Вал Макдърмид
Изгорени мостове (66)

66.

Карол седеше вече часове наред в стаята за разпити. Първо, въпреки уверенията й, че се чувства добре, се наложи да изчакат появата на лекар, който да потвърди, че състоянието й позволява да бъде разпитана. Последва обсъждане на въпроса с кучето. Карол беше отказала да го остави затворено в „Лендроувър“-а за неизвестен период от време, а полицаите, отговарящи за полицейските кучета, подчертаха, че то няма нищо общо с тях. Накрая, преди да изчезне към горните етажи, вбесената Фийлдинг каза, че Карол може да задържи кучето при себе си, а ако някой възрази, да каже, че е куче-водач.

После Карол отказа да бъде разпитвана от друг, освен Пола, което означаваше, че се налага да изчака, докато Пола се освободи.

Когато Пола най-сетне седна срещу Карол, беше почти полунощ. Тя донесе две големи картонени чаши.

— Кафето не е помията от полицейската лавка, истинско си е, от денонощното кафене на гарата — тя измъкна от джоба си един хартиен плик. — Взех и два мъфина. Опасявам се, че са посмачкани.

— Кофеин и захар — това би трябвало да свърши работа — каза Карол. Отчупи парче от мъфина си и го хвърли в краката си, но Флаш го глътна още преди да е паднало на пода. — Фийлдинг освободи ли вече Тони?

— Мисля, че точно сега прави това. Ако зависеше от мен, бих го освободила в минутата, когато арестувахме Тейлър, но тя не искала да поема никакви рискове. Поне така каза.

— Почти не познавам тази жена, но ми се струва, че не е от хората, които приемат леко доказателствата, че са сгрешили.

Леката усмивка на Пола беше мрачна.

— Имам чувството, че от утре няма да бъда вече неин помощник.

— Съжалявам.

— Аз пък не. Нямам намерение да си губя времето, замитайки грешките на човек, който не може да разсъждава обективно — тя сви рамене. — Има и други отдели. Добра съм в работата си и хората го знаят. А сега трябва да решим по какъв начин да представим нещата, за да не накиснем никого.

Карол се ухили.

— Съвсем като едно време.

Пола поклати глава.

— Не е така. Ако беше едно време, ние двамата с Тони щяхме да се чудим как да направим така, че да не побеснееш, когато разбереш, че някой от нас или дори двамата сме нарушили правилата.

Усмивката на Карол се изпари.

— Сигурно. Е, едно нещо е сигурно. Точно това няма да се случи никога вече.

 

 

В друга част на сградата началникът на полицията в Брадфийлд се питаше защо бе държал толкова да получи този пост навремето. Смяташе, че е успял да организира екип, който работи бързо и ефективно, а току-що му се наложи да изслуша жената, която бе имал за най-добрия главен инспектор, да обяснява как бе допуснала някаква идея фикс да я накара да действа непрофесионално, тласкана от налудничав инат. Преди години той би наложил забрана провалът й да се коментира, и щеше да е почти сигурен, че сведения за него никога нямаше да изтекат сред обществеността. Но сега, когато новинарската информация се обновяваше постоянно в рамките на денонощието, при постоянния глад на медиите за нещо ново, шансовете да се избегне шумът около случилото се бяха равни на нула. Можеха само да се надяват, че ще се случи нещо друго, което ще вдигне по-голям шум и ще отклони туитър истерията в друга посока.

