Тери Хейс
Аз съм пилигрим (178)

41.

И аз имах същото чувство. Гребнах шепа вода от коритото и наплисках лицето си — каквото и да е, само да намаля болката и да успокоя започващата треска — както се опасявах.

— Кой е Саид бин Абдула бин Мабрук ал Биши? — попитах.

— Държавен екзекутор — отговори Сарацина.

— Държава?

— Саудитска Арабия.

— Откъде знаеш за него? — Той не отговори веднага и разбрах, че раната още е болезнена, след толкова много години.

— Той уби баща ми.

— По-бързо — предупредих го. — На коя дата си роден?

Едва беше започнал, когато изстрелях следващия въпрос.

— Коя е кръвната ти група?

Едва бе преполовил отговора, когато направих следващия рязък завой. Трябваше да не му давам да се съвземе…

— Кое е обикновеното име на amphirion ocellaris?

— Риба клоун.

— Къде завърши медицина?

— В Бейрутския университет.

— Кой плати?

— Получих стипендия. От Държавния департамент на Съединените щати.

Не реагирах, обаче да — правдоподобно.

— Коя джамия посещаваше, когато беше в Бахрейн?

Не си спомнях името, обаче отговорът на Сарацина ми прозвуча познато.

— С коя радикална група се свърза?

— Мюсюлманско братство.

— Името на последната болница, в която работи?

— Ел Мина, окръжна болница.

Това беше второто попадение — болниците имат досиета на служителите си и там щяхме да видим името, което е използвал, след като е получил ливанския паспорт.

— Кой беше директор медицински дейности?

— Коя година започна?

— Кой месец?

Сарацина нямаше избор освен да отговаря — темпото беше безжалостно, но ми струваше скъпо. Малките ми запаси енергия бързо привършваха и вече бях сигурен, че болката в главата, към тила, е първият симптом на треска — вероятно през отворените рани във водата беше тръгнала някаква инфекция. „По-бързо — казах си. — По-бързо…“

— Как се казва майката на момчето?

— Амина.

— Ебади?

— Да — отговори той, изненадан, че знам.

— Колко други имена е използвала?

— Четири.

— Каква е връзката между Бригадата на мъчениците от Ал Акса и сиропиталището на сина ти?

— Те го финансираха.

— Как беше убита жена ти?

— От ционистка ракета. — Каква горчивина имаше в гласа му!

— Името на сина на Николаидис, който умря на Санторини?

— Какво? — възкликна той объркан и отчаян. — Пак ли гърците?!

Нямаше представа какво ще попитам в следващия момент и това ми даваше сила. Разбрах, че всяка подробност от епичното ми пътешествие е от значение — използвах всички възможни нишки, захващах се за всеки шев. Нищо не е било напразно. Нищо!

— Името на сина му! — настоях.

Той опита да си спомни: може би не беше сигурен дали изобщо го е чувал.

— Аз не… не мога да… — Паникьосваше се. — Кристофър… — Но не беше сигурен. — Не, не…

— Христос — казах му и минах нататък.

— Къде беше в деня преди да дойдеш в Бодрум?

— В Германия. — Вероятно не лъжеше. Би трябвало да е бил наблизо.

— Колко време прекара там?

— Два месеца.

— Адресът на джамията, която си посещавал?

— Вилхелмщрасе.

— Кой град?

— Карлсруе.

— Имената на тримата чужденци, които уби в Хиндукуш.

— Аз… не помня…

— Малките имена! Как се наричаха помежду си?

— Яника…

Не го изчаках. И аз не можех да си ги спомня.

— През интернет форум ли комуникираше със сестра си?

— Да.

— Кой е Риба клоун?

— Моят псевдоним.

— От какво се разболя синът ти, докато ти беше в Хиндукуш? Той се вторачи в мен — откъде, по дяволите, знам, че синът му е бил болен?

— Гри…

В отчаянието си опитваше да излъже, пробваше ме, но аз го гледах право в очите и той размисли.

— Менингококов менингит.

— Много бавно. И не се опитвай да го правиш пак. Как се казва най-големият хотел в Карлсруе?

Дори не бях чувал за този град, но имах нужда от още един факт, за да съм сигурен, че няма да се насочим към друго място. Усещах как треската се усилва.

— „Дойче Кьониг“ — отговори той.

— Работи ли там?

— В хотела?

— В Карлсруе.

— Да.

— Къде?

— В „Хирон“.

