Тери Хейс
Аз съм пилигрим (25)

11.

Брадли продължи да говори, но до ден-днешен нямам представа какво ми каза. Някак се върнахме на масата, но бях прекалено ангажиран да ругая себе си заради глупостта си да го изслушам. Нищо чудно, че беше преживял посттравматичен стрес, че бе прекарал седмици в интензивно отделение, нищо чудно, че бе страдал от чувство за вина, задето е оцелял, или че му е бил нужен невъзможен следователски проект, за да се върне от мъртвите.

Беше споменал, че държал някого в тъмното, слушал го как умира — междувременно, извън бетонната им гробница, Долен Манхатън бил пламнал. И въпреки това аз бях решил, че куршум е раздробил бедрената му кост, а друг е пробил дроба му. Щом като не можех повече от това, изглежда, не беше зле, че се бях пенсионирал.

От строгите ми присъди ме сепна гласът му — беше извадил мобилния си телефон и ме питаше нещо.

— Нещо против да се обадя? Искам да се чуя с Марси…

Кимнах. Той я изчака да отговори, обърна се настрани и каза набързо няколко думи, които не чух. Когато затвори, направи знак да донесат още кафе и сладки. Надявах се да има кредитна карта без лимит.

— Споменах единайсети септември — каза той — само защото има връзка с това, за което ще те помоля.

— Слушам — подканих го меко, сякаш исках да се извиня, че дори съм си помислил онова за Стената на плача.

— Като част от възстановяването си накрая се върнах на Кота нула, на мястото, където се издигаше северната кула — каза той.

— Гледах мястото много дълго… а беше адски студено… и най-накрая осъзнах, че имам толкова много гняв, че няма надежда да се възстановя напълно. Обаче гневът ми не беше насочен към терористите — те вече бяха мъртви. И не беше заради раните, които получих — все пак останах жив, нали. Бях ядосан заради несправедливостта — заради безразличието на света. Знаех, че страшно много обикновени хора загинаха в онзи ден не от огън или падаща мазилка, а заради състраданието си. Тяхното отчаяно желание да помогнат на други човешки същества — често напълно непознати — в края на краищата им струва собствения им живот.

Отпи кафе, но видях, че не му е до него. Печелеше време, опитваше да реши по какъв начин е най-добре да продължи. Аз чаках — за мен той беше спечелил правото да се бави, колкото прецени, че е му е нужно.

— Питал ли си се някога колко хора с увреждания са били на работа в кулите тогава? — попита накрая. — Аз също не се бях замислял — продължи той, — до след като удариха самолетите. Разбира се, ако си в инвалидна количка, проблемите ти са много по-тежки, отколкото на останалите — не можеш просто да слезеш с асансьора. Всички знаем, че е така, нали? Има табели, които ни предупреждават в случай на пожар да използваме стълбите. Ами ако не можеш да ходиш? Ако някога попадна в горяща сграда, господин Камбъл, искам единствено да съм в състояние да използвам краката си. Просто равен шанс да избягам или да умра. Не е много, нали? Равен шанс. Имаше един тип — работеше във фирма за финансови услуги, — който беше присъствал на всички противопожарни тренировки и знаеше къде е столът му за евакуация. Виждал ли си как изглеждат тези столове? Прилича на обикновен алуминиев стол, но има дълги дръжки, с които могат да го вдигнат и пренесат четирима души. Беше парализиран от кръста надолу и вероятно е бил горд, че е преодолял недъга си и си е намерил работа. Може да е имал жена и деца, не знам. Единайсети септември беше първи учебен ден за децата и много хора закъсняха. Заради това бил сам в офиса в северната кула, когато самолетът на „Америкън Еърлайнс“ връхлетял. От удара инвалидната му количка изхвърчала до средата на стаята. През прозореца видял огнено кълбо да полита към небето и си дал сметка, че трябва да действа бързо — или умира. Намерил стола за евакуация, закрепил го в скута си и се насочил към аварийното стълбище. По пътя подгизнал, защото противопожарната инсталация се задействала и заляла всичко с вода, осветлението изгаснало. Добрал се до фоайето при асансьорите, но било тъмно, защото там няма прозорци. Шанс му дали хората от поддръжката — преди няколко години боядисали вратите към аварийното стълбище с фосфоресцираща боя, така че дори и при катастрофа хората да ги виждат. Един бог знае колко души е спасило това решение в онзи ден. Подпрял вратата на стълбище А отворена и наместил стола за евакуация вътре. Не бил много силен, но успял да се премести. Вече не можел да се движи. Бил в аварийното стълбище на горяща сграда и правел единственото, което можел — чакал.

