Тери Хейс
Аз съм пилигрим (96)

31.

Когато митническите служители отворили протритата чанта на Сарацина, видели старателно сгънати панталони, две официални ризи, термометър и стетоскоп, свещения Коран и списание на английски език. Не „Икономист“ или „Британски медицински журнал“. Казвало се „Подпори за сутиена“ и на всяка страница имало поне по един бюст с размер D.

Двамата митнически служители не казали нищо, но се спогледали многозначително. „Типичен мюсюлманин — сякаш си казали. — Набожен външно, развратник отвътре“.

Ако били малко по-наблюдателни, щели да забележат, че свещената книга е закопчана в отделен джоб на чантата, сякаш е поставена в карантина заради мръсотията, с която се налага да пътува. Сарацина купил списанието на летището в Бейрут, в случай че германските власти го отведат в някоя от стаичките си за разпити и започнат да го въртят на шиш. Последното, което искал, било да прилича на фанатизиран мюсюлманин — в днешния свят, ако се налага да минаваш граници, е по-безопасно да си лицемер, отколкото божи човек.

В случая обаче списанието се оказало излишно. Пристигнал на летището в Хамбург — най-голямото и натоварено в Европа — по време на сутрешния пик, точно както го бил планирал. От опит знаел, че е много по-малко вероятно да проверяват обстойно един чужденец, ако опашките са големи, а служителите са уморени и претоварени с работа.

След час чакане на опашката се представил на млад служител с кафява униформа. Мъжът погледнал снимката в ливанския паспорт, после пътника, който му се усмихвал — хубав костюм, много къса оформена брада, хубаво лице. Лекар според статистическата карта, която бил попълнил.

— Цел на посещението ви? — попитал младият служител първо на немски, после на английски, защото видял неразбиращия поглед.

— Медицинска конференция — отговорил Сарацина. Освен банките основна икономическа дейност на Франкфурт е домакинството на огромни конгреси и търговски изложения — провеждани в специално построената палата, наречена Месе. Сарацина показал билетите и пропуска, който закупил онлайн, и ги оставил на бюрото. Служителят дори не ги погледнал, но Сарацина бил наясно, че дребните детайли — като списанието с голи момичета и, в Дамаск, мръсното под ноктите — превръщат легендата в реалност.

Служителят погледнал билета за връщане, пуснал паспорта през скенера и вдигнал очи към компютърния екран. Разбира се, че Сарацина излязъл чист — името в паспорта никога не било включвано в никакви списъци със съмнителни лица.

— Колко време ще останете? — попитал служителят.

— Две седмици — отговорил Сарацина. — Може би малко повече, доколкото ми стигнат парите. — Усмихнал се.

Служителят изсумтял и подпечатал паспорта за три месеца. Всички получавали три месеца. Ако паспортът дори на известен член на Ал Кайда излезе чист, би получил право на три месеца престой. Германия иска посетителите в Месе да остават по-дълго — харесват й парите, които харчат.

Разбира се, Сарацина възнамерявал да остане по-дълго от две седмици, но дори служителят да му дадял само две седмици, това не би имало значение. Сарацина бил наясно с нещо, което знае всеки нелегален емигрант по света — спазването на правилата за имиграцията в Европа е по-слабо и от граничния контрол. Ако не се забъркваш в глупости и шофираш по правилата, можеш да останеш колкото искаш. Бъдещето също не изглежда зле — на всеки няколко години обявяват амнистия. Къде са стимулите да си отидеш тогава?

Сарацина взел багажа си от въртележката, изтърпял позора да види презрението в очите на митничарите и излязъл сред хаоса пред изхода на терминала. Пробил си път през тълпата на тротоара, пуснал списанието с голи момичета и изкушенията му в кош за боклук, намерил автобус, който да го закара до града, и потънал в алтернативната вселена на ислямска Европа.

