Тери Хейс
Аз съм пилигрим (125)

60.

Цял ден блъсках фиата по безкрайни пътища — спирах само за гориво. Следобеда минах покрай далечните минарета на Истанбул, а привечер стигнах до границата с България.

Бедното ъгълче на света, където се срещат Турция, Гърция и България, е сред най-оживените кръстопътища в Европа, така че след като излязох от Турция и попаднах в нещо като ничия земя между границите, се оказах заобиколен от големи камиони, които пълзяха към българските гранични и митнически власти.

След около четирийсет минути и стотина метра напредък попитах един шофьор на камион от Дания, спрял край пътя, колко време според него ще отнеме преминаването на границата.

— Около осем часа — отговори той. — Зависи колко нелегални емигранти ще хванат и обработят.

България някак успя да влезе в Европейския съюз и границата й бързо се превърна в едно от най-уязвимите места, защото привлича като магнит всеки, който иска да влезе в Европа нелегално и да се добере до по-богати пасбища като Германия или Франция. Ако се съдеше по камионите и физиономиите наоколо, нямаше недостиг на опитващи и трафиканти на хора.

Замислих се дали да не отида най-отпред и да покажа значката си, но отхвърлих тази мисъл — винаги има шанс да попаднеш на някой дебелоглавец, готов с радост да покаже на ФБР кой командва тук. Вместо това, след някои кратки приготовления, излязох на банкета на шосето и подкарах покрай безкрайната опашка.

Минах под две метални конструкции с камери и реших, че граничната полиция ще ме пресрещне много скоро.

След две минути в мрака се очерта силует на кола със святкаща полицейска лампа, която приближаваше бързо срещу мен. Спря на десетина метра, като ми препречи пътя, и човекът до шофьора — явно по-старшият — слезе и тръгна насреща. Беше на моите години, твърде пълен, а униформата му изглеждаше така, сякаш в нея е спал по-дебел от него. Личеше си, че е готов да започне да ми крещи да се върна в края на опашката.

Знаех десетина български думи от едно посещение преди години и за щастие сред тях беше „извинявам се“. Излязох бързо, преди да е започнал, и видях, че фразата най-малкото свали малко от отровата, изписала се на ръмжащото му лице. По очите не можех да съдя, защото въпреки че беше тъмно, носеше тъмни очила.

Продължих да говоря, като минах на английски, и от време на време подхвърлях извинението. Казах му, че съм бил в хубавата му страна и преди и съм бил трогнат от дружелюбието на хората. Че се надявам и сега да е така, особено след като имам нужда от помощ — закъснявам, а непременно трябва да взема полет от София, столицата.

Той изсумтя и ме погледна, сякаш се канеше да ми каже, че не му пука — дружелюбни хора, както казах, — но видя, че му подавам паспорта си. Изгледа ме особено. Издържах погледа му и той взе паспорта. Отвори го и видя петстотин лева, които бях сложил вътре — около триста щатски долара, което е около месечна заплата в България.

Бях стигнал до най-опасната част на всяка подобна сделка — подкупването на служител е престъпление във всяка юрисдикция и на този етап човекът в униформа може наистина да те одруса, ако реши. Петстотин, за да отидеш най-отпред на опашката? А какво ще кажеш за двайсет хиляди, плюс часовника и фотоапарата, за да не те обвиня в предлагане на подкуп?

Той поиска шофьорската ми книжка и паспорта ми и се върна при служебната кола. Шофьорите, които бях изпреварил, пъплеха покрай мен, надуваха клаксони и показваха вдигнати палци на двамата служители за чудесната работа. Не се ядосвах — на тяхно място сигурно и аз бих се чувствал така.

Служителят се върна и ми каза да отворя моята врата. Реших, че става напечено, и започнах да се готвя психически: щях да посегна към значката от ФБР, но той се качи в колата, изправен до мен, и се улови за отворената врата.

— Карай — каза ми. — И натискай клаксона.

Направих каквото ми каза, а той даде знак на един голям камион да спре, за да ни направи път.

— Мини между тях — нареди той и под акомпанимента на тежко пъшкане на въздушни спирачки се промуших в средната лента, на която на няколко езици беше изписано, че е само за служебно ползване.

— По-бързо — нареди служителят.

Нямах нужда от допълнително окуражаване и настъпих педала.

Така минахме няколкото километра опашка от камиони и автобуси — той висеше на вратата, служебната кола ни следваше със запалени сигнални светлини, — докато стигнахме редица остъклени будки, над които имаше различни гербове и огромно българско знаме.

Мъжът, който висеше на вратата ми, взе паспорта ми и влезе в една от будките. Взе печат от колегата си и подпечата паспорта ми. Върна се, подаде ми го и — стори ми се, че се кани да ме осведоми, че и колегата му има нужда от дарение — настъпих педала преди да е успял да отвори уста.

Карах бързо, фаровете пронизваха тъмнината. Разкриваха безкрайни гори и — като че ли животът в новия Европейски съюз не е достатъчно сюрреалистичен — жени с миниатюрни полички, застанали край пътя в средата на нищото. По основните пътища на камионите в другите страни има билбордове. В Източна Европа има проститутки и те никъде не са повече, отколкото в България.

Минах покрай стотици, предимно циганки — почти деца по бельо и дрехи от имитация на кожа, чийто живот се върти около кабините на камионите или задните седалки на колите. При бременност услугите им се продават по-скъпо и не е нужно да си гений, за да видиш, че отглеждането на сираци е единствената развиваща се индустрия на страната.

„Porrajmos“, казах си, докато шофирах. Спомних си ромската дума, която Бил ми бе казал преди толкова години — тук виждах друга форма на геноцид над циганите.

След известно време младите жени отстъпиха място на бензиностанции и закусвални за бързо хранене и влязох в Свиленград — град с двайсет хиляди жители, който няма с какво да се похвали освен с пешеходната главна улица и многото магазини, които остават отворени доста след полунощ, за да обслужват несекващия поток камиони.

Паркирах колата далече и открих четири магазина от тези, които търсех, близо един до друг. Избрах най-мизерния — този, в който нямаше камери за видеонаблюдение, доколкото можех да преценя. Вътре купих две неща, заради които бях шофирал хиляда и сто километра за дванайсет часа и бях дошъл от Азия в бившия съветски блок — калпав мобилен телефон и предплатена анонимна симкарта.

Върнах се в колата си и под единствената улична лампа в един тъмен ъгъл на български град, за който никой не е чувал, сред земеделски земи и млади проституиращи циганки, набрах телефонен номер с код, който не съществува.