих — беше време да се спасявам.