Тери Хейс
Аз съм пилигрим (88)

23.

Събудих се в седем и веднага набрах номера на Кумали от мобилния си телефон. Включи се гласова поща. Оставих съобщение да ми се обади спешно, но след двайсет минути все още не бях говорил с нея.

Слязох до рецепцията, направих нов тур през английския език с мениджъра и открих адреса на „Гюл и синове, пристанище и работилница“. Вкарах го в навигационната система на фиата и след седем минути бях на старото пристанище, пред къщата, която Кумали боядисваше на снимката.

Беше някогашна рибарска къща, с керамични саксии и сандъчета по первазите, окичени с цветя. Изненадах се — къщата излъчваше радост и доброта, каквито определено не бях забелязал в тази жена. Минах по пътеката до вратата и позвъних. Никой не отговори.

Прекосих малка тревна площ и алеята за кола, плътно до стената на пристанището на Гюл, надникнах към гаража — развалената италианска кола беше там — черна боя и вдигнат капак, — но иначе нямаше признаци на живот. Тръгнах към задната страна на къщата и се ослушах — не се чуваше звук и нищо не помръдваше, ако не се броеше дебелата котка, която си чешеше ухото на кухненския прозорец. Май беше котарак.

Върнах се в колата си, погледнах часовника, подкарах и започнах да оглеждам систематично улиците, като се отдалечавах от къщата, за да открия някоя квартална градинка. Трябваше да се случи скоро. След десет минути видях малка тревна площ, на която играеха пет-шест деца, придружени от майките си. За голямо мое облекчение сред тях зърнах Лейла Кумали.

Спрях и слязох от колата. Лейла Кумали беше с гръб към мен, люлееше сина си на люлката, така че бях само на няколко метра от нея, когато една от другите жени й извика нещо на турски и ме посочи.

Полицайката се обърна, видя ме и в този момент видях толкова много гняв по лицето й, заради неочакваното нахлуване в личното й пространство, че чак не ми се вярваше. Обаче имаше и още нещо… нещо скрито… в начина, по който грабна сина си. Моментното впечатление, което добих — колкото едно мигване, така да се каже, — беше, че съм се натъкнал на тайна.

Докато тя ме гледаше ядосано, момчето надникна с едно око иззад полата й, аз му се усмихнах и казах:

— Това трябва да е синът ви.

Трябва да ми се признае, че изражението ми не се промени изобщо, когато — вече по-уверено — момчето се показа иззад майка си и видях, че има синдрома на Даун.

Подобно на всички такива деца, които съм срещал, и неговото лице беше красиво — усмихнато и излъчващо невинност. Каза ми нещо на турски, което реших, че е „добро утро“, и поради някаква причина, вместо да опитам да комуникирам на език, който момчето не разбира, реших да се поклоня. То си помисли, че това е най-смешното нещо на света, и също се поклони в отговор. Майките и другите деца, които гледаха, започнаха да се смеят, а това го накара да се поклони още няколко пъти на смахнатия американец.

Единственият човек, който не смяташе, че е смешно, беше майка му.

— Как ме намерихте? В бележката написах ясно, не искам да споря…

— Не съм дошъл, за да споря — прекъснах я. — Искам да дойдете до Френската къща с мен.

Това донякъде намали гнева й.

— Защо?

— Мисля, че Додж е бил убит и че има шанс да го докажем.

— Убит? И как убиецът е влязъл в имението?

— Не знам. Първата стъпка е да докажем, че в къщата е имало и друг човек — мисля, че можем да го направим.

Тя се замисли за момент, после поклати глава.

— Не. Доказателствата ясно сочат…

— Оставете доказателствата. Те са списък с материали, с които разполагате. Ами тези, които не сте открили? Как ще ги определите? Като маловажни?

Това беше цитат от книгата ми и веднага се укорих — отново излизах от легендата си, — после си спомних, че книгата ми беше дадена за четиво в самолета, и престанах да се укорявам. Кумали още не беше убедена.

— Трябва да го направим веднага, преди да приключи разследването — настоях.

— Не. Началниците ми вече са го приключили.

Трябваше да положа сериозни усилия да не изляза от кожата си.

