Тери Хейс
Аз съм пилигрим (28)

14.

Сарацина пристигнал на сирийската граница малко преди обед, слязъл от автобуса от Бейрут с кожена лекарска чанта в едната ръка, протрит куфар в другата и забележителен план в главата.

Минали били пет години, откакто завършил медицина с отличие, и това били липсващите години, гладните години. Беше ми нужно доста време, докато сглобя движението му през този период, но едно е извън всякакво съмнение — когато застанал пред сирийския граничен полицай, Сарацина вече бил решил ребуса, който го занимавал във всеки момент на бодърстване. Вече знаел как да удари Америка.

Понеже бил лекар, тръгнал на работа в разрастващите се бежански лагери, сложили печат на ливанския му паспорт без никакви проблеми. Минал покрай чакащите таксита и отбраните проститутки, свил наляво към осеяния с боклуци паркинг и се качил на градски автобус, който да го закара до Дамаск.

Влязъл в главната автогара в града, дал двете си чанти на багаж, излязъл през страничния изход и тръгнал пеша. Трябвало да оставя възможно най-малко следи и затова не взел дори такси.

Около час вървял по прашни улици и във все по-мрачни квартали — в Дамаск живеят почти два милиона души, петстотин хиляди от които са бедни палестински бежанци.

Най-накрая, под виадуктите на голямо пътно съоръжение, свързващо две големи артерии, открил каквото търсел — сред вкаменена гора от бетонни колони, почернели от дизелов дим. Мястото било украсено с разноцветни лампички, увиснали флагове и цитати от Корана, които свидетелствали за честността на собствениците. Там имало паркинг за коли на старо.

От дъното на автомобилната йерархия Сарацина избрал очукан „Нисан Съни“. Докато продавачът хвалел мъдростта на човека, успял да прозре под ръждата и да види диаманта сред множеството, Сарацина платил в брой. Добавил и допълнително пет сирийски лири, за да се отърве от прехвърляне на документите, и потеглил по здрач. Колата горяла повече масло, отколкото бензин, но на него му било все едно — транспортната функция била само вторична задача на превозното средство. Основната цел била да служи за спане. Бил наясно, че дори и в евтините хотели хората помнят прекалено много, така че обикалял града три часа, докато намерил усамотено място в дъното на паркинга на някакъв супермаркет, и се настанил там.

През следващите седмици събирал материалите, нужни за задачата му, и оставил личната си хигиена да върви по дяволите. Дрехите му ставали все по-мръсни и въпреки че това накърнявало собствените му разбирания, нямал голям избор — за да осъществи плана си, трябвало да прилича на бездомник до най-малката подробност. Накрая, след дълго проучвателно пътуване до бойното поле, решил, че е готов.

В покрайнините на Дамаск има една четириетажна стъклена сграда, около която няма почти нищо друго. Табелата над вратата гласи „Сирийски институт за авангардна медицина“, но точното му предназначение не е особено ясно — никой не помни кога за последен път лидерите на страната са търсили медицинска помощ другаде освен в частни клиники в Лондон и Париж.

Понеже западното разузнаване имаше съмнения, че в сградата се разработват ядрени или биологични оръжия, един от осемте американски сателити, които патрулираха над Близкия изток, държеше сградата под непрекъснато наблюдение. Фотографираше лица през прозорците, записваше доставките и следеше комуникациите, но, за жалост, не разполагаше със снимки на непосредствената околност. В резултат нямаше никакви снимки на бездомника, който, според по-късен доклад на сирийската тайна полиция, се настанил постепенно.

Рано един петък вечерта човек от охраната минал през градината в края на сградата и видял стар брезент, опънат между две палми. По този начин бездомникът завладял под сенника си една вертикална тръба, използвана за поливане на цветята. Няколко дни след това се появил малък газов котлон, газова бутилка и очукана хладилна чанта. Въпреки всичко обаче десетките хора, които минавали от паркинга към главния вход на института, не били виждали настанилия се никога — дори и след като се появил вехт екземпляр на Корана със старинна корица, а после и две протрити одеяла.

По това време вече било твърде късно да се направи каквото и да било — рамадан, деветият месец по ислямския календар и най-свещеният, бил започнал. Свещената книга върху одеялото напомняла мълчаливо на всички, че на просяците, пътниците и бедните трябва да се помага — така казва ислямът. Кой правоверен би прогонил бездомник по време на рамадана?

Едва тогава, защитен от религията си, Сарацина се появил. Зарязал нисана на паркинга на супермаркета и дошъл пеша през повехналите храсталаци, настанил се под брезента, сякаш цял живот е бил там, което — сигурен съм — е бил планът му. Брадат и дрипав, с мръсна дълга роба и палестински шал на главата, като безброй бежанци, отворил леко крана на тръбата за поливане, за да има вода за пиене, и почнал да чете Корана.

В определеното време пълнел тенджерка с вода и изпълнявал ритуалното измиване, което предхожда петте дневни молитви, после постилал рогозката си в посока Мека или тоалетните на охраната — според начина, по който гледаш на света, предполагам.

Никой не възразил срещу присъствието му и с това Сарацина преодолял първото препятствие. На следващата сутрин започнал работа — миел стъклата на паркираните коли, събирал боклуците и общо взето се държал като пазач на паркинга. Също като повечето бежанци не искал пари, но слагал на пътеката паничка — в случай, че някой почувства внезапно желание да изпълни задълженията си в сферата на благотворителността.

Според всякакви критерии всичко е брилянтно. Няколко седмици по-късно, след като било открито обезобразеното тяло на един от най-високопоставените служители на института, полицията и сирийските агенти нахълтали в околните сгради — и най-накрая се замислили за бездомника — опитали да сглобят фотопортрет по описания. Всички, с които разговаряли, били на едно мнение: висок над един и седемдесет, около деветдесет килограма, с много дълга брада и… ами почти нищо друго.

