Вал Макдърмид
Изгорени мостове (8)

7.

Трамваят потракваше по високия викториански виадукт — заоблените му модерни линии контрастираха с потъмнелите от сажди арки от червени тухли. Тони си каза, че тази картина е изразителна метафора на целия регион около пристанището на канала при катедралата. Срещу виадукта се намираха руините на самата средновековна катедрала, подобната на дантела варовикова фасада — единствено неповалена от посипалите се по нея бомби на „Луфтвафе“, превърнали останалата част от сградата в купчина отпадъци. Преди десетина години виадуктът и руините на катедралата подпираха от две страни куп безразборно издигнати постройки, половината от които пустееха и се рушаха, прозоречните им рамки гниеха, а стрехите бяха провиснали. Кварталът близо до канала беше най-непривлекателният и най-непредпочитан в централната част на Брадфийлд.

После някакъв съобразителен общински деятел бе открил един фонд на Европейския съюз, създаден за съживяване на западнали и ощетени вътрешни части на градовете. И сега пристанището на канала беше средище на оживен квартал. Работилници за художествени занаяти и магазини за продукцията им, модерни издателства и софтуерни компании съжителстваха тук в тяхна близост, апартаменти и ателиета заемаха горните етажи на сградите, появилите се тук-там барове и бистра създаваха възможност за срещи на обитателите и посетителите на квартала. Дори едно от футболните величия на „Брадфийлд Виктория“, местният отбор във Висшата лига, бе дало името си на едно испанско заведение за тапас, което звездата понякога удостояваше с присъствието си.

Самото пристанище се бе напълнило с постоянно закотвени лодки и местата за временно паркирали речни лодки, които вече предлагаха почивка или туристически пътувания, именно да превозват товари, както е било преди.

Колкото и привлекателно да бе станало мястото, на Тони никога досега не бе му хрумвало да обмисли възможността да се засели постоянно тук. Веднъж бе седял с Карол Джордж пред една от крайбрежните кръчми — тогава и двамата се преструваха, че са като останалите хора и могат да пийнат и побъбрят за нещо, което не е свързано с вътрешния живот на закоравяли престъпници. Друг път пък седнаха да хапнат с двама американски колеги, пристигнали да се запознаят в болницата с особено строг режим, в която той работеше. Неведнъж бе вървял по цялото протежение на канала, от единия край на града до другия, докато размишляваше над някой сложен случай. Когато вървеше, нещо сякаш освобождаваше мисловния му процес и му даваше възможност да обмисли и други възможности, освен очевидните.

Така че районът около канала му беше много добре познат. И все пак никога не се бе питал какво би било да живее на вода, в самото сърце на града — докато не се оказа, че това е единствената възможност, която му остава. Предишната му къща в Брадфийлд бе продадена на непознати хора — това стана по времето, когато той вярваше, че най-сетне е намерил място, което може да нарече свой дом. Но сега и този дом вече го нямаше, от него бе останала само една изпепелена коруба — смущаващ символ на онова, което се бе случило с живота, който се бе надявал да води там. Накъдето и да погледнеше, беше пълно с шибани символи.

Тони прекоси настланото с калдъръм пространство, което отделяше испанското заведение от пристана за жилищните лодки и се изкачи на борда на красива речна лодка, чието име, „Стийлър“, бе изписано върху лента в черно и златно на кърмата. Отключи тежкия катинар, с който бе заключен входа към кабината и заслиза с тропот надолу по стръмната стълба. В движение натискаше ключовете, които активираха притока на електрически ток от соларните панели в лодката. Дори мрачното небе на Брадфийлд можеше да осигури достатъчно ток за сам човек, чиито нужди от електроенергия никога не са били особено екстравагантни.

Беше се учудил на лекотата, с която привикна да живее в толкова ограничено пространство. Животът на принципа „място за всичко и всяко нещо на мястото си“ се оказа удивително успокояващ. Тук нямаше място за нищо ненужно; този начин на живот бе оголил до кожа материалния аспект на съществуването му, бе го принудил да преоцени стойността на вещи, задръствали обитаваната от него среда с години. Безспорно, не му харесваха някои практически необходимости, като почистване на контейнера на тоалетната и пълненето на резервоара за вода. А пък и не можеше да приеме с лекота близкото съжителство на хората, които живееха в лодки — това, че водата сякаш свързваше личности в най-невероятни съчетания. Пък и още не беше успял да проучи както трябва принципа, на който работеше отоплението. Сега вече нощите ставаха по-студени и му бе дошло до гуша да се събужда в леденостудената кабина. Щеше да се наложи да предприеме отчаяни мерки — да вземе брошурата с упътването и наистина да прочете всички инструкции. Но въпреки неудобствата, той бе започнал да се чувства добре в този спокоен, затворен свят.