— Ако се окажа прав, а полицията в Бодрум е освободила трупа и е върнала паспортите на свидетелите, ще трябва да се плати сериозна цена. И не на мен, а на висши правителствени кръгове.

Тя се поколеба. Другите майки и деца тръгваха за училище, махаха за довиждане на Кумали и сина й, който продължаваше да се покланя.

— Не мога сега — каза тя. — Трябва да оставя сина си на гледачката. Колата ми е развалена, ще отнеме време…

— Ще ви закарам — прекъснах я и посочих фиата.

Очевидно не й хареса, но и не виждаше начин да се измъкне, така че кимна. Малкото момче на свой ред реши, че е страхотно, улови ме за ръка и аз ги поведох към колата.

Кумали отвори задната врата, качи сина си и седна до него. За една мюсюлманка е достатъчно лошо да е сама с мъж, когото едва познава, в една кола — да се качи на предната седалка за Кумали беше немислимо.

Докато ми казваше накъде да карам, подхвърлих през рамо:

— Мисля, че трябва да се обадите в управлението. Да им кажете, че е възникнало нещо и че трябва да задържат изпращането на делото в Анкара.

Тя не отговори, така че погледнах в огледалото и видях, че ме гледа с ледено изражение. Щеше да стане грозно, когато чуеше идеята ми, но нямаше какво да направя в тази връзка. След малко видях да вади мобилния си телефон. Заговори на турски.

Затвори и ми каза, че е оставила съобщение за шефа си и е поискала няколко от колегите й да ни чакат на южния нос. Доколкото разбрах, беше повикала подкрепление. Не получих шанс да коментирам — младият симпатяга заговори оживено на турски. Погледнах в огледалото и видях, че Кумали слуша съсредоточено — очевидно искаше да му покаже, че мислите му са ценни, и колкото повече гледах, толкова повече си давах сметка, че проявява безкрайно търпение към момчето.

— Синът ми иска да ви кажа, че в четвъртък ще ходим на цирк — преведе тя. — Казва, че първо ще има голям парад, после ще гледаме акробати, лъвове, клоуни…

— И укротители на змии — добавих. — Видях плакатите, когато пристигнах. Кажете му, моля, че циркът сигурно е жесток.

Кумали преведе, момчето се засмя и двамата веднага започнаха нещо като спор. Накрая тя обясни:

— Синът ми иска да ви попитам дали искате да дойдете с нас, но му обясних, че същата вечер имате среща и сте зает.

Улових погледа й в огледалото.

— Да, много жалко — отговорих. — Бих се радвал, ако можех да дойда. Моля, извинете ме пред него.

Тя му преведе, после ми каза да свия вляво и да спра на двайсетина метра по улицата.

Спрях пред скромна къща с градински джуджета покрай алеята пред входа, детска пързалка на квадратна тревна площ и склад за дистрибуция на кока-кола на отсрещния тротоар. Два големи камиона маневрираха пред склада и двигателите им ръмжаха толкова силно, че не успях да кажа довиждане на момчето както трябва. Майка му го изведе от колата, минаха по алеята и стигнаха до къщата.

Млада жена, може би към трийсет — чернокоса и с тежко затлъстяване — отвори вратата и целуна момчето по главата. Докато Кумали говореше с гледачката, имах възможност да помисля за онзи момент в парка, усещането че се натъквам на някаква тайна. Лесното обяснение беше, че причината е синдромът на момчето й, желанието й да го защити от нахлуването ми. Обаче не ми се вярваше да е така — и Кумали, и синът й се чувстваха много добре сред другите хора и децата. Не. Имах чувството, че е нещо съвсем различно, но нямах представа какво може да е. Майка и дете играят в парка — какво толкова?

Кумали тръгна към колата, а синът й вдигна ръка, за да се сбогува с мен. Въпреки че бях зад кормилото, успях да му се поклоня доста добре и лицето му засия. Върна ми два поклона.

Майка му се качи на задната седалка, а аз продължих да гледам сина й още малко. Беше страхотно хлапе и наистина беше ужасно — няма начин да се каже по-меко, боя се. Това, което му причиних, в края на краищата, беше ужасно.

Подкарах към Френската къща.