В секретния свят дегизировката и измислената биография, които скриват истинската идентичност на някого, се наричат „легенда“. Парцаливият пазач на паркинга — саудитец, завършил медицина в Бейрутския университет, герой от Афганистанската война — си създал легенда на палестински бежанец така добре, че станал буквално невидим. Да го направи професионалист би било отлично постижение. За аматьор без ресурси и обучение това е забележително.

Седмица след пристигането си Сарацина започва през най-горещата част на деня да клечи с Корана в палмовата горичка близо до главния вход на сградата, за да се възползва от хладния ветрец от дефектирал въздуховод на климатичната инсталация. Хората се усмихвали на изобретателността му, но истината е, че той не давал пет пари за горещината — преживял бил външния периметър на Ада през огнените лета в Афганистан, така че есента в Дамаск не го впечатлявала особено. Работата е там, че мястото под въздуховода му давало възможност да види — през стъклената стена — точните процедури, които се прилагат към всеки, който влиза в сградата. След като се убедил, че ги разбира, се заел да претегли — буквално и преносно — хората, които работят там.

Заместник-директорът на института винаги си тръгвал последен. Казвал се Башар Тлас. Прехвърлил петдесетте, роднина на човек от управляващия елит на Сирия, бивш изтъкнат служител на тайната полиция на страната и — съжалявам, но трябва да го кажа — абсолютен боклук.

Обаче нито позицията му, нито квалификацията му на инженер-химик или любовта му към бавната гарота през годините му в тайната полиция имали някакво отношение към това, че бил избран от Сарацина. Всички биха се изненадали, включително и самият Тлас, ако знаеха, че причината да бъде убит се криела във факта, че тежи около деветдесет килограма — или поне доколкото докторът, клекнал сред палмите, би могъл да прецени.

След като определил целта си, Сарацина трябвало единствено да чака. В целия мюсюлмански свят трийсетте дни на рамадана, дни на пост, молитва и сексуално въздържание, завършват с експлозия от пиршества, подаръци и гостоприемство, наречена Ейд ул-Фитр. Вечерта преди празника Ейд почти всички си тръгват от работа рано, за да се подготвят за ритуалната сутрешна молитва, следвана от ден на пиршества.

Дамаск не се различава от другите мюсюлмански селища и към четири следобед банките и офисите били затворени, а по улиците се мяркали все по-малко хора. Тлас излязъл от сградата на института и чул как охраната зад гърба му активира електронните ключалки. Това означавало, че вътре няма абсолютно никой, и той знаел — както и всеки друг, — че веднага щом се скрие от очите им, хората от охраната ще активират останалата част от системата и тихо ще се отправят към домовете си, за да се готвят за празника.

Преди години директорът опитал да накара хората от охраната да работят на Ейд, но срещнал такава съпротива, включително и от джамиите на служителите, че всичко се върнало към старото положение на симулирано неведение. Освен всичко никой не знаел по-добре от Тлас, че живеят в полицейска държава — тоест кой би проявил глупостта да влезе незаконно в правителствена сграда?

Получил отговор след няколко минути, докато крачел през градините към колата си. Малкото околни сгради и паркинги били опустели, така че вероятно го е обзела лека тревога, когато е свил по алея и е останал за момент сам между живи плетове и палми, и е чул зад гърба си шумолене. Обърнал се рязко — и бил готов да се усмихне, защото видял, че е глупавият палестинец, човекът, който продължавал да настоява да мие предното стъкло на джипа му, въпреки че никога не бил пускал дори пиастър в паничката му.

Сега просякът вероятно си мислел, че го е хванал натясно, кланял се, както приближавал с протегната паничка за пари, мърморел традиционния поздрав Ейд мубарак. Тлас отвърнал на поздрава, както изисква традицията, но не бил готов да даде нищо повече — бутнал паничката настрана и понечил да си продължи по пътя.

А ръката на Сарацина внезапно го стиснала за гушата и едновременно го стреснала и започнала да го души, с приблизително еднакъв ефект.

Първата мисъл в главата на заместник-директора, родена от гнева, била, че няма да даде никакви пари на този тип, че бежанецът ще трябва да го убие, за да ги вземе. Втората била как така един просяк, който се храни само с боклуци, може да е толкова дяволски силен?

Тлас вече не можел да диша и докато се мъчел да извади от паметта си стара хватка за контриране на задушаващо стискане и опитвал отчаяно да я приложи, почувствал пърлеща болка в основата на врата си. Заслепен от надигащата се горещина, би могъл да извика, ако му е стигал въздух за това. Веднага си дал сметка, че не е нож — ножът би прерязал гърлото му и той би усетил топлината на собствената си кръв надолу, по гърдите си. Мисълта едва се оформила, когато почувствал огнена топка да изригва във врата му и да възпламенява кръвообращението му.

Олюлял се от болката, но вече знаел какво е. Спринцовка и рязко натиснато бутало. Предвид обстоятелствата това е впечатляващо разсъждение — и съвсем точно. Объркан и ужасѐн, Тлас си дал сметка, че трябва да вика за помощ бързо, но химикалът, който навлизал в тялото му, изведнъж попречил на мускулите на устата му да изрекат думите, които крещял в ума си.

Поразил и крайниците му — Тлас си дал сметка, с див гняв, че вече нищо не може да спре нападателя — и видял как ключовете от колата се изплъзват от инертната маса, която по принцип му служела като ръка. Просякът посегнал бързо и ги грабнал и ловкостта му показала на Тлас повече от всичко друго, че е в ръцете на истински майстор.