Тери Хейс
Аз съм пилигрим (91)

26.

Името на къщата не било това, поне в началото. Когато била построена, малко след края на войната, била наречена La Salle d’Attente. Чакалнята. Какво ли се е чакало?

Седнахме с хората на мениджъра на стъпалата от задната тераса към моравата. Пред нас беше Егейско море, бризът поклащаше върховете на палмите. Работниците си бяха донесли обяд и настояха да го споделя с тях — маслини, сирене и печен на дървени въглища хляб. Наложи се да им покажа значката на ФБР и да им кажа, че е забранено, за да избегна виното и анасоновата ракия, които, изглежда, придружаваха всяка хапка. Радвах се, че бяха успели да свалят огледалата, преди да обядват.

Водехме, меко казано, хаотичен разговор — и не заради алкохола. Всеки от тях, включително мениджърът, имаше своя версия за историята на къщата. Никой не беше достатъчно стар, за да помни построяването й, така че се позоваваха на чутото от баби и дядовци.

Всички обаче бяха съгласни в едно — че къщата е строена от германка. Доколкото успях да разбера, това станало през 1946 година, само година след капитулацията на Германия, когато страната — при седем милиона жертви — била в руини. Разказваха, че семейството успяло да прехвърли активите си в Швейцария преди началото на военните действия и че състоянието останало непокътнато. Може и да е истина, защото има германци, които са направили точно това — попитайте швейцарските банкери от банка Richeloud.

Турците твърдяха, че жената кацнала на старата тревна писта край Милас, посрещнала я кола, тя огледала мястото по обед и след два часа си заминала. След няколко месеца дошли строителите.

Тогава нямало никакви пътища, така че работниците и инженерите трябвало да пристигнат, заедно със строителните материали, с баржи. Били германци. Построили бараки за спане и полева кухня и поради причини, известни само на тях, не общували с местните.

След две години, когато къщата била готова, последните останали работници разглобили бараките, оправили градините и си заминали. За престоя им тук вече напомняло само името на малкия залив под скалите, до който можело да се стигне само с лодка — където разтоварвали баржите и плували всяка вечер.

— Този пясък до водата — каза мениджърът. — В Бодрум му казват…

— Германския плаж — прекъснах го.

Работниците ми казаха, че въпреки всичките усилия и разходи никой не бил живял във вилата — във всеки случай не и постоянно. В началото лампите светвали през няколко месеца, оставали така около седмица, после отново всичко притъмнявало. Всички смятали, че това е лятна вила, но поради внимателно засадените дървета и отдалечеността на имението било невъзможно дори да зърнат хората, които отсядали в Чакалнята временно.

„Чакалнята, какво странно име“, помислих си пак.

— Защо смениха името? — попитах ги.

Мениджърът се засмя — нямаше нужда да пита приятелите си.

— Много просто — отговори. — La Salle d’Attente беше трудно много да казват рибарите. Те знаели на какъв език се така казва и затова решили казват само Френска къща. После така останало, хора свикнали.

Сезоните се редели, листакът се сгъстявал, вилата като че ли изпаднала в дълбок сън, никой не идвал в нея с години.

В началото бавно, а после много бързо, туризмът започнал да променя крайбрежието — в залива направили много кейове, били построени и други красиви вили. А после, преди осем години, дошъл един мъж — никой не знаел кой е — и отворил къщата. След няколко седмици от чужбина дошли дизайнери и строители, които се заели да модернизират интериора и дори монтирали система за сигурност, последна дума на техниката. Най-накрая Френската къща влязла в 21-ви век.

Няколко месеца преди да започне сезонът онова лято, някой се обадил на местен агент за недвижими имоти и му казал, че е време вилата да започне да изкарва парите си — дава се под наем на почиващи за двеста хиляди долара седмично.

Мъжете се усмихнаха на фантастичната цифра и свиха рамене.

— Коя е била тя? Жената, която е построила къщата? — попитах след малко, в тишината, замислен за свастиките.

Поклатиха глави — мистерия. Мениджърът си погледна часовника и каза на хората си, че трябва да натоварят сандъците, ако искат огледалата да стигнат до летището навреме. Работниците запушиха бутилките, станаха и се върнаха на терасата.

Обърнах се и слязох в градината. Малко по-нататък спрях и се обърнах към къщата — наистина беше зловеща и първото ми впечатление, когато я бях видял от алеята, беше точно — беше строена, за да осигурява уединение. Обаче Чакалня… защо това име? И какви са били онези хора, които са идвали и са оставали за по няколко дни преди толкова много години? Кои са били те?

Не знам защо се замислих за това — може би заради простора на морето, може би заради товарния кораб на хоризонта — но се бях научил да се доверявам на интуицията си. „Кораб — помислих си. — Това е чакал — кораб“.

Мениджърът застана на входа и започна да маха с ръце, за да привлече вниманието ми.

— Товарене на огледала пълен готов и свършено — извика. — Сега ни трябва ти лично.

Усмихнах се и отидох да придружа конвоя до летище „Милас“.