— В Северната кула имаше три аварийни стълбища — продължи той. — Две широки по метър и десет, а третото — метър и четирийсет. Има голяма разлика — на широкото стълбище двама души могат да се разминат спокойно, не е така тясно на завоите. Тези завои могат да са сериозен проблем, ако искаш да пренесеш нещо, което на практика е носилка със седалка. Както можеш да си представиш, понеже съдбата е гадна кучка, парализираният се оказал пред едно от тесните стълбища. В цялата сграда хората се чудеха накъде да бягат — надолу или нагоре, към покрива, за да ги спасят с хеликоптер. Които тръгнаха нагоре, умряха — вратата към покрива била заключена, за да се предотвратят самоубийствата… Представи си стълбище А, пълно с прах, дим, хора и вода. Стича се като поток от спукани тръби и противопожарната инсталация. Човекът в стола за евакуация обаче не вика, не моли за помощ. Просто чака. Да се случи чудото, предполагам.

Брадли млъкна. Може би мислеше за чудеса. За момент, когато заговори отново, гласът му потрепери, но той успя да се овладее.

— Доста по-долу човек на средна възраст, не в идеална физическа форма, чува за човека в стола-носилка горе и започва да вика. Призовава доброволци, които да се върнат и да свалят нещастника. Отзовават се трима. Обикновени хора. Връщат се нагоре, вземат стола и избират правилната посока — не го носят нагоре, слизат надолу. През тълпата, дима, водата и завоите, които са адски тесни.

Млъкна отново.

— Носят го така шейсет и седем етажа! И знаеш ли какво откриват, когато стигат долу? Че няма изход. Толкова са се забавили, че срутването на южната кула е дестабилизирало съседната. Пред тях има само срутен бетон. Зад тях — огън.

Брадли сви рамене. Аз мълчах — какво можех да кажа, дори и да успеех да овладея гласа си да не трепери? „Скръб не потъва“, само това можех да мисля.

— Връщат се назад, намират вратата към мецанина, влизат във фоайето. Малко след това всичко отива по дяволите, защото сградата се срутва. Онзи с инвалидния стол и двама от спасителите му някак оцеляват, но другите двама — не. — Млъкна за момент. — И знаеш ли какво отне живота им, Камбъл?

— Състраданието? — предположих.

— Точно така. Както казах, не ги убива падаща мазилка или огън. Убива ги проклетият опит да помогнат на друг. Заради това е гневът ми. Къде е справедливостта тук?

Пое си дъх, после добави по-меко:

— Не бях сигурен, че искам да живея в такъв свят.

Разбрах, че Брадли е посетил Кота нула в повече от един смисъл. Представих си го в снега и мрака, дребна фигура сред декарите пустота, където някога се издигаха кулите близнаци, която полага усилия да открие причина да живее.

За щастие Марси била с него и той ми каза, че се държали за ръце, когато й разказвал за отчаянието си. „Е, и какво ще направиш сега?“ — попитала го тя спокойно.

Брадли ми каза, че я погледнал объркано, нямал представа какво има предвид. „Да, разбрах те, Бен — не искаш да живееш в такъв свят — казала му. — Добре. Обаче, както казват хората, смяташ да се оплакваш от тъмнината или смяташ да запалиш свещ? Ще те попитам още веднъж: какво смяташ да направиш?“

Това е Марси — била дотолкова обръгнала, че вече не отстъпвала и на сантиметър.