Тръсна чантата си на покритата с капитонирана кожа седалка, която преминаваше покрай цялата стена на основното помещение, и включи електрическата кана, за да си направи кафе. Докато чакаше водата да заври, отвори лаптопа си и се зае да преглежда пощата си. Единственото ново писмо бе от едно ченге, с което бе работил по профила на сериен изнасилвач преди няколко години. Със слабата надежда, че криминалистът го кани отново да работят заедно, той отвори писмото.

„Здравей, Тони. Как си? Разбрах за историята с Джако Ванс. Ужасно нещо, но ако не се бе намесил ти, можеше да стане много по-лошо.

Пиша ти, защото организираме конференция, с цел да се подчертае нуждата от психологическо профилиране на престъпниците в случаите с особено тежки и нашумели престъпления — и то не само убийства, но и други сериозни нарушения на закона. В условията на всеобщи икономии става все по-трудно да бъдат убедени нашите чиновници в полицейската администрация, че тази практика си струва разходите. Опитваме се да се ориентираме, твърдейки, че предварителните разходи третират пестене на други, които възникват впоследствие. Казах си, че Карол Джордан би била най-подходяща да представи основната идея, като се вземе предвид колко близко сте си сътрудничили през годините. Само че срещам затруднения да я открия. От полицията в Брадфийлд ме уведомиха, че е напуснала. Казаха, че щяла да се прехвърли в Уест Мърсия. Но от Уест Мърсия заявиха, че не е постъпвала при тях. Писах на адреса на електронната й поща, с който разполагам, но писмото ми беше върнато. Този номер на мобилен телефон, който съм си записал, вече не е валиден. Зачудих се дали не работи под прикритие, но предположих, че дори да е така, ти ще знаеш как бих могъл да се свържа с нея.

Можеш ли да ми дадеш някакви координати за връзка? А ако това е неподходящо, можеш ли поне да я помолиш да се свърже с мен?

Благодаря предварително,

Роло Харис,

Началник на криминалната полиция на Девън и Корнуол“

Тони се взира в екрана, докато думите започнаха да се размазват пред очите му. Роло Харис не беше единственият, който нямаше представа къде е Карол Джордан и как да се свърже с нея. Това би се сторило невероятно на повечето хора, които познаваха тях двамата, но вече бяха минали почти три месеца, откакто Тони беше разговарял с Карол за последен път. А дори да се бе почувствал способен да наруши това мълчание, нямаше да знае как да я открие. Последното нещо, което тя му бе казала, когато преследването на Ванс приключи, беше: „Приключихме не само с това, Тони“. И явно наистина го бе имала предвид. Беше прекъснала връзката си с неговия живот.

Първоначално той успяваше да разбере какво става с нея. Въпреки че през последните седмици, през които тя се водеше все още на работа в Брадфийлдската криминална полиция, тя беше в отпуск поради загубата на близък роднина, все пак беше длъжна да уведоми ръководството къде е. И тъй като Пола Макинтайър знаеше по-добре от повечето хора колко близки бяха Карол и Тони, тя не пропускаше да го уведоми за наученото. Карол беше наела един ведомствен апартамент в Брадфийлд за един месец, а после беше отишла да живее в дома на родителите си.

След това напусна длъжността на главен инспектор към Брадфийлдската полиция и, съгласно наученото от Пола, само няколко дни по-късно вече не можеше да бъде открита и в дома на родителите си. „Потърсих я на мобилния, но той не функционираше. Тогава се обадих в къщата и разговарях с баща й. Не беше много склонен да дава сведения, но поне призна, че вече не живее с тях. Или наистина не знае къде е тя сега, или не иска да каже“, бе му съобщила Пола. А като познаваше умението на Пола да разпитва хората, Тони предполагаше, че Дейвид Джордан наистина не знае къде живее сега дъщеря му.

Не можеше да престане да се пита как се бе случило това. Като професионалист той не би я посъветвал да отиде да живее при родителите си предвид свързаните с това обстоятелства. Брат й беше мъртъв, убит от престъпник, когото Тони и Карол не бяха съумели да заловят навреме. А тъгата по принцип пораждаше нужда да се търси виновник. Кое бе разделило Карол от родителите й — нейното чувство на вина или тяхната мъка?

Както и да се бяха развили събитията, нещата бяха свършили вече. Тони беше готов да се обзаложи, че е така. А тъй като Карол изпитваше нужда да обвинява него за смъртта на Майкъл и Луси, защото той не бе успял да прецени достатъчно бързо какво беше замислил Ванс, следователно тя щеше да го вини и за раздялата с родителите си. Към едната вина се добавяше нова.

Тони потри очи с кокалчето на свития си пръст. Той беше човек, който би искал да узнае къде се бе скрила Карол Джордан. Рано или късно щеше да му се наложи да събере хора да предприеме нещо по този въпрос — или да се откаже от нея.