Джеймс Блейк въздъхна тежко и стана. Отвори един шкаф и загледа с копнеж бутилка коняк. Какво ли не би дал за едно голямо питие точно сега. Но му предстоеше една наистина ужасна среща, а не искаше да мирише на алкохол в такъв момент. Затвори вратичката и се изправи в цял ръст. Знаеше, че може да изглежда внушителен посвоему, а бог му беше свидетел, че точно сега се нуждаеше от това. Влезе в луксозната баня на началническия си кабинет и застана пред огледалото. Знаеше, че има малко старомодно излъчване. Жена му казваше, че прилича на човек, който би трябвало да препуска на кон с глутница хрътки по дирите на лисица. И въпреки че произхождаше съвсем недвусмислено от средната класа, той поддържаше този образ. Беше се научил да говори с акцент, подсказващ принадлежност към далеч по-висока социална прослойка, имаше склонност да се облича в туид като провинциален земевладелец, носеше сака с два шлица над плътни карирани ризи, розовите му бузи бяха винаги гладко избръснати, косата — пригладена със скъп гел на фирмата за луксозна парфюмерия „Флорис“. Беше се преместил в Брадфийлд от Девън, където се беше чувствал по-добре, но липсата на сериозни престъпления му пречеше да се издигне.

И ето докъде го беше довело наличието на сериозни престъпления. Да стои посред нощ в кабинета си в очакване да бъде направен на пестил от жена, чийто образ можеше да бъде поместен в речника срещу понятието „кучка“. Джеймс Блейк стегна мускулите на стомаха си и се върна обратно в кабинета. Отиде до вратата, отвори я и подкани с жест двамата, които чакаха отвън.

— Заповядайте.

 

 

Пола отиде с Карол до паркинга на Скенфрит Стрийт, където тя беше оставила „Лендроувър“-а си. Изпрати с поглед колата, докато светлините й изчезнаха, после потръпна от влажния нощен въздух и запали цигара. Едва я беше преполовила, когато телефонът й иззвъня. Когато видя, че се обажда Елинор, се изкуши да я прехвърли на гласова поща. Предположи, че в новините са говорили за ареста, а все още не беше в състояние да говори за това с Елинор или с Торин. Но привързаността победи трезвомислието и Пола прие повикването.

— Сержант Макинтайър — каза тя, използвайки кода, с който подсказваше, че е в работна обстановка.

— Само набързо — гледах новините и предполагам, че си затрупана от задачи. Но си казах, че ще искаш да знаеш.

— Какво да знам?

— Отново говорихме с бащата на Торин. Всъщност говори най-вече Торин. Добре си побъбриха. Той описа на баща си какво преживява, когато мисли за майка си. Наистина можа да поговори откровено с него. А после и аз поговорих с Том. В крайна сметка той каза, че ще ни бъде много благодарен, ако се съгласим Торин да живее при нас, докато изтече срокът на службата му в Афганистан.

Пола долови искрената радост в гласа на Елинор. Не можеше да прецени съвсем точно каква част от тази радост споделя, но беше съгласна да приеме предизвикателството. Никога не беше мечтала за спокоен живот — и може би така беше по-добре. Загаси цигарата си, влезе обратно в участъка и почувства как я обгръща топлият, спарен въздух.

— Радвам се — каза тя. — Струва ми се, че Брадфийлд е най-подходящото място за него сега.

— Обичам ви, сержант Макинтайър. Ще се видим по-късно.

Пола изсумтя.

— Съмнявам се, като гледам как се развиват нещата.

После се върна в стаята на отдела. Кратката почивка беше приключила. Защото точно в този момент една служителка в отдела с непокорна грива от рижи къдрици вдигна нетърпеливо ръка, като че ли седеше на чин в гимназията.

— Сержант, нали си спомняте как се питахме от къде е знаел, че е безопасно да остави тялото на Надя в онази изоставена къща?

— Да?

— Ами сега оглеждах отново докладите. Моминското име на жената на Тейлър е Уодингтън. А едно от момчетата, които са се нанесли в изоставената къща, също се казва Уодингтън. Името не е често срещано. Можем ли да се обзаложим, че между двамата има роднинска връзка?

— Добра работа. Провери — отвърна Пола. После хвърли поглед към кабинета на Фийлдинг. Там нямаше никой. Нищо чудно. Хусаин и Уд се взираха в екраните на компютрите си, Коуди говореше по телефона. Изражението му беше мрачно. После остави слушалката и удари с юмрук по бюрото. Стреснати, всички се обърнаха към него.