— Беше права, разбира се — продължи Бен, — и обсъждахме какво да направим през целия път до вкъщи. Заради раните ми не знаех кой знае колко за разследванията на атентатите, така че докато се прибирахме пеша, тя ми разказа, че петнайсет от деветнайсетте похитители били саудитци, че семейството на Бин Ладен било прогонено от страната след атентатите, че повечето от извършителите пребивавали в Щатите с изтекли визи и няколко се научили да управляват самолет, но не проявявали особен интерес към приземяването. Стана ясно, че макар и да са допуснали десетки грешки, терористите пак са били по-добри от нас — и ако някой се съмнява, в района ми има три хиляди жертви, които го доказват. Когато наближихме, осъзнах, че се оформя идея. Работих по нея през нощта, а на следващия ден, понеделник, отидох в Нюйоркския университет и запалих свещта.

Каза, че в голям офис с изглед към площад „Вашингтон“ обяснил пред ръководството на университета, че иска да постави началото на нещо, което би могло да стане известно колкото Световния икономически форум в Давос — ежегодна поредица лекции, семинари и майсторски класове за водещите криминалисти от целия свят. Място, където да се споделят нови идеи и да се демонстрират последните постижения на науката. Модератори щели да бъдат топекспертите в тази сфера, без ограничения по специалност и принадлежност към една или друга агенция.

— Посочих през прозореца — продължи Брадли — към мястото, където някога се издигаха кулите близнаци. „Такива хора ще се появят пак — казах им. — И следващия път ще са по-добри, по-умни, по-силни. Ние също трябва да сме — всички ние, които се занимаваме с разследвания, имаме една съвсем ясна цел — следващия път трябва да ги изпреварим“. В стаята имаше единайсет души и прецених, че съм спечелил на своя страна трима от тях, така че им разказах историята за човека с инвалидния стол и им напомних, че са най-близкият до Кота нула университет — и че имат особена отговорност. Ако те не организират събитието, кой друг? Накрая половината от тях бяха засрамени, някои се просълзиха, и всички гласуваха единодушно. Може би догодина трябва да се кандидатирам за кмет.

Опита да се засмее, но не намери смях в сърцето си.

Каза, че организацията на световен форум по криминалистика вървяла по-добре, отколкото очаквал, и изреди имената на тези, които се били съгласили да преподават или да участват.

Кимнах, искрено впечатлен.

— Да — каза той. — Най-големите. — И ме погледна. — Освен един…

Не ми даде шанс да отговоря.

— Книгата ти оказа огромно влияние — продължи той. — След като си тук, вероятно не си даваш сметка, че няма голям професио…

— И затова си дошъл в Париж — прекъснах го. — За да ме вербуваш за каузата.

— Отчасти. Разбира се, първата ми цел беше да разреша загадката с Джуд Гарет, но сега, след като това стана, има шанс да дадеш своя принос. Знам, че не можем да кажем кой си в действителност, така че може да бъдеш дългогодишен изследовател на Гарет. Доктор Уотсън, ако той е Холмс. Човек, който му е помагал…

— Млъкни! — казах му. Вероятно не беше свикнал да чува такива неща. Бях забил поглед в масата и когато вдигнах очи, заговорих достатъчно тихо, за да ме чува само той. — В този момент — продължих — смятам да наруша всички правила на бившата си професия. Ще ти кажа истината за нещо. Това сигурно е единственият път, когато ще чуеш такива неща от човек от моя бизнес, така че слушай внимателно. Това, че ме намери, е забележителна работа. Ако някога направя второ издание на книгата си, ще го включа. Брилянтно е.

Той сви леко рамене — беше поласкан, струва ми се, наистина горд, но твърде скромен, за да го покаже.

— Ти си открил много имена, разкрил си доста легенди, но не си открил нищо за истинската ми работа за страната ни, нали?

— Да — отговори Брадли. — Но и не съм искал такова нещо. Смятах, че щом всичко това е чак толкова секретно, по-добре да си остане такова.

— За това си прав. В такъв случай ще ти кажа. Задържах хора, а тези, които нямаше как да задържа, убивах. Поне в три случая първо задържах, после убивах.

— Боже! — прошепна той. — Нашата страна прави това?

