Тери Хейс
Аз съм пилигрим (174)

37.

Кумали минала през задната част на храма между останки от дебели зидове и влязла в подземно пространство, наречено spoliarium — мястото, където вземали въоръжението на гладиаторите и се отървавали от телата.

Питала се какво се случва горе — не очаквала да мине много време преди брат й да я повика, за да й каже, че всичко е свършило и може да си тръгва.

Колко жалко, мислела си — Спиц бил чудесен следовател, определено най-добрият, когото била виждала. Огледалата от Френската къща били свидетелство за това. И щял да се измъкне безнаказано, въпреки скритата самоличност, ако не бил минал през българската граница с кола под наем, която можела да бъде свързана с него. Нима нямат системи за разпознаване на автомобилни номера в Америка? Та нали най-вероятно те са ги изобретили! Странно, такъв умен човек да допусне такава елементарна грешка…

Разбира се, тя нямало да научи кой е той, ако не й се бил обадил човекът от МИТ. И какво правят тези хора? Един телефонен разговор, после нищо — никакви допълнителни въпроси, никакви опити да установят движението на Спиц в подробности. С помощта на контактите си в света на наркодилърите самата тя успяла да научи повече за него само след едно влизане в стаята му, отколкото турското разузнаване с всичките си ресурси. Всъщност те като че ли изобщо не се интересували от Спиц.

Хрумнала й ужасяваща мисъл — ами ако американецът не е допуснал грешка, като е преминал границата, ако например заместник-директорът на МИТ някак си е техен човек или някой е прехвърлил разговора и тя изобщо не е разговаряла с него? Ами ако всички улики, на които била попаднала, са били подхвърлени? Ако цялата работа е удар? Това би означавало, че от нея се е очаквало да покаже информацията на брат си и по този начин да го накара да излезе на светло…

— Аллах!… — възкликнала тя и хукнала обратно.

Минала покрай складовете, където някога се пазели оръжията и ризниците на гладиаторите, и изтичала към Porta Libitinensis — Портата на смъртта, — през която изнасяли труповете на мъртвите.

Почти стигнала до разрушената й арка и цялата арена се появила пред очите й, когато мобилният й телефон — там имало покритие — започнал да звъни. Тя го извадила и видяла, че има поне десет пропуснати повиквания. Всички, както и последното, били от бавачката.

Обадила се и попитала разтревожено:

— Какво е станало?

Само че не чула гласа на бавачката. Чула мъж, който говорел на английски.

— Лейла Кумали? — попитал мъжът.

Ужасена, тя извикала:

— Кой си ти?

Той обаче не отговорил на въпроса й, а използвал точно думите, които двамата бяхме планирали в хотелската ми стая:

— Изпратих ти видеофайл. Виж го.

В объркването си тя като че ли не чула и пак го попитала кой е.

— Ако искаш да спасиш племенника си, виж видеото — казал Бен. — Сниман е сега, това се случва в момента.

„Племенникът ми? — помислила Кумали. — Те знаят всичко“.

С разтреперана ръка, почти докарана до сълзи, намерила видеофайла и го пуснала. Погледнала го, едва не припаднала и се разпищяла в слушалката:

— Не! Моля ви, не!