— Не са могли да я спасят — каза той. — Мари Мейдър. Имала е вътрешни кръвоизливи. Не успели да я стабилизират. По дяволите.

Пола стоеше насред стаята, обзета от чувството, че се е провалила. Всичко, което се беше объркало в процеса на това разследване, тя приемаше като упрек лично към себе си. Трябваше да се противопоставя по-твърдо на Фийлдинг. Трябваше да провери Гарет Тейлър веднага щом Карол се натъкна на името му. И със сигурност още след като възникна първото предположение, че Мари може да е изчезнала. Като всички ченгета и Пола носеше бремето на спомена за случаите, когато е можела да постъпи по друг начин. Смъртта на Мари увеличи сериозно това бреме.

 

 

Първото усещане на Тони, след като го освободиха, беше силен копнеж по собственото му легло. Но Бронуен Скот го чакаше, отведе го в едно спокойно ъгълче и му разказа набързо всичко, което се беше случило през последните няколко часа.

— Карол свърши работата, а Пола разчисти след нея — каза Скот с доволна котешка усмивка на лицето.

— Ами Фийлдинг?

Усмивката на Скот стана по-широка.

— Прецакана. Според мен я очаква голямо бъдеще в Пътна полиция.

— Радвам се, че са успели да го спрат.

Скот като че ли внезапно изгуби интерес към разговора.

— Да, да. Това винаги е добре.

— Е, мога ли да се прибера вече у дома?

Постара се да не говори с тона на преуморено и капризно дете, но като че ли не успя. Двайсет и осем часа в ареста могат да предизвикат у човек подобна реакция.

Скот се разсмя. Винаги се беше чудил какъв ли е смехът, който писателите наричат „звънлив“. Сега вече му стана ясно. Остър, но мелодичен звук.

— Съжалявам, Тони, но имаме още работа. Трябва да се видим с Блейк.

— С началника на полицията? Защо?

— Защото вие ще съдите брадфийлдската полиция за голяма сума като компенсация за неправомерен арест, неоснователно задържане и накърняване на професионалната и личната ви репутация.

— Така ли?

— Със сигурност.

— Не съм привърженик на съденето на обществени институции. Това е пилеене на парите на данъкоплатците, които биха намерили по-добро приложение другаде.

Тя го изгледа така, като че ли се беше побъркал.

— Фийлдинг ви прецака. Тези хора съсипаха репутацията ви, а за вас тя е жизненоважна. Редно е да бъдете обезщетен.

Той сви рамене.

— Не мисля, че действията им са били злонамерени. Фийлдинг си наби в главата една налудничава идея и не пожела да се откаже от нея.

— Независимо от това, сега е време да си платят. Брадфийлдската полиция ви е длъжник.

— Не ми трябват… — той се канеше да каже „парите им“, но тогава му хрумна по-добра идея. — Добре — заключи той. — Да вървим да се видим с Блейк.

И ето че сега вече влизаха в кабинета на Блейк, в „светая светих“, недостъпен като клуб за джентълмени. Тони се запита дали няма някакъв ароматизатор за стая, ухаещ на кожа, одеколон и пури, защото би се заклел, че тук мирише точно на това.

— Заповядайте, седнете — каза Блейк и обхвана с широк жест няколкото кожени кресла, разположени около ниска масичка. — Надявам се, че това преживяване не се е оказало прекалено травматично за вас, доктор Хил. Но, разбира се, нашите служители са били принудени да се ръководят от доказателствения материал — допълни той, още преди да седнат.

— От тях се очаква да правят именно това — отвърна Скот с леден тон. — Но не с цената на възмутителни решения. Всеки елемент от косвените доказателства срещу доктор Хил беше отхвърлен без усилия от екипа ми само за няколко часа. Арестуването и задържането му под стража бяха напълно ненужни — Блейк се опита да каже нещо, но тя вдигна ръка, за да го възпре. — Доктор Хил е консултант на полицията, акредитиран от министерството на вътрешните работи. Посветил е професионалния си живот да помага на полицията в решаването именно на такива случаи, за бога. Знаете къде живее, знаете къде работи. Дори да беше имало сериозни улики срещу него във връзка с тези престъпления, никога не е имало опасност да избяга. Всичко това е възмутително от начало до край — тя издиша шумно през нос.

