Тери Хейс
Аз съм пилигрим (53)

39.

Началото поставили Съветите, войските на ООН и САЩ последвали примера — всички щурмови хеликоптери в Афганистан били със заглушени ротори и двигатели. Това означава, че не ги чуваш, докато не се появят над главата ти.

Поне хората не ги чуват. Муджахидините обаче видели, че конете са нещо друго, и отдавна се научили да разчитат поведението на животните си, защото животът им зависел от това.

Сарацина вдигнал двата чувала негасена вар на раменете си, чул два от конете да пръхтят и се обърнал да погледне. Минали били години, откакто бил видял за последен път коне да се държат така, но имал чувството, че е било вчера. Приближавали хеликоптери!

Той пуснал чувалите, грабнал автомата и раницата си, в която бил паспортът, парите и медицинските принадлежности, развързал конете и ги плеснал по задниците, за да побегнат в тъмнината. Знаел, че ще стигнат до долините долу, а селяните, които намерят осемте чудесни животни — които стрували колкото един хубав пикап — не биха изложили късмета си на риск, като съобщят на когото и да било.

След още две минути кацнали три хеликоптера на ООН с двайсет австралийски войници — предупредени от сателит, който оглеждал отдалечените райони с инфрачервени камери, за да открие похитените. Каква ирония — вирусът, а не огънят запалил сигналната лампа. Поради високата температура, която се развива при едра шарка, анализаторите, които разчитали сателитните изображения, погледнали термоизображението и дори през ум не им минало, че високата температура може да е от телата само на трима души. По-скоро осем, а толкова била и групата, която търсели. На никого не минало през ума — нито на анализаторите, на агентите на ЦРУ от станция „Алек“, които водели операцията по издирването, нито на някого другиго, — че сам човек би могъл да контролира трима похитени. Отвличанията не се извършват така.

Когато скочили от хеликоптерите — в очакване да попаднат на малка група талибани или керван, натоварен с контрабандни наркотици, — австралийските войници планирали минимум петима потенциални врагове. Възможността да попаднат под кръстосан огън ги забавила значително. Забавило ги и първото импровизирано взривно устройство.

Когато двама редници, при спазване на коректната процедура, приближили врата на къща в края на селото, застанали от двете й страни и я отворили с ритник, възпламенили две противопехотни мини, прикрепени на задната й страна. Експлозията скъсала тел, която приличала на обикновено въже за простиране, опънато през прохода отзад, и детонирала зад гърба им мощна мина за миномет. Двамата редници нямали никакъв шанс.

Офицерът, който бил най-близо до тях, лейтенант Пийт Кийтинг, не си направил труда да се консултира с командващия офицер — капитан, който се намирал на няколкостотин метра от него и когото повечето от подчинените му смятали ако не за откровено опасен, най-малкото за глупак. Кийтинг наредил всички да се оттеглят и да обкръжат селото — нещо, което би трябвало да направят в самото начало и което капитанът не сметнал за нужно.

Кийтинг изпратил четирима души да погледнат двамата редници — не че имало някаква надежда, — а останалите разпределил на групи, за да претърсят селото.

Сарацина, на триста метра оттам, бягал бързо към кладенеца на селото и отвъд, към стръмния склон, по който се спускала едва забележима пътека към планината и свободата.

Ако Кийтинг бил по-нерешителен и се бил забавил дори минута, Сарацина щял да избегне обсадата. Лейтенантът обаче, добър войник, не се поколебал нито миг и почти стигнал до пътеката, а Сарацина трябвало да се прикрие зад кладенеца, за да не го забележат приближаващите пехотинци.

Сега бил хванат в железния обръч и си давал сметка, че младите войници полагат всички усилия да осигурят на света най-добрия шанс да избегне катастрофата, която той готвел от толкова време. Приклекнал зад някаква ниска порутена стена. Не го видели и той се върнал назад, към улиците, където една неправилна стъпка, една погрешно запомнена тел щели да му струват живота.

Войниците напредвали бавно, проверявали всички къщи, детонирали самоделните взривове, когато ги откривали, затягали обръча. Сарацина изтичал по една извита уличка, после през някаква кошара и се наложило бързо да се върне, защото едва не се натъкнал на войниците.

Това било грешка — улицата била запушена от куп зидария. Нямало обаче връщане назад — войниците били съвсем близо, чувал звуците от радиостанциите им. Свалил автомата си — по-добре да умре като муджахидин, отколкото да го принудят да коленичи като куче — и погледнал към небето за напътствие.

И го получил — покривите. Ако можел да се покатери горе, щял да се движи още по-бързо — там нямало капани и взривове. Заложил всичко на тази идея и хукнал към приближаващите войници, за да стигне до каменния резервоар за вода, преди да свият зад ъгъла и да го видят.

Стигнал резервоара, скочил на плоския му покрив и оттам на покрива на старата джамия. Няколко секунди след това се бил проснал по очи и дишал тежко — войниците минали долу. Спрели, опитали да доловят движение в къщите напред.