— Мисля, че детективите от отдел „Убийства“ и съдиите имат квалификация за такива деяния, нали? Но честно, тези деяния може да са сериозна тежест за духа… особено с напредването на възрастта. Ще ти кажа едно обаче — никой никога не е имал основания да ме обвини в дискриминация. Винаги съм се стремил да съм безпристрастен в работата си — а съм имал работа с католици и араби, протестанти, атеисти и поне с неколцина евреи. Нямам само зороастрийци. Повярвай ми, щях да ги включа, ако знаех кои са. Бедата е, че немалко от тези, на които съм навредил, не са активно практикуващи християнските принципи, както бихме ги нарекли ти и аз. По-конкретно, не обичат да обръщат другата буза. Познаваш ли сърбите? Още са гневни заради битка, която са загубили през 1389-а година. Разправят, че хърватите и албанците били по-лоши. За такива хора няколко десетилетия са по-кратки от уикенд. Казвам ти го, за да можеш да разбереш — дойдох в Париж, за да живея анонимно. Опитвам се да се добера до нормалния живот. Новината, която научих тази вечер, не е никак добра, така че не смятам да се занимавам с никакви семинари. Единствената ми грижа е да остана жив.

Станах и му подадох ръка.

— Сбогом, Брадли.

Стиснахме си ръцете и този път той не направи опит да ме спре. Масите наоколо бяха опустели и полицаят изглеждаше тъжно и самотно сред свещите, докато крачех към изхода.

— Късмет! — подвикнах му. — Семинарът е отлична идея. Страната има нужда от такова нещо.

Обърнах се да продължа — и пред мен застана някаква жена.

Усмихна се.

— Разбирам от изражението на мъжа си, че отговорът е бил „не“.

Беше Марси. Брадли вероятно й беше казал къде сме, когато й позвъни.

— Точно така — отвърнах. — Не мога да участвам. Той знае защо.

— Е, благодаря за отделеното време все пак — каза тя тихо. — За това, че сте го изслушали.

Нямаше гняв или недоволство — единствената й грижа като че ли беше благополучието на мъжа й. Харесах я моментално.

Брадли извърна лице, за да не ни гледа, и поиска сметката.

— Знаете ли, Бен ви се възхищава неимоверно — добави Марси.

— Едва ли ви е казал, но прочете книгата ви три пъти, просто за удоволствие. Казва, че му се ще да може да направи и половината от нещата, за които пишете.

За момент видях различен Брадли — топследовател, който смята, че никога не е играл в състезанието, което отговаря на неговия талант. Знаех повече от всички, че да живееш с професионално разочарование е ужасно, и, както се случваше често, си спомних двете момиченца, след Москва и това, което бях направил толкова отдавна.

Наложи се Марси да ме докосне по лакътя, за да ме извади от спомените ми — видях, че ми подава визитка.

— Това е номерът ни в Ню Йорк. Ако някога имате възможност, обадете му се — нямам предвид сега, а в бъдеще. — Видя неохотата ми и се усмихна. — След няколко години също става.

Но аз не вземах картичката.

— Той е добър човек — каза тя сериозно. — Най-добрият, когото познавам, по-добър, отколкото повечето хора биха могли да си представят. Това би означавало много за него.

Разбира се, знаех, че никога няма да се обадя, но взех картичката — нямаше смисъл да ги наранявам излишно. Докато я прибирах в портфейла си, погледите на Брадли и Марси се срещнаха за момент в тихата вътрешна градина.

През тази непринудена секунда, когато двамата нямаха представа, че ги наблюдавам, ги видях със свалена защита. Вече не бяха в Париж, в петзвезден хотел, по лицата им разбрах, че са точно там, където са били преди срутването на северната кула — в царството на любовта. Не бяха деца, това определено не приличаше на увлечение, и беше хубаво да знам, че в свят, пълен с лъжа и измама, продължава да съществува нещо такова. Може би в края на краищата вечерта не беше пълен провал.

Моментът отмина, Марси ме погледна отново и й пожелах на добър път. Минах през високите врати и спрях пред келнера, който гледаше преценяващо. Познаваше ме добре и след като му благодарих за гостоприемството, му поръчах да изпрати количката още веднъж. Дадох му двеста евро за сметката.

Нямам представа защо платих. От глупост, предполагам.