Това не ми говореше нищо и дори не бях сигурен дали съм чул правилно.

— Цялото име.

— Това е американска фирма, която…

— Цялото име!

Сарацина се потеше, вероятно опитваше да си представи надписа на сградата, но паметта му, изглежда, му изневери. Вдигнах телефона, за да говоря с Бен, сякаш застрашавам момчето. И той си спомни:

— „Хирон Фарма Фабрик“.

— Името на джамията, която си посещавал като дете.

Не ме интересуваше: видях, че Сарацина се отпуска — съвсем леко разхлабване на мускулите на челюстта — и разбрах, че Карлсруе и химическият завод там са сред най-горещите му зони.

— Адресът ти, когато работеше в Ел Мина?

Сарацина едва успяваше да ме следва, но даде улица и номер. Още не беше свършил, когато го ударих пак:

— Трима души, които да го потвърдят.

Даде три имена, но Ел Мина също не ме интересуваше, макар че допусках, че е синтезирал вируса тъкмо там.

— Каква длъжност изпълняваше в „Хирон“? — Назад, към зоната, в която исках да бъда — горещата зона. По физиономията му разбрах, че не споделя ентусиазма ми.

— Служител в пласмента.

— Името на шефа ти?

— Сердар…

— В коя смяна?

— Нощна.

— Кой е основният бизнес на „Хирон“?

— Фармацевтика. Медикаменти.

— Какви медикаменти?

— Ваксини.

Блъфирах. Това беше може би най-големият блъф в живота ми, обаче лекар не се хваща на работа в пласмента току-така, при това нощна смяна.

— Кога вирусът замина от Карлсруе?

Той се забави за миг и вдигнах телефона към устата си, готов да активирам гранатата. Той се вгледа в мен за още миг и каза тихо:

— Вчера.

Почувствах как гранитните кули на неизвестността се срутват и ме обзе такова облекчение, че за момент забравих за болката.

Вече знаех — през последните двайсет и четири часа ваксина, заразена с вирус на едра шарка, е напуснала фирма, наречена „Хирон Кемикълс“, в Германия.

Пратката вече беше в Америка или я наближаваше и първата ми мисъл беше — колко е голяма? Какъв е мащабът на атаката?

— Колко дози? — попитах.

— Сто.

Леката извивка на устните, небрежният тон, като че ли опитваше да омаловажи бройката, ме предупредиха. Все още държах телефона до устата си. Пистолетът беше в другата ми ръка, така че го насочих към лицето му.

— Ще те попитам пак. Само веднъж. Колко дози?

Раменете му като че ли увиснаха.

— Десет хиляди.

Бяха ми нужни тонове самообладание, за да не реагирам. Десет хиляди?! Това вероятно беше вярно, беше твърде необичайно, за да е лъжа, и в този момент сложих последното парченце от пъзела на мястото му. Предвид мащаба на нападението и сезона вирусът би могъл да е скрит само на едно място. Бях сигурен, че знам къде е и какво е бил намислил. За първи път от половин живот, както ми се струваше, нямах повече въпроси.

Облегнах се на коритото — болеше ме всичко, бях повече от изтощен, а треската постепенно обземаше тялото ми. По лицето ми се стичаше пот.

Вдигнах очи и видях, че ме гледа. Знаеше защо е приключил разпитът — бях разкрил всичко, което ми беше нужно, и годините положени усилия, това, което беше давало тежест и смисъл на живота му, беше разбито. Канеше се каже нещо, може би да ме прокълне в името на своя бог, но не успя. Може би защото Кумали тичаше към нас.

— Идват — викна тя.

— Заедно ли са? — попитах и бързо прогоних изтощението. — Някой да изостава?

— Не. Заедно са.

Това ми даваше шанс — ако някой бе изостанал, изстрелите щяха да го предупредят, а не исках да рискувам срещу кретен с автомат. Изненадата — и да ги ударя едновременно, като група — беше най-доброто оръжие.

Чух Брадли да вика по телефона, обезпокоен, че може да се е случило нещо. Чудеше се защо е прекратен разпитът. Вдигнах телефона и казах:

— Има проблем. Чакай така. Три минути…

Мушнах телефона в джоба си и започнах да раздвижвам отеклите си китки. Исках да се уверя, че ще мога да стрелям. Едно беше сигурно — поради раненото си стъпало нямаше да мога да стоя или да приклякам. Трябваше ми помощ.