Това е странен свят — познавам го от времето, когато работех на този континент. Докато преследвах улики и контакти из десетина различни градове, се разхождах из множество мрачни индустриални градове и виждах безброй жилищни комплекси в сталински стил в покрайнините им. Обаче за човек, който не е виждал подобни места, би било трудно да разбере постепенната трансформация, през която са минали. Най-честото име на малко дете в Белгия днес е Мохамед. Три милиона турски мюсюлмани живеят само в Германия. Почти десет процента от населението на Франция са последователи на исляма.

Както се изрази един швейцарски автор някога, „искахме работна ръка, а дойдоха човешки същества“. Това, което никой не е предвидил, е, че тези човешки същества ще дойдат с джамиите си, със свещената си книга и с огромни сфери от културата си.

Поради ангажираността на исляма с благотворителността и експлозивното нарастване на мюсюлманската популация във всеки град се появяват аскетични общежития само за мъже — които се издържат с дарения, — в които набожните мюсюлмани могат да получат храна халал и да прекарат нощта. Тъкмо към такава „сигурна квартира“ се отправил Сарацина след пристигането си в Европа, все още удивен от лекотата, с която минал през границата.

На следващия ден, облечен с вехти джинси и протрити работнически ботуши, оставил багажа си в шкафче за дългосрочно съхранение на гарата във Франкфурт и си купил билет от автомата. Вече пускал брадата си да расте, така че бил само още една физиономия сред армията бедни мюсюлмани. Хванал влака за Карлсруе. Този град, разположен в полите на Шварцвалд, през Втората световна бил изравнен със земята, а през десетилетията след това се развил като голям индустриален център. Сред фабриките имало една, която била особено важна за плана на Сарацина.

Докато все още бил в апартамента си в Ел Мина, Сарацина прекарал часове пред компютъра, докато открил джамия с нужните му географски атрибути. В резултат, когато слязъл от влака от Франкфурт, знаел точно къде отива. Намерил пътя до Вилхелмщрасе и малко преди да стигне открил бивш квартален магазин — който, иронично, някога бил собственост на еврейско семейство, избито в Холокоста — сега с малко минаре. Единствената разлика между тази джамия и останалите хиляда и двеста други ислямски молитвени центрове в Германия била близостта й с избраната фабрика, част от голяма американска корпорация.

Било петък и точно по план Сарацина влязъл в джамията малко преди вечерната молитва. След като молитвата свършила, както е обичаят, имамът отишъл при пришълеца и го приветствал от името на общността. Поканен да пие чай с тях, Сарацина — неохотно, както се сторило на събралите се около него мъже — обяснил, че е бежанец от последната война в Ливан.

След като изиграл убедително ролята на поредния прогонен от дома си човек, който търси нов живот в Европа, разказал, че платил на група трафиканти на хора да го закарат с кораб до Испания, а после, през Европа без граници, пътувал с камион. Вдигнал очи към останалите богомолци и гласът му потреперил, така че станало невъзможно да разкаже подробно за кошмарното пътуване.

Трябва да кажа, че последното било добър щрих и повечето слушатели, най-обикновени работници, кимали с разбиране — подробностите може и да се различавали, но всичките били дошли в Европа по подобен начин.

Така нареченият нелегален имигрант казал, че е отседнал при братовчед в близкия Франкфурт, обаче закъсал за работа и понеже останал с последните си пари, дошъл в Карлсруе с надеждата да си намери нещо. След като захапали въдицата, им разказал, че бил работил в транспортния отдел на голяма корпорация в Бейрут.

— Иншаллах, може би ще се намери работа за мен в голямата фабрика в края на улицата? — попитал.

Почти всички богомолци работели в „Хирон Кемикълс“ и точно както очаквал, веднага налапали въдицата и обещали да попитат за работа за него колегите и шефовете си. Сарацина им благодарил с рядък, но подходящ цитат от Корана и това затвърдило първото им впечатление за него — че несъмнено е почтен и набожен човек.

