Тери Хейс
Аз съм пилигрим (84)

19.

От толкова мъртъвци по света трябваше да се спрем на смъртта на Додж. Това, което изглеждаше като късмет, се оказа ужасна грешка.

Беше повече от ясно, че смъртта му е нещастен случай, и след като нямаше какво да разследва, Броуди Уилсън можеше единствено да се качи на самолета и да се прибере у дома. Детектив Лейла Кумали беше съвсем права за това.

Спечелих няколко дни, но те изобщо не бяха достатъчни. Когато излязох от полицейското управление, си помислих за пореден път как предположенията, непроверените предположения, винаги ти изиграват номер. С Шепота трябваше да се заровим по-дълбоко и да се запитаме какво точно ще разследвам. Честно казано, бяхме уморени и отчаяни, когато взехме решението, а и във всеки случай около смъртта на 28-годишен мъж на морския бряг винаги има нещо, което си струва да се разследва. Обаче оправданията не бяха добри. Бяхме заковали знамето си за мачтата и — както всички пирати — щяхме да платим цената, когато корабът потъне.

Въпросът беше: какво да направя при това положение? Краткият отговор: нямах идея. Имам си начин за справяне със стреса обаче — или се разхождам, или работя. В Бодрум имаше възможност и за двете и си припомних основната мисия, или поне първата й фаза — да идентифицирам телефонните кабини в стария град.

Извадих мобилния си телефон със специално сменената камера от джобовете си, сложих батерията и в края на улицата свих вдясно. Трябваше да работя в рамките на вътрешната карта, която бях запаметил, и след пет минути бързо ходене — и когато най-накрая тревожността ми спадна до поносими нива — стигнах до границата на района за търсене.

Бях го разделил мислено на сектори и намалих темпото значително, решен да не допускам никоя потенциална цел да убегне на вниманието или обектива ми. Не беше лесно. През по-голямата част от годината Бодрум е сънлив град с около 50 000 души население, но през лятото бройката се увеличава до половин милион и — макар и да беше краят на сезона — улиците бяха пълни с почиващи и туристи, и вселената от хора, които се хранят от тях.

Минах покрай безброй магазинчета, които продаваха турски кожени сандали и редки персийски килими, които почти без изключение пристигаха от някоя фабрика в Китай. На всеки стотина метра имаше ароматни заведения, специализирани в това, което в Испания се нарича „тапас“, а тук е известно като „мезе“, и които винаги са пълни независимо кое време на деня е.

Всеки път, когато видех телефонна кабина, я фотографирах, уверен, че софтуерът на телефона ми я поставя върху картата и записва точното й местоположение. Някъде по пътя взех малко кебап, увит в пита, и седнах на пейка под една джакаранда, за да го изям. Няколко минути след това видях витрината на магазин отстрани — беше изложена фантастична колекция саксофони и класически електрически китари. Пристъпих до вратата и надникнах в сумрачната пещера вътре.

Беше едно от местата — местата мой тип, по които си падам, — които човек напоследък среща рядко. Видях купчини ноти, рафтове винилови плочи, кошове с компактдискове и ако някой ми беше казал, че някъде отзад има и кутии с някогашните осемпистови стерео-касети, предшественика на компакткасетите, щях да му повярвам.

В другата половина бяха подредени музикални инструменти — имаше достатъчно китари „Гибсън“ и „Фендер Стратокастър“, за да накарат всеки рокендрол песимист да се усмихне — и десетки турски фолклорни инструменти, които не свързвах с никакво наименование, да не говорим за звук.

Типът, които пушеше зад тезгяха — прехвърлил четирийсетте, музикант, ако се съдеше по протритите джинси и сънливите очи — ми махна да вляза. В друг момент, в друг живот, бих прекарал вътре часове, но сега просто разперих разочаровано ръце и продължих с работата си.

През следващите няколко часа направих достатъчно снимки на телефонни кабини пред магазини за сувенири и край квартални пазарчета, че да ми стигнат за цял живот, изчаках цяла вечност, докато пресека голяма улица, за да снимам една край бензиностанция на „Бритиш Петролиум“, и открих поне още шест, които имаха вид на донесени от някоя друга държава и незаконно свързани към жиците горе. Нищо чудно, че турският телеком не знаеше, че съществуват.

Късно следобед, с отмалели крака и много жаден, излязох на малък площад и седнах в кафене на тротоара. Първата ми мисъл беше да си поръчам бира „Ефес“, обаче, слава богу, притежавам някаква степен на себепознание и си дадох сметка, че в настроението, в което съм, гняв и отчаяние, няма да остана само с една. Поръчах кафе и се заех със задачата, която избягвах целия ден — отворих раницата, извадих документите около смъртта на Додж и се заех да изучавам трагедията, на която се бяхме натъкнали с Шепота.

След двайсет минути бях сигурен, че нещо в полицейското разследване никак не е наред. Проблемът не беше в разпитите, криминологичните изследвания или анализи и в записите от камерите. Проблемът беше в доклада от токсикологията.

Беше преведен заради Камерън, заедно с някои други документи, и Кумали беше права, че в организма му е имало наркотици, но се съмнявам да е имала начин да прецени какво наистина означават тези нива. И наистина, заключението на патолога беше, че са достатъчни, за да влошат значително преценката и равновесието на жертвата.

Да „влошат значително“? Дяволите да го вземат, този млад милиардер се бе докарал до радиоактивно състояние. От медицинското си образование и собствения си тъжен опит знаех, че не е възможно да е натъпкал тялото си с толкова дрога само за няколко часа — не и без да се предозира и натрови. Додж се беше друсал в епични мащаби поне от три или четири дни.

За разлика от Кумали — или нейните криминолози, — шареното ми минало ми даваше възможност да оценя експертно точно какво въздействие са имали наркотиците върху Додж. Вземал е метамфетамин, разбира се — напоследък се среща навсякъде, — също верния сподвижник GHB или „Лесна свалка“, за да намали колебанията в настроението, и добра гарнитура от екстази за успокояване на душата. Сънят винаги е враг на надрусания и затова имаше сериозни следи от кокаин — за да стои буден. Бях абсолютно сигурен, че никой, който е на дрога от четири дни, на коктейл от наркотици, не би се интересувал от фойерверки. Те са бледо подобие на светлинното шоу, което е бушувало в главата и гениталиите му.

Спомних си червената лампичка, която ми светна при споменаването на бинокъла. Дадох си сметка какъв ми е проблемът — на кого му е притрябвал бинокъл, за да гледа фойерверки, които избухват буквално над главата му? Тоест, ако не иска да ослепее. И защо му е да ходи до ръба на пропастта — като че ли от моравата или от терасите не се вижда съвсем същото? Дори най-затъналите наркомани имат някакъв инстинкт за самосъхранение. Не, нещо друго го е накарало да грабне бинокъла в това състояние на тежка интоксикация и да отиде до пропастта.

Не знаех какво е то, нямах отговор на много други въпроси, но вече знаех, че ситуацията не е толкова мрачна, колкото ми изглеждаше в кабинета на детектив Кумали, докато се давех в презрението й и миризмата на червен жасмин.

Пак се замислих за бутилка „Ефес“. По-добре не, казах си — надеждата е по-опасно нещо от отчаянието.

Всъщност имах нужда единствено от колата си.