Не чули нищо, тишината била толкова дълбока, че лейтенант Кийтинг — бил в края на селото и командвал войниците по радиото — започнал да се чуди дали в това село изобщо има жива душа. Може би селото е било минирано преди години от напускащите го муджахидини? Но защо да го правят? Единствените хора, които биха могли да се заселят в тези къщи, били бедни афганистански семейства или овчари. Не, по-вероятното обяснение било, че са попаднали на някакъв обект с голяма стойност и враговете се спотайват и дебнат. В резултат тишината била едно от най-опасните неща, които Кийтинг бил чувал. Говорел по радиото с хората си възможно най-тихо.

— Бавно — казвал им, — не бързайте.

Сарацина изчакал, после свалил меките си кожени сандали и тръгнал по старите керемиди само по меки вълнени чорапи. Прескочил тесен проход между две къщи, едва не пропаднал през дупка в покрива и се хвърлил зад нисък парапет. И видял шанса си.

Надникнал през малка пролука в зидарията, невидим за очилата за нощно виждане на австралийците, и видял войници да се приближават по три различни улички. Това била стягащата се примка, от която трябвало да се измъкне. Обул си сандалите, опрял брада на зидарията, наместил автомата на рамото си и благодарил на Аллах, че има заглушител и искроуловител.

По-неопитен боец, човек, който никога не е участвал в партизанска война, би стрелял, за да убива. Сарацина обаче познавал работата си добре — средно са нужни седем души, за да окажат първа помощ и да евакуират ранен войник. Мъртвият не се нуждае от никого.

Избрал по една цел във всяка от уличките — ако нямал заглушител, всички щели да чуят първия изстрел и да се прикрият. Ако нямал искроуловител, щели да видят местоположението му и да надупчат него и парапета с автоматичен огън.

Стрелял. Войниците даже не чули трите леки пуквания, заради шума в слушалките си. Единият бил улучен в бедрото — щял да умре, ако бързо не стегнат артерията му с турникет. Вторият бил улучен в гърлото и като че ли никой не би могъл да му помогне. Третият бил улучен в бицепса, което означава силна болка. И тримата паднали с викове, другарите им заели отбранителни позиции, всеки опитвал да прикрива останалите.

Добри войници, дисциплинирани войници — и наистина били такива, независимо от капитана им — защото били готови да направят всичко за ранените. В последвалия хаос, докато опитвали да помогнат на повалените си другари и да открият врага, в тъмнината и ужаса от стрелбата, войниците били принудени да изпълзят от отломките и да се прикрият в сградите.

Сарацина наблюдавал от прикритието на парапета как обръчът се огъва — и се разкъсва. Не било кой знае какво и вероятно нямало да трае дълго, но може би щяло да е достатъчно, за да се измъкне. Не приклекнал — просто се претърколил по леко наклонения покрив, притиснал раницата и автомата към гърдите си и полетял от ръба. Видял как стената се носи покрай него — Аллах да му е на помощ, ако си счупи крак. Паднал странично, на бедрото си. Болката за миг го сграбчила, но успял да стане и да побегне. Не било време опитният муджахидин да хленчи и да куца — бил ветеран от най-жестоката война, водена от десетилетия, и нямал намерение да скимти като християнин.

Спуснал се по една виеща се уличка, която би го отвела през разкъсания кордон, защото за момент успял да се прикрие от група войници зад наклонена фасада на разрушена къща. Ако войниците били само на няколко крачки в едната или другата посока…

Минал през примката. Минал покрай полумесеца, който бил надраскал на една дървена врата, помолил се на Аллах да си спомни добре и започнал да брои. Минал на бегом двайсет и пет крачки напред, после направил три вляво, избегнал заровена мина и видял планините и спасението право напред.

Зад себе си чул виковете на войник, предупреждаващ останалите да залегнат. Очаквал да чуе оглушително тракане на автомати, куршумите да надупчат открития му гръб, да прекъснат гръбнака, да загуби контрол над краката си. Вместо това се оказало, че войникът е открил капан — опъната през улицата тел, свързана с гранати, скрити зад няколко варела от машинно масло. Войниците се прикрили, дръпнали жицата.

Гранатите се взривили и в яркия им блясък лейтенант Кийтинг — тичал напред, за да възстанови кордона — видял Сарацина извън обръча, да бяга към прикритието на две срутени стени. Кийтинг вдигнал автомата си, прицелил се и стрелял. Бил обучаван в Специалните сили и бил наясно какво прави — пускал по три куршума в откос и премествал цевта леко вляво и вдясно, бързо.

Няколко сантиметра встрани — при малко повече късмет — и всичко щеше да е различно. Обаче не било писано онази вечер — високоскоростните куршуми откъртили мазилка и вдигнали прахоляк около Сарацина, но никой не го улучил. Кийтинг изругал очилата за нощно виждане и неизбежната загуба на връзка между мерник и око. Сарацина, разбира се, благодарил на Божията ръка.

Свил зад ъгъл от три порутени стени на бегом, финтирал рязко вляво, после вдясно и — все още стиснал автомата и раницата — се плъзнал надолу и се затъркалял по стръмния склон към всепоглъщащата тъмнина на каменистата урва.

Млад австралийски офицер го вижда за част от секундата заради блясъка на граната — това е единственият път, когато Сарацина е виждан от представител на граждански или военни власти. Докато не го срещнах аз, разбира се.