Блейк се понамести в креслото и кръстоса краката си в глезените.

— Така или иначе, проблемът се разреши много бързо. Надявам се да успеем да оставим всичко това зад гърба си — той опря връхчетата на пръстите си едно в друго и се усмихна доброжелателно. — Тогава всичко ще утихне и ничия репутация няма да пострада незаслужено.

— Струва ми се, че не ме разбирате — каза Скот. — Ние очакваме да получим солидна компенсация. Неправомерен арест, незаконно задържане и накърняване на професионалната репутация на доктор Хил. Това е повод за сериозен съдебен процес, господин Блейк.

Блейк смънка нещо с такъв глас, сякаш се задушаваше.

— Не е имало широко огласяване — изтъкна той.

— Ние все още не сме представили нашата страна на случая — каза Скот със сладък глас. — Разказът ни е впечатляващ. Човек с безукорна репутация е хвърлен в килия в ареста, въз основа на изключително оскъдни доказателства. Полицията се оказва толкова некомпетентна, че на мен ми се налага да се обърна за помощ към криминалист, оттеглил се от работа. И само за двайсет и четири часа ние, цивилните, не само че успяваме да отхвърлим всякакви обвинения срещу доктор Хил, но и успяваме да разкрием истинския убиец. Имам основания да предполагам, че тази история дълго няма да слезе от страниците на традиционните и дигиталните медии.

Тони изправи гръб, стреснат от неочаквания ход на събитията. Ако се съдеше по шока, изписал се по лицето на Блейк, и той не беше очаквал такова нападение. Изглеждаше като човек, изправен пред рухването на кариерата си.

— Това е шокиращо изкривяване на фактите — събра сили да възрази той.

— В какъв смисъл?

Тони забеляза, че Блейк се кани да прекрати срещата, което не отговаряше на неговите намерения. Той си имаше собствен план и сега беше моментът да го приведе в действие. Покашля се и каза:

— Съществува един начин да се избегне скъпоструващ и компрометиращ съдебен процес.

Блейк и Скот се извърнаха рязко на местата си и се вторачиха в него.

— Струва ми се, че това не е добра идея — каза Скот.

— Естествено е да разсъждавате така — отвърна Тони. — Вие сте адвокат. Конфликтите са вашият поминък. Джеймс, няма никакво съмнение, че изминалите часове не са най-славните в историята на Брадфийлдската полиция. Убеден съм, че нямаше да се стигне до тази катастрофа, ако отделът за особено тежки престъпления все още функционираше. Когато убиха брата на Карол Джордан, не беше редно да приемате оставката й. Трябваше да я задържите, да й помогнете да преодолее травмата, а не да я оставите да си върви.

— Главен инспектор Джордан беше подала оставка още преди убийството — вие знаете това отлично, доктор Хил — Блейк беше настръхнал като разгневено куче.

— Няма значение. Трябваше да се погрижите за нея. Но и сега не е късно. От това, което се случи, става повече от ясно, че тя все още е в състояние да промени коренно нещата. Ето каква сделка ви предлагам. Отивате при Карол Джордан и й предлагате всичко, каквото е необходимо, за да се върне в полицията. Не казвам, че трябва да се унижавате публично и да сформирате отново отдел за разследване на особено тежки престъпления. От вас се иска да върнете Карол на работа и да намерите начин старият й екип да се събере отново — и тогава няма да чуете повече и дума за станалото — той се усмихна и на двамата. Скот като че ли всеки момент щеше да го удари.

Затова пък Блейк изглеждаше като човек, научил, че присъдата му е отменена.

— Ами ако тя откаже?

Тони отвърна с привидно невинна усмивка:

— Трябва да се постараете да не откаже.