Казал им, че се чувства неудобно, и добавил съвсем тихо, че няма пари за храна или билет за влака и се питал дали няма някое общежитие, където да отседне, докато си намери работа. Разбира се, хората го приели, уредили му храна и подслон, всичко — в края на краищата един от Петте стълба на исляма е грижата за бедните.

И така, без те дори да си дават сметка, след по-малко от час Сарацина станал тяхна отговорност. Онези хора се отнасяли към неща от този род сериозно и след три дни запитванията и застъпването им дали резултат — шефът на пласмента на „Хирон“, турчин, казал, че има място за бежанеца като склададжия нощна смяна.

След молитвата онази вечер мъжете го завели в кафенето да вечеря и му разказали на какви чудесни условия ще се радва — медицински грижи, кафене със субсидирани цени, красива стая за молитви. Никой обаче не споменал, че всички работни места някога били заемани от американци.

Старият нобелов лауреат във Вирджиния имаше право да се пита дали най-великата индустриална държава в историята вече изобщо произвежда стоки и машини. Милиони работни места, заедно с по-голямата част от производствената база на страната, са изнесени в чужбина от десетилетия и с това изчезна и безопасността на нацията. Що се отнася до „Хирон Кемикълс“, опасността се оказа особено остра — това беше производител и износител на лекарства, един от най-уважаваните в света. Макар и малко хора да си даваха сметка за това, сигурността на самата Америка зависеше от някаква анонимна фабрика в град, за който почти никой не е и чувал.

В един по-добър свят Сарацина — седнал в някакво кафене с неговите покрити с ламинат маси и странна турско-германска музика — би трябвало да преодолее едно последно препятствие. Наистина, известно време той бил убеден, че това е единственото, което би могло да провали плана му. Разбира се, още в Ел Мина се питал дали американската Администрация по храните и лекарствата не инспектира внасяните от чужбина медикаменти за възможни замърсявания.

Открил отговора в интернет — транскрибирано изслушване в Конгреса на Администрацията по храните и лекарствата, от което научил, че само в една от голям брой чужди страни, които изнасят медикаменти и съставките им за Съединените щати, има над петстотин производствени фармацевтични предприятия.

„Колко от тези предприятия е инспектирала Администрацията през миналата година?“ — пита конгресменът.

„Тринайсет“ — гласи отговорът.

Сарацина трябвало да прочете всичко това отново, за да е сигурен, че е разбрал правилно — само тринайсет от петстотин предприятия са инспектирани. И тази страна е Китай — държавата, която има най-лоша репутация по отношение безопасността на продукцията от целия свят. И бил сигурен, че нищо от „Хирон“ — клон на американска корпорация в страна от първия свят — никога няма да бъде инспектирано.

В десет вечерта, в деня след вечерята в кафенето, Сарацина минал по опустялата Вилхелмщрасе и се представил на охраната на „Хирон“. Издали му пропуск за служител и му казали как да стигне до склада на пласмента. Там срещнал шефа, турчин, който го повел покрай безкрайни редици кашони с лекарства, очакващи да бъдат транспортирани до различни градове на Щатите, и му обяснил какви са задълженията му. Никой не охранявал кашоните, нищо не било заключено или запечатано — и никога не било, защото просто никой не смятал, че е необходимо. По същия начин допреди години никой не смятал, че е необходимо да се заключват вратите на пилотските кабини на пътническите самолети.

След като шефът си тръгнал, Сарацина останал сам в огромния склад, извадил молитвеното си килимче, постлал го към Мека и се помолил. Детето, познало нещастието в Саудитска Арабия, юношата, поел пътя на джихада срещу Съветската армия в Афганистан, набожният мюсюлманин, завършил медицина с отличен успех, мъжът, нахранил полудивите кучета с един непознат в Дамаск, фанатикът, заразил трима чужденци с едра шарка и наблюдавал хладнокръвно агонията им, благодарил на Аллах за благословията му.

Преди да свърши, благодарил на бог и за още нещо — за жената в Турция, която била направила толкова много за него.