Тери Хейс
Аз съм пилигрим (6)

6.

След шест години обучение — учех се да разчитам знаци, които другите не виждаха, да оцелявам в ситуации, при които повечето биха загинали — бързо се издигнах в йерархията. Първоначалната ми задгранична позиция беше в Берлин и половин година след назначаването ми там убих човек за първи път.

Още от основаването на Дивизията операциите й в Европа са се провеждали под ръководството на един от нейните най-опитни агенти, базиран в Лондон. Първи е заел поста висш офицер от флота, запленен от историята на морските сражения. В резултат започнал да се нарича Синия адмирал, на някогашния трети ранг в йерархията на британския флот — всъщност точно позицията му в Дивизията. Името бе останало, но през десетилетията се бе попроменило и беше станало Синия ездач.

Когато пристигнах в Европа, тогавашният титуляр на поста провеждаше важна операция и никой не се съмняваше, че един ден той ще се върне във Вашингтон и ще заеме най-високия пост в Дивизията. Тези, които се ползваха с одобрението му, несъмнено щяха да стигнат по-високо по пързалката и съществуваше остро съперничество за спечелване на благосклонността му.

На този фон Берлинският офис ме изпрати в Москва в началото на един август — най-лошия месец в онзи горещ и отчаян град, — за да разследвам твърдения за финансови злоупотреби в звеното за тайни операции там. Оказа се, че парите наистина липсват, но когато разрових по-дълбоко, открих нещо много по-лошо — висш офицер от американското разузнаване се канеше да предаде на КГБ имената на нашите най-ценни руски информатори.

Тъй като пристигнах твърде късно за въпросното шоу, трябваше да взема моментално решение — нямаше време да търся съвет или да се колебая. Настигнах нашия офицер, когато вече бе тръгнал за срещата с руския си контакт. И, да, това беше първият човек, когото убих.

Застрелях го — застрелях Синия ездач. На Червения площад. От степите нахлуваше остър вятър, който носеше миризма на Азия и воня на предателство. Не знам дали мога да се гордея с това — макар да бях млад и неопитен, убих шефа си като истински професионалист.

Последвах го до южния край на площада, където имаше детска въртележка. Реших, че музиката, която гърми около нея, ще заглуши пистолетния изстрел. Приближих се до него под ъгъл — познавах го много добре, а той ме видя в последния момент.

Видях как на лицето му се изписа учудване, което почти моментално се превърна в страх.

— Еди! — възкликна той. Истинското ми име не е Еди, но като всички в агенцията и аз промених самоличността си, когато започнах работа на терен. Струва ми се, че това ме улесни, сякаш той не знаеше кой всъщност го прави.

— Какво правиш тук?

Поклатих глава и казах:

— Высшая мера. И двамата знаехме този израз, използван от КГБ; означава „най-тежкото наказание“ — евфемизъм за пускане на куршум в нечий тил.

Вече държах пистолета в джоба си — тънък ПСМ 5,45, съветско производство по някаква ирония, не по-дебел от джобна запалка. Това означава, че можеш да го носиш, без изобщо да личи, в джоба на добре скроен костюм. Видях как изплашеният му поглед се плъзна към децата на въртележката — може би си мислеше за своите собствени, питал се е как така изведнъж всичко е обезумяло.

Без да вадя пистолета от джоба, натиснах спусъка — изстрелях куршум със стоманена сърцевина, за да пробие трийсет пласта кевлар и титановата плоча на противокуршумната жилетка, която предполагах, че носи.

Никой не чу нищо заради шума от въртележката.

Куршумът се заби в гърдите му с толкова голяма скорост, че моментално парализира сърцето и го уби — каквото е проектиран да прави. Протегнах ръка, хванах го, за да не падне, с другата започнах да попивам потта от челото му — сякаш приятелят ми току-що е припаднал от жегата.

Пренесох го до пластмасов стол под плющящ от вятъра чадър, заговорих на лош руски на няколкото майки, които чакаха децата си от въртележката — сочех небето, оплаквах се от горещината.

Те се усмихваха с тайно чувство за превъзходство — славяните са силни, американците са слаби.

