Вал Макдърмид
Изгорени мостове (3)

2.

Ден двайсет и четвърти

Доктор Тони Хил се поразмърда на стола си и се опита да не гледа опустошеното й лице.

— Когато се сетиш за Карол Джордан, каква е първата ти мисъл?

Крис Дивайн, формално все още сержант от криминалната полиция в Брадфийлд, приведе глава към него, сякаш леко недочуваше.

— Когато ти се сетиш за Карол Джордан, каква е първата ти мисъл?

В тона й се долавяше съзнателно желание да го подразни. Тони прецени правилно, че това е опит да промени темата на разговора.

— Опитвам се да не мисля за Карол.

Макар че положи усилие, не успя да попречи на тъгата си да изплува на повърхността.

— А може би трябва да го правиш. Може би имаш по-голяма нужда от мен да се върнеш назад.

Докато говореха, в стаята се беше смрачило. Навън денят умираше, но светлината вътре сякаш се стапяше още по-бързо. Тъй като тя не можеше да го види, този път той можеше да си позволи лицето му да издаде истинските му чувства. Изражението му бе пълна противоположност на безгрижния му тон.

— Ти не си мой психотерапевт, нали?

— Нито пък ти — мой. Ако не си дошъл тук само като приятел, нямам намерение да разговарям. Казах им, че нямам намерение да си губя времето с подобни консултации. Но ти знаеш това, нали? Сигурно вече са ти разказали всичко. Все още си тяхната звезда, заекът, който вадят от цилиндъра, когато всички останали номера са се провалили.

Той си помисли колко учудващо беше, че тонът й не е по-горчив. На нейно място той би кипял от ярост. Би я изливал върху всеки, който останеше достатъчно дълго край него.

— Така е, знам, че си отказала да разговаряш с екипа от психотерапевти. Но не съм тук затова. Не се опитвам да проведа замаскирана консултация. Тук съм, защото се познаваме от дълго време.

— Това не означава, че сме приятели.

Гласът й прозвуча глухо, тя произнесе думите напълно безизразно.

— Не. Всъщност не ме бива да бъда нечий приятел — учудващо лесно беше да говори откровено с човек, който не виждаше лицето му и не можеше да следи езика на тялото му. Беше чел за този феномен, но за първи път го наблюдаваше у себе си. Може би трябваше да се опита да носи тъмни очила и да се преструва на сляп при срещите си с по-неподатливите си пациенти.

Тя се изсмя сухо.

— Преструваш се доста добре, когато ти се налага.

— Много мило от твоя страна да го отбележиш. Преди много време някой нарече това „да се преструваш на човешко същество“. Хареса ми как звучи и оттогава го употребявам за подобни случаи.

— Малко пресилено е, приятелю. Та какво общо има всичко това с факта, че се познаваме отдавна?

— Предполагам, работата е там, че ние сме онова, което е останало — той се размърда отново на стола си. Смущаваше го посоката, в която тръгна разговорът. Беше дошъл, защото искаше да й протегне ръка, да й помогне. Но колкото по-дълго седеше тук, толкова повече добиваше чувството, че самият той има нужда от помощ. — След като бурята утихна.

— Струва ми се, че си тук, защото си се надявал, че разговорът с мен ще ти помогне да разбереш какво чувстваш — изтъкна тя с малко остър тон. — Защото аз поех удара вместо нея, нали? Това ни свързва повече от годините, през които сме работили заедно.

— Мислех си, че от двама ни аз съм психологът.

Отговорът му беше доста безпомощен опит да парира нейния удар.

— Това не означава, че можеш да разбереш онова, което се случва в собствената ти глава. Или може би в собственото ти сърце. Сложно е, нали, докторе? Искам да кажа, ако беше просто чувство на вина, щеше да е лесно, така ли е? Би било обяснимо. Но има и нещо повече, нали? Защото вината има своя тъмна страна — гневът. Усещането, че не е честно, че ти си този, който е поел тежестта. Възмущението от съзнанието, че носиш отговорност за станалото. Съзнанието за несправедливост, което те изгаря отвътре като киселина. — Тя млъкна рязко, стъписана от израза, който сама бе избрала.

— Съжалявам.

Ръката й се вдигна към лицето и спря на милиметри от лъскавата червена кожа, останала, след като я бе заляла киселината, подготвена за друг.

— И така, какво се появява в съзнанието ти, когато помислиш за Карол Джордан? — настоя тя, вече с по-рязък тон.

Тони поклати глава.

— Не мога да кажа.

Не защото не знаеше отговора. А защото го знаеше.