— О, да, горещината, ужасно, да — говореха съчувствено.

Свалих сакото на Ездача и го загърнах с него, за да прикрия червената дупка на гърдите. Обърнах се пак към майките, казах им, че отивам да намеря такси.

Те кимнаха — повече се интересуваха от децата си на въртележката, отколкото от мен. Съмнявам се някоя да е забелязала, че взех куфарчето му — да не говорим за портфейла, — когато забързах към Кремълски проспект.

Сигурно вече съм влизал в хотелската си стая на няколко километра оттам, когато някой е забелязал кръвта, стичаща се от ъгълчето на устата му, и е извикал ченгетата. Не успях да изпразня джобовете му изцяло, така че скоро щяха да го идентифицират — давах си сметка за това.

При посещенията си в Лондон много пъти бях вечерял в апартамента му и си бях играл с децата му — две момиченца още в началните класове — и сега броях минутите до момента, когато някой щеше да позвъни по телефона в дома им, в Хампстед, за да им съобщи, че баща им е мъртъв. Поради собственото си детство имах по-добра представа от повечето хора как всичко това се отразява на едно дете — не искаш да повярваш, бориш се да схванеш окончателността на смъртта, пристъпа на паника, зиналата бездна на истината, че си изоставен. Колкото и да се опитвах, не бях в състояние да махна сцената от мислите си — във виденията си виждах тях, но, боя се, емоциите се отнасяха за мен самия.

Накрая седнах на леглото и счупих ключалката на куфарчето му. Единственото интересно нещо вътре беше диск на Шаная Туейн. Сложих го в лаптопа си и пуснах програма със специален алгоритъм. В цифровизираната музика бяха скрити закодирани имената и класифицираните досиета на деветнайсет руснаци, които ни предаваха тайни. Высшая мера за тях, ако Ездача бе успял да стигне до срещата.

Докато преглеждах досиетата и личните данни на руснаците, преброих децата, които имаха. Установих, че неволно правя нещо като баланс. От едната страна имах четиринайсет руски деца. От другата — двете дъщери на Ездача. Можете да кажете, че размяната е била добра, според всякакви разбирания. Но не беше достатъчно — имената на руснаците ми се струваха твърде абстрактни, а децата на Ездача си бяха съвсем реални.

Взех сакото си, метнах сака с багажа си през рамо, прибрах пистолета в джоба си и се насочих към една детска площадка в парк „Горки“ — от досиетата бях научил, че съпругите на някои от нашите руски агенти водят децата си там следобедите. Седнах на една пейка и от прочетените описания успях да идентифицирам девет от жените със сигурност. Децата им строяха замъци от пясък все едно са на плажа.

Тръгнах към тях и се загледах — съмнявам се, че някоя е забелязала чужденеца с обгоряла дупка на джоба на сакото, който ги зяпа през оградата — кискащите се деца, чиито лета се надявах да продължат много по-дълго от моите когато и да било в детството ми. И макар че успях да ги превърна в нещо реално, не можех да не си мисля, че като им давам нещо, пропорционално губя нещо от себе си. Да кажем, било е моята невинност.

Почувствах се по-стар, но и някак по-спокоен, когато тръгнах към спрелите наблизо таксита. След няколко часа се обадих по засекретена линия във Вашингтон и вече знаех, че служебен самолет на ЦРУ, който лети под прикритието на директорски самолет на „Дженеръл Мотърс“, вече наближава летище Шереметиево, за да ме изведе.

Безпокоях се, че руските служби вече са успели да разберат, че аз съм убиецът, и пътуването до летището беше едно от най-дългите в живота ми. Качих се на самолета, изпълнен с невероятно облекчение. Радостта ми обаче продължи само секунди. Вътре седяха четирима въоръжени мъже, които отказаха да ме осведомят кои са, но определено приличаха на хора от някоя специална служба.

Връчиха ми документ, от който научих, че съм обект на приоритетно разследване на разузнавателната общност — Разследване на критичен инцидент — убийството. Водачът на групата ми каза, че летим към Щатите.

После ми прочете правата и ме информира, че съм арестуван.